30.7.08

What a day, what a day....


"Спи ми се като на кашон", каза брат ми накрая и ужасно ми се прииска да заровя лице в неговата възглавница и да се затрия. Все около спането ми се въртят драмите, аман!

Прибирам се сутринта, цъкър-цъкър със Стефчо, и се просвам по хавлия със "Зайците" на корема. Но не може да се кара само на душевни оргазми, зарязвам книгата и се грижа известно време за психическото си здраве. Plötzlich телефонът разваля шизо-семейната ми идилия и час по-късно Ива и Съни се изсипват на гарата с цяла торба причини да ми откъснат главата, но по приключенски щастливи и сладки. Обичаме се. Плющим кюфтета и бири до релсите и се омотаваме из картата на България, търсейки удобен изход за стоп към Русе. Тръгват.
Трето цъкър-цъкър за деня и едва не прегазвам някакво комби на Мария Луиза, добре поне, че Сливница е в ремонт и се прибирам цяла, само леко надишана с асвалтови пари. Жужу я няма и търча гола и мокра из квартирата, захапала фаса и телефона. Заспивам за около час и сънувам някакви интимни простотии, самонавиквам се на събуждане и се блещя на поредния sms. Абе защо на хората като им кажеш "след 18h!" и те викат в пет?! Дращя мърморейки нагоре по Левски, закъснявам с 5 минути и намирам пред "Хостел-мостел" моя Диа.
Диа е гръко-филипинец, има вид на японче-циганче, израснало в гей-хипи семейство и се усмихва нееепрееекъснааааатоооо... Влюбвам се в този мъж, гладките му тъмни ръце, детинския му оптимизъм, присъствието му, стремежa му, начинa му на живот... Диа е на 26 и от няколко години обикаля света, говорим с часове за какво ли не, влачим се из Южния парк и забъркваме мечти и истории. Той се смее много, радва се на всичко, откриваме куп общи неща, идеи, усещания. Влюбен е в живота, изпълнил е по-важната част от обществените си задължения и после се е посветил на exploring & communication. Върти огнен стаф и от време на време се занимава с банково дело, компютри и преподаване на английски на малки япончета. Той просто е... чист, невинен и светъл като дете. So open, so trusting and easy. Едно зверче в мен започва да крещи неистово "тръгни с него! бъди него! бъди свободна!". Натискам го да мълчи, поне още година-две.
Този човек ми връща вярата във... всичко. Сега вече знам, че е възможно да си себе си и да правиш хората щастливи. И че не е толкова страшно да си сам. Просто се вливаш в света... и всичко е такова, каквото искаш да бъде.

Голямо ходене пада с Диа. Вече ме боли гърлото от говорене, отдавна не съм прекарвала толкова време с някого. Минаваме случайно през Попа и там ми се нахвърля Марийка, отпрашваме четиримата с нейната флика към Лодки. Страхотно е с тези хора, забавлявам се, хилим се до олигофрения, сдухваме Марийка на тема секс и трите дружно въздишаме по сладкия Диа. Както сме се изтипосали в този странен състав се получава някакъв много свободен и жив разговор, за пореден път се убеждавам, че истинските приятели съвсем не са хората, с които се виждаш най-често. Някои даже ги срещаш само по веднъж. Дали?

На тръгване чувам познат глас в мрака на Борисовата и виждам Иво Природата. Еуфория, вече не мога да не й се отдам, прегръдки тип "ребротрошачка" и въпроси, въпроси, истории.... Милият ми скитник, винаги така го намирам, по парковете, по магистралите, този път елегантен и с прическа, не знам от кога е в България, не знае докога ще остане, все още се промъква на грандиозни концерти без билет, все още обикаля света на стоп и помага на майка си в Пазарджик... И двамата с Диа са от онзи тип хора, които срещаш рядко и те променят завинаги. Запознават се и веднага се усещат един друг, две звездички си намигат някъде в другия край на вселената и очите на момчетата избухват в благодарност и щастие. Светят...

Диа ми подари цветенце в саксийка, кандилкахме го по раници цял следобед. Сега съм го курдисала до монитора и му се чудя на ината. Сборен пункт утре на Славейков 08:30, протестче. Ще си ходя с храсталака, няма начин. Ама пък е хубаво да се живее така... Само дето Паф минала през някаква ламарина днес със 120, но нищо й няма, нали е от нас, безсмъртните. Понякога чак си вярвам.

