20.5.08

Kayah & спането...

Обсебена съм от този клип, от Kayah и едрата й, циганска, светлоока хубост. Диво момиченце! Гласът й ми напомня онази пяна, дето батко ми я слагаше на раната, като се лепнех на ютията или ауспуха на мотора. И изобщо целият ритъм може да накара и прегазено трикрако куче да подскача в еуфория. Накрая е най-хубаво ;)

Сутринта установих, че баща ми чете мисли.
Предъвквах гузно безпаричието си, проклинайки се, че не успявам да закърпя и един месец докрай, и той звънна. После и мама, макар че не живеят заедно. Заспах спокойно след порция от "Записките на чистачката Мод" и след като изметох една стара, дебела, изстрадала хлебарка от терасата.

Предният ми опит за спане беше доста странен и затова така се радвам на днешния безавариен ден. Как всъщност започна:
Събота, един пълен с какво ли не ден - успиване, като за начало, rush до офиса на Джемини, където най-после виждам малкия Максим (о!) и поотслабналия котарак на екипа. Гледаме филмчето за гей-татковците, говорим с Аксиния (все така хубава, а вече мама!), разминаваме се с еуфоричната Теди Урдева на вратата, обещаваме да отидем после на партито в Есънс. Така и не. В моят живот гей-баровете просто не могат да си намерят място, колкото и да се старая.
Тръгвам си обилно наръсена с дълги бели котешки косми, отказвам концерта на Балканджи в студентски, забравям купона с Иса по случай премиерата на Славил и се предавам в ръцете на Калоянчо и dete. С нея винаги ме обхваща някакво приятно безсъзнание по отношение на реалния живот - оставям се да ме води, усмихвам се на всичко и си трая, защото всъщност няма какво толкова да добавя към тези моменти.
Нощ на музеите и галериите. Опитваме се да отидем на театър, аз за първи път стъпвам в Кукления и се оглеждам като в храм на непозната религия, от тавана висят ниско найлонови паяжини и всички хора са красиви като камъчета, събирани по плажа - едни такива хем загладени, хем диви, нежни и затоплени от вътрешните си слънца. Няма места, по улиците се натъквам на деца от Артмосферик, не си знаем имената, но се сочим с пръст и се хилим на разминаване. До една кофа за боклук виждам положени в кутийка детски обувчици, много мънички, за момиченце, розовки. Прииска ми се да ги грабна, но dete вече лети напред и просто продължавам да се нося безгрижно след нея. Oh well.
Гладни сме. Някъде около Галерията за чуждестранни изкуства срещаме Евичка и познати, после запрашваме към хранителен магазин. Резултатът е пилешко, картофена салата, вафли и хляб, плюс ние тримата, пльоснати в тревата пред Галерията. Ужасно много народ, но все пак е тъмно и спокойно, ядем с лъжицата на Калоянчо и аз недоумявам как може да се сътвори толкова изчанчено подобие на музика. Добре че съм трезва и чиста.
Скоро започва представлението на покрива на Галерията. За тези, които не знаят, уточнявам, че това е една огромна бяла старинна сграда с покрив на кулички и кубета, върху който могат да се съберат цял випуск мимове и да играят на Counter Strike. Обаче е дошъл само един, облечен в червено и черно, рошав, малко плашещ. Хората млъкват, един лъч се изстрелва в него и ние лягаме на тревата, за да виждаме по-добре нагоре. Прелитат самолети, няколко звезди се мъчат да надвият смога и да изтръгнат народа от усещането, че сме господари на вселената.
А той танцува.
Започва бавно, нежно, раздира една бяла възглавница и пръсва перушинките й около себе си. Носят се в тъмното, пресичат лъчите на прожекторите и покриват первази и капандури. Изглежда сякаш скубе пълничко херувимче.
Чудим се кога е имал време да репетира. Не си представям как този човек се катери няколко дни наред по покрива и пръска възглавници, сърчица и водни струи отвисоко, ей тъй, за спорта. А той играе своят филм толкова естествено - ляга тук и там, скача, крие се, върти се във въздуха, увиснал на въжетата си, лази с главата надолу, клечи на някоя статуя с разперени ръце, прелита от кула на кула, разсмива или омагьосва. Музиката минава през нещо, което напомня industrial, към опера, народно пеене, улично задръстване и пак откъси от опера. Накрая мимът се спуска над тълпата, прави опит да се удави в едно дърво и каца между хората, съвсем жив и реален. Някой му подава бутилка вода и той пие, зашеметен.
