27.9.07

Стражник (to upN)

‘Полунощ, прошепва стажникът, и всичко е наред...’
Навежда се и вдишва бавно и дълбоко парата на двойното кафе. Чашата белее в ръцете му като черупка от крокодилско яйце, още топло след снасянето.

А музиката откъм площада нахлува на вълни, сякаш ударите на собственото му сърце забавят времето, приспиват звука, тласкат напред-назад студа в тялото му...

Стъпките му се сливат с ритъма на улицата и попиват между паветата. Когато минава покрай старата къща, където живее Яна, дворът мирише на нафталин, прясно изпечени сиренки и отдавна пресъхнали портрети, пукащи се по стените. До вратата е оставена бебешка количка за близнаци, малко по-навътре има и пейка за дъждовни пиянства.

Стражникът надниква крадешком над дувара: Яна и Иглика се смеят на стълбите пред верандата, наметнати с овехтялото палто за разходки на Бабата. Тя отдавна почина, спомни си, но палтото, палтото Яна не даде да изхвърлят. Сега краищата му висят над рехавата тревица, поникнала между плочите, двете жени са пъхнали по една тънка като лисича усмивка ръка в левия и десния ръкав, а с другата надигат поред бутилка мента, една с джин, шише кола и друго – с тоник. Бирата още се изстудяваше в чешмата. От отворената врата зад тях се кълби жълта като круша светлина. Вътре се вижда скромен женски безпорядък – няколко счупени стола, масичка с покривка на карета и черешки, тумбест диван, подпрян на стената окъсан матрак и едно затворено пиано, на което само котките свирят. Но сега се свиват на кълбо върху старите домашни пантофи, току в краката на жените.

Какво да е наред, помисли си стражникът, и сръбна тихичко от кафето. Две черни жени – едната по сърце, другата – с кожа като онзи горчивия шоколад, който вуйчо му беше донесъл от някаква чужбина веднъж, ‘Сигурно има двайсет години вече оттогава... и дали през тези десетилетия някой изобщо успя да го изяде?!’
Две черни жени и две бели котки през септември, когато всичко трябва да е жълто и не по-студено от стопена снежинка, а ушите му, всъщност, безмилостно червенеят, като светофари...

Не беше Иглика, сети се. Иглика е момичето, от което следобед купува кафе, като се събуди. Когато влезе в магазинчето й, ако не чете някоя разпадаща се, пожълтяла книга, малката енергично стрива кафени зърна в очукано медно хаванче. ‘Сигурно е на не повече от четиринайсет години, помисли си, ама с баща й продават най-хубавото кафе!’ Заради нея стражникът отдавна си беше обещал да отиде някой ден до килийното училище, да го научат и него да чете, но... все не намираше време.

Photo: http://www.google.bg/

Пламена е това. Пламена, която пуши и често скита извън градските стени, Пламена, която Бог знае откъде се взе, Пламена, която заживя при Яна през пролетта, Черната Пламена, която все нещо забравя някъде, а може би и себе си беше забравила, но много, много отдавна, и сигурно затова често рисува живота и после се търси в него... Пламена, която на гости се чувства като у дома си, а вкъщи – чужда...

Стражникът въздиша. Понечва отново да отпие от кафето си, но чашата се оказва празна. Толкова по-добре! В кръчмата ще отиде, там е по-топло и без това.
...
Свещта на масата му догаря в мазно пращене и осветява изотдолу златистите низовете мехурчета в бирата. Насреща му през цялата нощ седи една стара вещица, засмяна като цветарка, ръцете й окичени със зловещи сребърни клюнове, очите й – живи като на новородено. Димът вие тлъсти гнезда под дъсчения таван и бавно сипе отровножълти нюанси в избелелите картини по стените.

‘Кажи ми, драга, как така, рибите и скорпионите... как така, мадам?!’
‘Нищо не знаеш, момче, нищо... ама и тъй е по-добре за теб. Кармата на това момиче е да бъде голяма, по-голяма от океана, чуваш ли!’, размахва пръст вещицата.
‘Чувам аз... голяма... моята Яна това, викаш?’
‘Ами, твоя.’
‘Океана... ами колко ще е висока, толкова ли?’ и разперва ръце.
‘По-висока от хвърчило. Поела е по пътя...’
‘А Черната Пламена, тя каква е?’
‘Черна.’
‘Не...’
‘Остави я Пламена, и ти, и тя сте просто врабчи следи в сравнение с Яна.’
‘Тъй си е.’