Диа:

Мдам. Ето, че след два дни заминаваме за Истанбул... Иха! Път и някой, с който да го изминеш, какво по-хубаво :)

Цяла София мирише на печени чушки и диня, прекрасно е нощем по улиците, все по-весело ми е да си правя нещата сама, все по-не ми се получава с другите. Аз нищо не искам от тях. Грижа се за кактуса си, не е ли достатъчно?

Разхождам се, спя, смея се на глас, докато чета, пиша разточителни мейли. Сънувам безсюжетни красиви петна и се събуждам енергична, нещо, което не ми се е случвало от месеци. По някое време телефонът звъни, аз гърмя и трещя, след час вече съм забравила. Не искам да са част от живота ми всички тези хора. Стига ми Виргиния по страниците, Родари, малко Гарбидж.

Емоциите ми са като филм, който съм гледала като малка, но не мога да си спомня сюжета, нито защо толкова ми е харесвал. Нищо не изпитвам към околните, освен благодарност и понякога гняв. Всеки ден все по-силно искам да замина и да не ги виждам вече. Не защото не ги обичам... Просто не вярвам, че това е достатъчно.

25.7.08

Тайнят графит на Патриарха

Ако някой открие къде се намира този графит и ми го снима по по-човешки начин, ще му нося закуска в леглото цяла седмица.

24.7.08

Master Musicians of Jajouka

Не мога да не го блогна, толкова пъти го чух, че ми се гравира по гръбначния стълб... Страхотно ме отнася парчето :)
Днес ми обещаха персонален lap dancing в Есънс... но някак не се впечатлих. Самата музика е толкова по-важна!... Enjoy :)










P.S. Makes me feel like her:
Снимка: ponyXpress

23.7.08

Снимчици от Мила, Мусала юли 2008

Ем хубавко е на върха, какво да кажа...
Well I like being on top...

Много е хубаво даже!
Come to think of it, I actually love it :)

Очета
Little eyes...

Пътечка за буболечки
Bug`s pathway to heaven

Езера "Мусала" и "Ледено"
"Musala" and "Iced" lakes

Мила и нейните приказки за цветята и пепрудите...
Milla, the story-teller

Един малък гном, захласнал се по пътя.
A little gnome on the pathway (me)

Липсват само малки червени рибки...
Only little red fishes missing in the picture...

Жи. Хубаво е да я наблюдаваш, когато е сама, как нещата около нея стават по-плътни.
Such an inspiration, that woman! It`s like things get visibly more real around her.

Индианеца, дето медитирал на пътеката и се самозабравил...
The indian, meditating & forgotten

Леденото езеро от малко по-нависочко
The Iced lake, from above

Леденото езеро, откъм върха
The Iced lake from the top

От тука малко трудно слязохме с Анна... Ама важното е, че се качихме
Well it was harder to get off the stone than to climb upon it :D

Щранксовете на вечерна разходка. Впоследствие бидоха жестоко наваляни.
Evening walk. Followed by cold flood rain, but we didn`t drown after all

Анна се лендзи на върха :)
Anna demonstratively happy

20.7.08

Post-orgasmic kill

"в морето има
червени рибки
лунната пътека е... червена"

повтори го няколко хиляди пъти
за да диша
"влизаш влизаш навътре
иииии....
вморетоимачервенирибки
луннатапътекаечервена"

просто силует
шепите му са пълни с... червени рибки
i don`t feel safe with anyone anymore
i want out
i want out
i want out


Иначе да, беше красиво, бой със снежни топки по камънаците, валя ни много дъжд покрай езера и върхове, обикалях боса в тъмното и ръцете ми се вкочаниха съвсем истински, чай и една сбъдната тиха нощ на пружинено легло, Анна и Мила пяха за вълчетата и козлетата, смяхме се. Преди върха Мила разказваше хубави приказки за цветята "и като плеснал с ръце, се появили пеперудите", ама хижата ще я бутат утре с багери, аз и без това съм на работа, тръгнахме си.
Безумните индианки червенеят в праха покрай шосето, качва ги весел бус с татуирана лелка и розово момиченце. Happy end, but still an end.
Ходи ми се пак у Теч, да гледам рисунки. К'ви ти два месеца, Жи. Твърде грозно е да си бил нечий крум, но без да го знаеш до края. Трябва да отидем на тази Беглика, duh!