Взимаме си лъжицата, вафлите, Евичка и нейните познати и бързаме към Двореца. И там покривът накъртва - малки искрящи куполи, пушек, огън, сякаш сградата е огромен тих трол, изпод чиято напукана кожа прозира жива лава. Отново се озоваваме в галерия, този път изложбата е скучна, но отнякъде цъфва Яна и аз чак сега загрявам, че това всъщност е pearlsgirl. След като не спирам да се натъквам на нея от началото на месеца - Артмосферик, вело шествието, а сега и тук. Радостно ми е, скачам, изморена съм, препълнена съм и не мога да повярвам, че този град е способен всеки ден да ме изненадва по някакъв безумно красив начин.
Късно е и с Ева си тръгваме пеш към Борово. Не спирам да се дивя на малките street art петънца по Патриарха, пустите булеварди извън центъра, контраста между напудрените с култура тълпи допреди половин час и шкембестите мургави бакшиши около Военна болница, запиващи с водка край някаква мръсна спирка. Ева ми обяснява как се е изгубила, аз душа акациите по пътя и изпадам в детинска носталгия, някакъв младеж профучава с крясъци край нас в тъмното и после ни се извинява, "Просто се прибирам бе, спокойно!", от един прозорец се носи купонджийско хорово изпълнение на "Дулсинея" и с Ева се спираме да послушаме... Светът се върти в правилната посока!
С две почивки стигаме до Борово, "Гушкаш хубаво" и бодро се качвам в квартирата на Стан. Изморена съм и знам, че ще си легна и ще спя колкото искам. Какво по-хубаво от това?! Цигара на терасата, душ и край.
Да, ама не.
Стан спи в другия край на стаята, а наоколо така бясно пищи музика, че изпадам в паника да не се събуди. Оглеждам се диво, заслепяват ме някакви светлини, търся източника на звука и нищо не мога да направя, за да спра този хаос. Започвам да се чудя къде съм всъщност и какво става. Това явно не е реално, но при всеки опит да се събудя изскачам на различни места, където обаче е все така пищящо и заслепяващо. Отварям все по-широко очи, и нищо. Безизходица.
Накрая се сещам какво се случва. Стисвам с всичка сила клепачи няколко пъти и най-накрая успявам да се върна. В стаята е уютно, тихо, Стан диша спокойно, няма и капка светлина. Заспивам човешки.
Не за първи път хлътвам в процепа между реалността и съня, вече знам и триковете, с които се излиза обратно горе. Но винаги е стряскащо да установиш, че между двете ти измерения се е нацепила и някаква трета измишльотина.
След всичко това ми се иска да кажа на колегата колко е хубаво, че ме прибра у тях тези дни. Че е тихо, спокойно, кухнята е синя, хлебарките са срамежливи, терасата е голяма, прашна и близо до дърветата. Да му обясня колко е приятно да закусвам на масата с бюрек, саламче, доматки, ягоди и "Записките на чистачката Мод", а след това да се изкъпя и да спя нормално цял ден. Но не си говорим много. Гледам да не го занимавам с глупости, макар че ми е крайно любопитно откъде се е сдобил с пепелник с надпис "PREPODOBNA STOYNA", при положение, че дори не пуши.
Разказвам всичко на брат ми в неделя, а той ми свири на кавал в Борисовата и развъртаме новите му пойове.
Колко много обич има в това да си сам!

Любима находка от сайта за 3D Artists (виж, има си и глухарчета на мозъка!):



















...и mood-песен за днес:
Sia - Sunday

4 comments:

Minerva said...

И крайно време да видим изложбата в Си банк:)
Сия е супееееер!

Anonymous said...

ако искаш да знаеш http://edno.bg/pierre_et_gilles/
за другото :)))))))))

junkpaper said...

бе пиер и жил не знам защо но не ми подействаха. но открихме ясеееееееееен :) ще пиша за него.

denitsa said...

хубаво пишеш. обичам да чета - звуци, мириси, движение и сърцетуп.
:)