Чашите им звъннаха нечути, като две обли звезди, сблъскали се на ръба на Космоса.

Вещицата наметва с излишна доза артистичност шала си и се надига да си върви.
‘Чакай!’
Стражникът допива бирата си на един дъх и също става. Двамата се заклатушкват дружно до изхода, затварят колебливо портата на кръчмата след себе си и чак тогава се разделят, умислени, без да си вземат сбогом.

В сивия предутринен студ две облачета пара, овенчали дъха на старицата и момчето, леко се носят над овлажнялата от студ улица...

И все по-отдалеч вещицата дочува нестройната песен на стражника:
‘Je suis malaaade... Completement malaaadeeee…’

24.9.07

And so it is...

"...Това е причината да съществува "отбор на пострадалите от Скорпион". Всъщност причината е в самите тях. Тя отразява степента на съпротивителните сили, които те притежават, за да се изправят пред собствените си недостатъци. Да ги преодолеят."
Photo: http://www.google.bg/

12.9.07

One more night out...

Author: Unknown/Some scetchblog













глупости, и изобщо!
понякога не се ли изморяваш...
толкова много неща искам
от теб искам теб искам теб искам себе си
искам да си вървя
не така, по принцип
искам шалче от асвалт
и да не ме питат след такива гледки
няма ли кошмари
би имало, ако не ги видя изкарани навън
преди да се докосна до теб
да заспя
преди да е излетяло
искам да търкалям кълбета
по улиците
всички нишки от мен
ще се отделиш от това конец по конец
ей така, по принцип
и изобщо, глупости!

10.9.07

До Ирен, относно първия сняг

... и изобщо, бях решила на първата нощна да ти пиша мейл, но не го добутах до там. То и без туй, днес е понеделник ;)

В последната седмица имам от какво да се срамувам. Дотолкова, че чак се гордея :)
Първо, изникна една М., правист-преводач, с която трябваше да караме колело, вместо това обаче се отдадохме на кротко пиянство в Борисовата, джаги и губене в тъмното с разбит телефон (последното от моя страна, из някакви неизвестни дебри на парка). Последва и суинг-вечеринка в някаква дупка, в която се отдадох на всичкaта си възможна шаврантийщина, музиката беше хубава и наоколо хвърчеше кръв от биещи се младежи. Но все пак се прибрах у дома със своята „посестрима в занаята”. М.-ната история завърши безславно с това, че в събота я зарязах сама в един гей клуб и духнах със скитниците, но и до там ще стигна.
Започнала съм да колекционирам фотографии на пушещи жени, противопоказно... Ама то, по-добре отколкото да колекционирам самите тях.