18.7.08

Pissed


Download the sound

The thing is, все още мога да се вбесявам истински. До такава степен, че ако легна на пода, цялото ми тяло подскача от пулса. И този път няма да го преодолявам.
Тъпа бълха, искам да я прекопая, искам да я накарам да изяде рехавата си руса косица и гнусните си розови нокти, дето ги пили по три шибани часа, докато гледа "Дързост и красота"... Искам да блъскам малкото й гримирано личице в стената, докато се задуши от кръв и кости, искам да изтрия тази безполезна цвъчка от света... Искам да завре миришещите си розови обувчици, където й е удобно, заедно с телефончето, телевизора и сешоара, искам да изпитва животинска болка, докато не се научи да мисли адекватно, да се движи тихо, да говори смислено, да бъде жена...

Да, защото ми е писнало от такива хора. От хора-телевизори. От крещящи гласове, които нищо не казват. От тъпи зверчета, които никога няма да станат поне хищници, от плужеци, планктони, паразити, агресори, мижитурки, сърдити лелки и потни костюмари. Омръзнало ми е да ги мразя, да ги игнорирам, да ги преодолявам, да ги преправям, омръзнало ми е да нараняват и рушат. Искам да ги няма, просто да ги няма. Цялата тази пасмина, нагло наричаща себе си "общество". И малките й гнусни "граждани".

Не искам да гледам как приятелите ми полудяват заради такива хора. Не искам да осакатяват и мен.

Какво ти остава? Раницата, "шапката, гащите и кажи на майка си"... че ще се махнеш някъде много много далече. Скоро.
Само още мъничко. Мъничко... и нищо няма да взема със себе си. И опашката ще си оставя, 'щото от настъпване вече мяза на бобърска, а аз съм паякообразно.

К'во сега. Все едно не знаеше. Ами да, прекалено ми е вече. Не е като да не искам да съм добра. Просто твърде дълго всички я преглъщаме тази буца истерия в гърлата, не мислите ли?... И докога, да ги шибам?!

И циганчетата, voila!



Това е много специално. И много силно в мен. Имаше го в мечтите ми, сънищата ми, има го в разговорите ми с хората, има го, когато обичам. Държи здраво, дърпа напред и нагоре. Надявам се и ти да го усетиш по този начин :) Хубаво е.

16.7.08

Letting go



ЧРД, Мо :)

Lampe Japonaise

Историята ме вдъхнови да спретна нещо като превод. Надявам се е разбираемо, голямо мазане падна на места :) Особено където някои думи просто не звучат добре на български. Забавно е да превеждаш без разписан текст.



- Мамо, откъде е тази лампа?
- От Япония. Но това не е каква да е японска лампа!
- Защо?
- Защото е... магическа!
- Наистина?
- Ами да, в нея са скрити вълшебни истории! Слушай сега.
Преди много много години, в Страната на изгряващото слънце, армия летящи насекоми нападнала малко село. „Скакалците поглъщат всичко!, викали селяните, Кой ще спре тази напаст?”...
- А-а-а, те ще ме изядат!...
- Разбира се, че няма, не се страхувай. Чуй какво станало по-нататък.
Недалеч от селото, на брега на едно блато, живеела млада жена на име Сет-Суко Танг. Макар и отхвърлена от хората, тя искала да ги спаси от нещастието.
- Господарю, знам как да ви избавя от скакалците, преди да са опустошили всички посеви!
- Върви си, вещице! Не ни трябва твоята помощ! Преди извикваше странни образи, илюзии, дошли от Сатаната. Хайде, махай се. Змия такава!
Тя си отишла, разплакана. През това време селяните запалили буен огън в нивите, за да изгорят скакалците. Но те били хитри насекоми и избягали в друго пасище. Като ги видяла да нападат съседните посеви, магьосницата се върнала към пламъците, мълвейки заклинания.

