29.7.10

when you don`t know why - втора част

Порочност ли е обратното на невинност, или има някакво хлабаво междинно състояние, което да използваш за извинение, мисли си, докато стърже моркови на новото ренде. Завърта ги на всеки две спускания, подостря като колци за домати.
Искаше през нощта да го набоде целия с тези орязани пенисовидни зеленчуци и после да облизва кръвта от тях, един по един.
На другия ден отиде рано в метеорологичната станция и изготви най-слънчевата прогноза за петте си години работа там.
С колегите си бяха сглобили малка землянка на поляната зад гаражите. Последният ползвал я имаше грижата да я остави чиста, заредена с бутилка вода и кроасан, и да дезинфекцира общия колан-челастратор. Прекара остатъка от деня там с един от студентите си. Бедничкият младеж, винаги си носеше чадър и никога презервативи. За него този ден беше истинско проникновение. За нея всеки ден изобщо беше разредител на фантазната есенция.
Харесваше простите неща. Опростяваше ги до небитийност с нарастваща скорост. Осъзнаваше, че светът някъде там е сгромолясваща се пирамида индустриални зверове, че матриархатът е просто ниско стъпало в еволюцията на цивилизацията, че войната е нещо лошо ама ей-на, но някак не можеше да надскочи усещането, че значение имат само настърганите моркови и движението на въздушните маси. Може би и въздушните столове, понякога. И в редки случаи въздушните целувки, при децата.


__________________________________ конец __________________________________________

28.7.10

when you don`t know why, you can do it forEva'

Беше се разплул безпомощно в стола срещу нея и се опитваше да се скрие зад вазата с хилаво формално букетче, изплющяно насред масата от някой интериорен дизайнер с усет за естетика под научнообяснимото равнище. Неистово се мъчеше да не зяпа в деколтето й и за по-лесно се фокусира в стената на отсрешния тротоар. "КУР", беше казал някой със спрей там.
Мълчаха си вече двайсет минути. Той, вазичката, стената. Понякога му се струваше, че е казала нещо, а той е забравил да отговори, и се мъчеше да си спомни какво. Тя беше стъклена. Той, стената, "КУР", стената...
- ...жи ми поне защо? Какво ми липсва? - ехото отекна в черепа му.
- Кур! - сепна се.
Тя си нахлупи тъмните очила и зачатка надолу по улицата. Еманация на феминизма, but she`ll never have the balls for it. Отдалечаваща се емоционална бъркотия, напомняща натъпкана с бесни зайчета гайда. Иди после обяснявай защо.
Съвсем случайно не я блъсна трамвай три пресечки по-надолу.

Същността на нещата се коренеше някъде в кутията със сенки на майка му, един анален термометър и непоносимостта към водка. Можеше да рисува, но само по себе си, и то с педантична вманияченост. Затова спряха да му купуват боички и маркери на 6. Малко по-късно откри Кутията и преоткри лицето си.
После забрави за всичко това, първия му път беше с втората братовчедка на третия му баща в душкабината на някаква TIR-станция, докато пътуваха на стоп към Полша, и неусетно теорията за еволюцията превърна същността му в оксиморон - да бъде съвършена опозиция на самия себе си.

- Сънувах, че пътувам с малка миньорска вагонетка по едни тесни релси и се превръщам в точица посред изгрева. И бях и точицата, и наблюдаващия, сякаш можех да видя себе си и да си помахам, както се нося по релсите. Имах брада, черна, като на Ботев ама по-рядка. Отвисоко релсите се виждат като златна ивица в безкрайното поле. Памуково поле с разпръснати из него стълби. Можеш ли да се досетиш за какво? За да може като се набере памука, да се качва направо на небето по стълбата. А ти какво сънува?
- Прилив.
- Само прилив?
- Имаше и някакво богослужение на брега.
- Защо пък на брега?
- Погребваха морето, стори ми се.

Това канапе бе чуло доста такива истории. Пружините на въображението му отдавна се бяха разхлабили достатъчно, че да го спуснат почти до дъното на дупката.

На спирката седи един клошар, чете "Капитал" и замислено гризе домат. С последни лъчи денят изсипва сенки от кофите за боклук и ги рита по улицата.
- "Чук" е когато не можеш да си мърдаш краката и виждаш всичко двуизмерно, в пресичащи се кадри. Тогава има шанс да уловиш малко мръсно вдъхновение на границата на смисъла. Всичко е повод и причина.
- Глупости.

___________________________________________________________________
*to be continued* - Ева, оставям си няколко думи за утре ;) 21.
И не знам, забравих да питам, трябваше ли да е единен свързан текст или може и така?

27.7.10

обедни почивки в завода

зяпам безучастно редичката спрели жълти прозорци на покрива на диспансера отсреща, отново. тяло подарено на улицата, извън благоприличието на плътната завеса
какво ли е
напомня спрял автобус нощем, пълен с юмруци монотонна светлина. бих ли могла и така?

по-късно установявам, че изпитвам почти болезнено удоволствие от всевъзможни незначителни неща около себе си. размачквам яйца и сирене в тюркоазена купичка и изобщо не ми пука за диспансера, за човека на отсрещния тротоар, чакащ да се раззелени, за сестрата на шефа. три цвята изпразващи света от съдържание - сняг, слънце, океан. виличка.

*

нужда да прибера очите около снимките ми в еднопосочна правоъгълна рамка. дръпва ме за обектива и изписва Istanbul2010 под папката много преди и дали.
кога точно дистанцията се превърна в приоритет и основа на спокойствието и защо отдалечаването винаги е така накъртващо сладко, мамка му?...

*

загнездена на предната седалка безотговорно сипвам на Б. преливащи черпаци егоцентрична философия, когато забелязвам контролното апаратче на жената пред мен. прескачам седалката, изричам заклинанието ооооуу факк и се материализирам навън през най-задната врата на 9. губя се в квартала, главата ми лук се търкулва по паветата и бърза към близката най-локва, на срещата цъфва топмодел с гадже като изрезка от Cosmopolitan, много мили, явно аз някъде бъркам.
искам всички да ме оставят на мира, и моделите, и акробат(к)ите, и контролата, и продавачките на лук, ало? можеш ли довечера...? и ти, и аз себе си, гузен ескапизъм посред нуждата да обичам сякаш пресича субстанцията и я прави безвкусно парцалива

*

- Какичко, накъде ме водиш?