Тръгнахме с тази М., един неин Жан (божке, дотогава си мислех, че арменците са приятен интелигентен и ТИХ народ!), Мери на Сашко и двата ми смачкани кеца на планина. Тук джин, там джин, стопец и в крайна сметка тръгнахме по вълшебните вени на Пирин към сърцето...
Да, разбира се, че заваля.
И не, разбира се, че и през ум не ни мина да се върнем.
В студа завъртяхме бутилката Поморийска и някъде в трите часа лутане и драпане в калта, папрата и разкошно миришещата гора се заформи идеята за туристическо дружество „Жвак”. Щипахме боровинки и ягодки край пътя, следвахме маркировката и, в крайна сметка, излязохме над гората. Покрай пътеката зейна едно мрачно дере и малко след него – голо, безизвестно (поне на мен) планинско било.
Да, разбира се, че на около 2000 метра дъждът премина в сняг. Гъст, едър, безшумен, плътен, заслепяващ, скриващ, еуфоричен, непрестанен сняг, който се изливаше над върхове и пропасти. Но най-вече над главите ни.
И не, разбира се, че и това не ме накара да се върна.
Пошляпахме още малко нагоре, отдавна измръзнали и мокри до гъз. Добре, че беше ракията, макар и все по-трудно да се справях с капачката. Цигарите ми бяха подгизнали, запалките отдавна, пътеката и маркировките изчезнаха някъде под снега. И не на шега наоколо се носеше вой от някакви дивинки.
С Жан поспорихме и в крайна сметка ме придума да се връщаме. Което значеше още 3-4 часа надолу в същата кал, вода и студ... Но вече с ясното съзнание колко сме зле и с пукащи от измръзване стави. Докато се обличахме, М. и Мери драснаха назад към гората. Хързул-хързул, запълзяхме и ние.
Обаче що да видим, двете се връщат с бясна скорост към нас. Какво бе?! Ами, мечка! Пресече реката и сега идва към нас! Няма и дървета наоколо. Чуваш ли как реве? Ама не я ли виждаш?
Не ми мина през ум, че се шегуват. Мери беше изплашена до смърт. За секунди само осъзнах, че съм изгубила трима души в снега и нямам никаква идея какво се прави с мечките.
Обаче... то хубаво ревеше, ама.. нещо много дълги крака имаше, и каква ще е тая мечка-шарън стоун, дето й стърчат и ушите на всичко отгоре?
Да, разбира се, че беше изгубено теле. Смехът ни пооживи и слязохме успешно, къде пеша, къде на стоп по черния път, в Попина лъка. Там едни готини хижари ни дадоха баня, супа, камина с едри цепеници и щедра порция пача. Също ни обясниха, че сме били на не повече от 200 метра от заслона, към който всъщност вървяхме, но сме го подминали в снега и вместо да се приберем там на сухо и топло сме слизали 3 часа надолу в бахъра. Това беше моментът, в който исках да се сдъвча сама и да се изплюя в огъня.
Прибрахме се в Сандански същата нощ и у дома заприлича на бежански лагер, навсякъде шалтета, обувки, дрехи, манджа, пиене и натъркаляни по пода изтощени хора, благодарни, че са живи.
На следващия ден стопирахме до Благоев, хапнахме там, видях някои познати и после се разделихме по двойки за финалния стоп към София. Оловни облаци, нацепени от късни лъчи влажна светлина, магистрала и тютюн – демек, любов :)
С Мери хванахме един солунец, който уж беше за Пловдив, но го кандардисахме да мине през София и по целия път беше красиво, смешно и спокойно...
Същата нощ излязох с М. на парти по случай 15 години от създаването на Джемини, много диво се радвах – оказа се, че Иво Природата още е там, имал даже Ден, но нямал къде да спи. Изоставих М. с водката й. С моя прекрасен човек и още около 5 маймуни отпрашихме за вкъщи. Нататък малко ми се губят нещата заради един гадно изстрелващ коз и малко „джентълмен” (джин, мента), собиески, кола и портокалов сок, плюс няколко глътки бира.
На сутринта се събудих пак в бежански лагер, непознати физиономии по всяка плоска повърхност в стаята, наоколо тарамбуки, бутилки, сладолед и половин чувал захаросани фунийки, които Природата беше замъкнал от някаква сергийка в Пловдив, италианско вино (подарък от католически свещеник, който го качил на стоп предната нощ) и странни нещица, изпълзяли от раниците.
Изчистих мизериите секунди преди милото да се прибере, тъй че завари единствено куп спящи хора и раници в стаята ни. А беше много зле.... В 9 сутринта вече бяхме навън и брулехме тримата с Иво орехи в някакъв заден двор на „Оборище”, времето перфектно студено и есенно, а орехите бяха толкова бели, вкусни и ретро... Сякаш се бях върнала в някакво несъстояло се детство, изоставяйки реалността да се задъхва зад мен. Измихме си ръцете в някаква локва, после ходихме на дървени люлки в друг заден двор, прибрахме се и дълго правихме любов... сами... един тъмен следобед... в който си казахме толкова малко, но толкова хубави неща... и нямаше как да не повярвам, дори и за секунда, в нея и в живота си.
А София е пълна със странни баби, които разхождат големи, красиви и често смешно облечени кучета, не мислиш ли? Последно засякохме една с бяло хъски с небесно синьо ефирно шалче, което много му отиваше на очите....
Ирен...
Още няколко нощни и започвам психологически експерименти със себе си. Засега няма работа, задълбавам в разни фотографски и литературни сайтове. Понякога ме хваща параноя, че това спокойствие е нереалистично. Сутрин софийските изгреви, нощем миризмата на улиците, която ме кара да изтръпвам... Хубав град, хубави книги, хубава жена и понякога, макар и рядко, неща, които предпочитам да не виждам.
Стига толкова, отивам на покрива да пуша. Ако се сетя още нещо.. Ако не, почети надолу в блога.