- Но защо искала да помага на селяните, мамо?
- Ами защото, също като нас, и тя имала нужда от храна. И тъй като селяните не можели да опазят реколтата, тя решила да им помогне, въпреки лошотията им.
- Значи всъщност била добра!
- Тихо, чакай да видиш какво станало.
„Скакалци, скакалци!, викала магьосницата, Вижте колко по-апетитна изглежда тази нива!” Пламъците изведнъж заприличали на едри житни класове и насекомите се втурнали обратно в кладата.
Миризмата на опърлени буболечки събрала селяните и те се развикали: „Ура! Благодарим ти, Сет-Суко, твоето заклинание ни спаси. Я вижте, изгорелите скакалци се превръщат в искрящо злато!” Алчните селяни скочили в капана на магьосницата, а тя се смеела на раздиращите им викове, докато горели.
На другия ден, седнала на купчината от кости и останки, тя похапнала от всички с огромно удоволствие. После отмъстителната, но весела магьосница Сет-Суко се върнала в колибата си, далеч от упреци и хули.

И така свършва тази красива приказка! Лека нощ, любов моя. Приятни сънища!...

14.7.08

Värttinä

Изтрещял финландски фолк. Но прекрасен, див, дълбок...

Download "Värttinä - Äijö" mp3

12.7.08

Kafir в Пловдив

Camille, за Жи :)
Кафир, Кафир. Завиваш листовете и лягаш под възглавницата, за да си сигурен.

"Трябва да си упражнявам турския", казва тя, потопена в безгрижното бъдеще на човек, тръгнал на стоп с чантичка и токчета. Зад нас тихичко, извинително сякаш клаксониране и приятелски размахана ръка.
Той е за Истанбул и добре, че не си носим паспортите, иначе колко му е. По пътя пием огромни кафета и нищим неразбираемите си диалози. "Английски йок, булгарски йок. Турски." Музиката играе по вените. Нусрет непрекъснато се усмихва, дори след 3000 километра скитаж. Тя е съвсем лека в скута ми на предната седалка, веем ръце из слънчогледите.
Прегръщам здраво брадясалата му 40-годишна физиономия. Слизаме.
Заспивам, стъпвайки в Пловдив.

Сънувам детството си. Блокове, разхвърляни в съхнещия треволяк. Компоти под леглото. Една жена готви, в рокля на ситни цветчета. Тихо лято. Не проумявам защо се случва. От години не бях сънувала така.

Съскане на мъниста. "Хубав ден за лов на рибка-бананка, нали?" - а не знаеше, че шепата ми е пълна с рибки в този момент. Смея се дълго, хубаво.
За да се смееш така, трябва първо да си плакал. Да си видял вълшебна-къща лабиринт с картини и сърца по пода. Да си повярвал в някого до край, да си видял в очите му и пак навън от тях.
Но най-вече, трябва да си се изкъпал хубаво с лилав сапун след стопа ;)

Hedningarna, Beksinski, Samadhi

(Това е хубаво да се отвори с Internet Explorer. Mozilla Firefox скапва подредбата.)

Гайдарските изпълнения на Жи ме подсетиха за този тип музика и реших да поизтупам няколко парчета от праха.
Ето какво казва Wikipedia за групата (ансамбъла? състава?):
Hedningarna are a Swedish and, for some years partly Finnish, folk music band that mixes electronics and rock with elements from old Scandinavian folk music. Their music features Yoik or juoiggus, a traditional Sami form of song.
Звучат ето така:
Hedningarna - "Gorrlaus"
Hedningarna - "Raven"

Неведоми са пътищата на асоциативното интернет клошарство. От скандинавския фолк се озовах в полския сюрреализъм. Напоследък отново ми е тръгнало на изумление и преоткриване на света...

Jacek Yerka

...again


Jaroslaw Kukowski

А тези прекрасни същества са на Beksinski. В сравнение с него Giger е направо жизнерадостен.

"В източната част. С дупка."

'Една върху друга.
Една до друга.
Една в друга.
Старание. Стенание. Самадхи. Сатори.' *

"Samadhi" by Marc Cinq-Mars.
Не обяснява състоянието, но ми харесва. Нежна е, спокойна. И капчиците също, много.











Толкоз от мен днес. Излизам да пуша, колегата да си догледа спокойно порното. Започвам да прихващам и се дразня.



_____________________________________
* Кофички от пясък, много ясно...

11.7.08

Anyway

десет милилитра се разхождат бавничко, пиянски
надолу по бедрото ми
всичкият мозък изпомпан в кръвта
побирам дъното
очите пълни с тиня пръсти
изплувам надишана със синьо
зелено
стискам снопче бръчици, накъсани от дланите ти
цяло поле!...
ей там до кокалчетата, млатещи
десет милилитра дупки в тунела за бягство

на два ъгъла виждам Канела
стои и чака да я прибера някъде
да я изпиша и да се свърши вече
с оскубаните й коси и придошлата рокля
изтръпналите кости всички недопушени желания
- къде!?
- под мивката, при ножовете.
- ставам рано, днес не мога.
насън ритам себе си. и вкарвам гол.

9.7.08

Things you can`t tell

Camille - Home Is Where It Hurts

Ден втори от сблъсъка. Тази работа с кръвта не ми харесва, не съм си я поръчвала. Независимо колко спя, събуждам се в същото изцедено състояние.
Задръствам се. От крачки, на които не им е тук мястото.
Отварям очи и започвам веднага да мисля за същото нещо - как влизам там вътре, без да очаквам каквото и да било. Как си паля цигара на входа, на първото изречение. Как всъщност дори не ми се занимава. Как след три часа пепелникът е пълен със смачкани покафенели филтърчета OCB, езикът ми е изтръпнал, кожата - свръхчувствителна, а аз прибирам листовете в раницата и се разглобявам.
Не искам да свързвам разказите с реален човек, с този човек. Отблъскваща ми е самата конкретност. Съвсем друго е да разчиташ, че ги е писал някой, който отдавна е умрял, или поне живее на друг континент. Но не.
Тази вечер се събуждам с твърдото намерение да си изясня какво толкова ме втрещи в текстовете. Излизам на терасата да си изпуша закуската и отново ме обзема паника - не мога, не искам, не трябва, няма да успея да го направя. Пулсът ми блъска по ризата, все едно съм си пъхнала скакалец в сутиена. Ядосвам се.
Итересно й било.
Какво толкова важно съм виждала в тях.
След като ме излашка по почти всички орбити на собственото ми съществуване (кратичка съм), след като нахака толкова много неща едно в друго и си поигра с тях, вместо да се мъчи да ги преодолее или опитоми...
Просто изми лицата на дечицата-убийци и им каза, че има едно място, където никой няма да ги закача. Тогава те се усмихнаха за първи път и отидоха да си го създадат.

И сега нямало да пише повече, аз пък не смея да я чета. Имам още три разказа в пощата, но след тях всичко ще свърши и не знам с какви очи ще чета други хора. И изобщо, кога съм си позволявала да се страхувам така от нещо!? Ебати лиглата съм.

Анет, точно това ме ужасява в текстовете ти. Никак не са непроницаеми.

Впрочем гледах един филм някога, или по-скоро малка част от него, и от години се мъча да открия как се казва. Днес успях: "Things You Can Tell Just by Looking at Her." Ако продължиш да гледаш към себе си, какво ще стане, А.?

8.7.08

"Абе къде ги нося тия писма, бе?"

Сутринта четох текстове на Анета Д. Безобразно дълго, пишейки с едното око. Сега се чудя дали да пратя мейл или да изпозаразя наоколо с поуст.
Май ще е поуст.


...обаче всичката химия, изпомпана от разказите в кръвта ми през последните три часа, имплодира.
Не ме бива в "остронаумните" неща. Сигурно защото съм невъздържано текстосексуална. Но всяка мания рано или късно се обръща срещу себе си и смуче като черна дупка, ако първоначално се е появила, за да се празни.
Пиши още.
Не знам. Може би халюцинирам. Но текстовете ти имат твърде много и твърде разклонен контекст. Като вени. Блъскат по кожата и мозъчната кора в неритмични спазми.
Хм, ръцете ми са посинаели. Къде ли ходи тази кръв? Майната й, циганка.
...
Както и да е, и с поуст не се получава. Ето разказите:
Епистоларен разказ
Пясъчник
Снежна утрин в Торонто

Свивам си тютюн и се махам. Сбъркано. Няма ми думите.
Lila Downs - La Llorona (live)

6.7.08

"Real children don't go hoppity-skip unless they are on drugs."

Писна ми от Е79. Аман, сиктир, край, стига! Неистово търчане покрай тези изпити, "служебни" стопове и нямане на време и пари. Цялата положителна енергия, която имах, изтече за съвсем ежедневни неща. Но ги взех, всичките синтаксиси, теории и какво ли не още. После изхвърлих всичко, без което мога да преживея следващите 6 месеца :) Адски приятно усещане, да заредиш кофи-шоповете!