Паметка

"Окото си закърпи
със червен конец,
за да не се изтрие никога
видяното:
..."
- Виргиния Захариева

Девети септември (но не 44-та).
"42" е че тя, в крайна сметка, взе решение да ме обича :)
Гореспоменатото се складира тук единствено за моя самозлоупотреба, след време.

"...задаваше отговори."

в края на
тунел от плът
сяда тихо до детето си
и пали цигара
прашинки сух сняг

дете няма
и отдавна не пуши
нито краят
ще дойде някога

но къде трябваше да спре
къде как
щом не можеш
да счупиш сияние?!...

***

очите ти имат две дъна
едното пробито
другото огледално

и в двете се виждах еднакво лоша
докато не спрях да гледам
към себе си

4.9.07

Писмо за Ирен (Септември)

И изобщо напоследък, някакво сладко-кисело пюре от странности и вкоравени, изветрели кубчета нормалност.
Леля ми си дойде за малко от Германия. Същата онази вълшебна жена, с медно-къдравите коси, есенна женственост и дълбоки, сиво-кафеви сенки около очите. Смее се много, някак нервно, както всички хора, които имат да много неща за казване и малко време да го направят, заеква от бързане, докато говори. Думи като дъжд от натежал до пръсване облак, които се изсипват спорадично под формата на насилствен порой или ситен влажен прах. После ми предаде по майка ми, че съжалява за всички хубави думи, които не е успяла да ми каже.
Dulce Pontes и невероятната песен за морето, много пепел наоколо и студът, който бавно се просмуква от теракоените плочки и сковава целите ми крака.
Изкъпах котката, спря да хапе за цял един следобед. Пазарувах, чистих, мих чинии, готвих. Трябваше накрая само да си вържа забрадката с пендари и едри червени цветя и да запаша хубаво шалварите около кръста си. Онзи същия, с голямата като луна бенка отдясно.
С Илияна мачкаме зелени орехи с пети и после ги отваряме с ръце, жълтокафеви устни и длани в Южния парк, както винаги - след дъжд. Колко ще е кална следващата гара и изобщо, струва ли си да тръгваме? Защо не иска черги. Майсторът-германец, един дядо, дошъл навремето в Каварна за някакъв концерт и останал да живее тук.
Същия седобед сбънах една своя мечта - взех заплата и влязох в една книжаница. Ама истинки влязох, казвам ти. Беше това, и това, и това - наръч книги, кото съм чела, имала, подарявала, губила, каквото ми хрумне, случайни и не дотам, нови, красиви, простички, напълних раницата, напълних себе си, напълних целия свят с книги, толкова се радвах... После валя град и беше много, много тмно, като полярна нощ.
Същия следобед, красивото й голо тяло до мен, сини чаршафи,разпилени корици и страници върху мен, в леглото, по пода, по столовете. Има всичко, казвам ти, някъде го има това Всичко... В очите й малки момичета от кафе са сплели ръцете си в кръг, статичен подводен танц...
Обаче днес ме захапа силно по усните, аз я ощипах и ми удари такова коляно в носа, че целият ми мозък се напълни с режещи звездички :)
Какво ти разказвах? А, леля ми. Томас, мъжът й, има странен тик на очите - често мига силно. Сякаш реалността внезапно му залютява и се опитва да я отмие. Иначе на Рожен хапнахме боб с таратор и много хубави препечени филийки. После ми беше тъжно в Дупница, минахме покрай цигански опън-еър и, естествено, пак беше валяло. Намерихме автогарата криво-ляво (ужас, а мога да ти кажа всички изходи за стоп от града иначе!) и докато се видиотявах с пакетче семки, три гълъба кацнаха на дланта ми и буквално се хванаха за гушите кой да налапа повече. Мешавица от криле и розови крачета. После заспах в автобуса и се почувствах тежка, тежка като самия Колизеум...
Днес рисувах, имах си писци от известно време, а сега си купих малък скицник и моливи. Хубаво е да имаш нещо. Все още. Вътре.
Запознах се с една Мария, Мария Vodka Connecting People. Красива алкохоличка с дълги редки коси и бързо омръзваща, но някак удобна тишина. Според нея съм била имала фенове. И таз хубава! Егото ми порасна като купчина тор в обора след обилно ояждане със ситно накълцано сено (Дядо ми го сечеше с балтийката на двора, миришеше хубаво, но по смайващите закони на природата телето предпчиташе да преживя моята детска рокличка. Жалко, че не беше моят дядо).
Присъствието й ми липсва до сълзи, но не мога да изюркам тялото си да се замъкне до офиса. Вместо това се оставям на липсата, наслаждавам се на силата й, на това как сграбчва стомаха и слабините ми в мощните си длани и оставя устата ми зяпнала, безсилна, мозъкът ми изтръпва и очите ми спират да търсят смисъл в образите наоколо. Алкохолно-цигарена вечер, рисувам мисли с фома и без смисъл, толкова е хубаво на листа, наблюдавам безучастно ръцете си и вървя, вървя нанякъде с чужди крака...
Знаеш ли какво мразя най-много. Мразя някой да се изказва псевдо-компетентно за циганите и сапуна.
Събужда се в четири сутринта и ме целува. Не заспива отново. Дълго, хаотично, навсякъде, ръцете й не толкова ме галят, колкото се засищат с мен, мисълта ми потъва в тези ръце и осъзнава усещането през тях. В тъмното настървено четкаме зъбите си заедно, пяната потича от ъгълчетата на устните ни, пари и люти. Смеем се. После правим любов дълго, безцелно, изненадвам се от скитането по мен, от това желание. Усещам мекотата си чрез нея и се чудя. Къдриците й като черни въпросителни по широките рамене, между пръсти-удивителни, коса като студен пясък, който изтича през тях, както в Бургас, когато нощем стисках брега и не можех да повярвам, че съм там, с тези две риби, със себе си. Won`t you believe it`s just my luck...
Дотолкова, че вече ме е страх да пътувам сама на стоп. Обадих се на един полицай, всъщност последния, който ме вози, и той ужасно се зарадва; като се върне от морето, ще си готвим заедно у тях в Костинброд. Изчервих се ужасно, докато се опитвах да му припомня коя съм :)
Вкъщи пак живеят ужасно много хора. Няма час от денонощието, в който да няма живот. Косата на Тошко е побеляла. Мери ще дойде с нас в Пирин. Драго се подстрига идиотски криво, един ден даже видях Ралица, Павлета прокарва розовщина навсякде около себе си, има и някакъв Пинко, Гальо идва на гости, всъщност всевъзможни хора идват и си отиват, а аз имам цяла една седмица да мързелувам.
Понеделник е, нали знаеш? Трябва да ти пиша, а и снимката с целунатата гума е ужасна ;)
Липсва ми вълшебната музика, която се случваше покрай Надя. Дтолкова, че й се обадих, а тя, вдигайки, запя, сякаш знаеше. Разсмях се, казах й, че само исках да я чуя, пожелахме си лека вечер и затворих.
Липсва ми брането на минзухари с Вили и Рамиз покрай замръзналия Батак.
Липсват ми нощните приказки на Дете.
Липсваше ми и мързелът, та си взех една свободна седмица, преди да мина нощна. Купихме си с моя разкош и учебник по турски. Тя се оказа гагаузка, корените й са в селото с най-хубавите пъпеши на света :)
Малкте, всекидневни неща, които прави. Простира, готви юфка, връзва си връзките на кецовете, простира. Малкте неща, които ме карат да искам да прекарам живота си с нея. Да се гордея с нея.
Ирен.. ами ако нямаше на кого да кажа всичко това?....