Откъде да почна, отзад-напред, нали? Вили се върна от Ирландия, щастлива и малко объркана. Пихме сангрия в Апартамента. Пътьом си взехме и А.Д., впечатляваща жена, която не спира да учи, преподава и митка по конференции :) Освен това й се говори много за наука и прилича на Земфира. Малко наплашена от свободата, или по-скоро свободията, но пък привлекателно уверена в себе си. Имам номера й от почти година, а чак сега успяхме да се видим човешки. Получи се добра вечер... и поредното закъсняване за работа, но пък шефката изненадващо я няма до вторник. Странно, защо винаги получавам това, което искам? Може би просто трябва да погледнеш, да видиш, да почувстваш... останалото е игра. На грахчета и танкчета, кой каквото си заслужи.

Баща ми се е променил. Две на нула за рибите! Но още е такова дете... бързо се нацупва, не приема градивна критика, бързо му минава, не умее да слуша дълго, не иска да подаде очета извън собствения си свят. Трудно му е и с мен... Но говорихме една вечер до 3 и беше паметно. За връзките, за природата, за хората, за него, за моите премеждия и осъзнавания. Към полунощ - изтощение и гняв, че съм глупава и неспособна да му обясня елементарни неща. За пръв път плаках пред него, после се засрамих и продължихме. Странното е, че минава по същия път като мен, но с 40 години закъснение и много по-бавно и тежко. Не мога да го науча на всичко, което съм открила, а сигурно и не трябва. А така ми се иска просто да е щастлив и да се научи да живее без съжаление и отрицание... Отстрани целият разговор беше абсурден. Искам да филмирам семейството си :)
Майка ми се надивя в Испания, африканската и европейската част. Хубава е, толкова хубава и енергична. Спазва и надминава максимата "Pense comme un homme, travaille comme un cheval et ressemble a une jeune fille."

Джулая беше приключение на скорост - паническо събуждане след 3 часа сън и кошмари от типа "имам двойка на класното по математика" (?!), rush към автогарата, взимане на изпита с петица и потупване по рамото, rush към магистралата, стоп обратно до София, издебване на часа за заплати в офиса, търчане до вкъщи за багаж и къпане и около 5 следобед с Жи вече бяхме на изхода за Варна. Стопче, спортна Toyota и бяло вино с диня по залез край магистралата, в десет и половина вече шляпахме по улиците на Врна и се дивяхме на ятата чайки в черното небе над катедралата, около единайсет намрихме Боби, Нелка, Алгара и Оля, която току-що беше пристигнала от Русия и дружно се натъпкахме в малка количка на път за Галата. Пълна лудница, гърмяща турска музика и дим, аз и Жи в шашардисан възторг. На площадчето в Галата с Боби пушим и започваме един от онези разговори, които ми се получават само с нея, нещо като да играеш футбол върху плаващи пясъци с вързани очи срещу отбор хищни маргаритки - асоциации, полу-мисли, садизъм към събеседника, несигурност, задълбаване... И нито за миг не можеш да знаеш дали говорите за едно и също нещо. Страхотна игра! Тя винаги спори, опонира, дори и просто за спорта, рови, предизвиква. Но често думите стават опасни и разговорът продължава на ниво мимики и погледи. Накрая едно общо "Нали!" и смях. Интересно ми е с тази жена. Но Боби е там, аз тук, Боби е "обща" и играта винаги ще си остане само игра, с всичките й невидими кукички, фасчета, кадри и фрагменти. Damn! & Oh well :)
Четирите духват с колата към Варна, ние слизаме с Калоянчо и Весо към плажа. Безкрайна спирала от стълби между черните дървета, трепкащи огньове и смях в далечината долу. Намираме бургазлии и ямболии, бързо нощно къпане (о, небеса, баси кефа!) и дълга мразовита нощ. С Жи още се опитваме да осмислим дългия и претъпкан ден, миризмата на море, хрускащия под телата ни пясък, непознатите в тъмното, капещите наоколо звезди. Спорадични ритми и акорди от съседния огън, но липсват истинските скитници и хипари.
По някое време се зададе изгрев, небето от синьо стана пинко и после зеленикаво. Плувам сама навътре в морето и там се паркирам да чакам... окото се отваря бавно, разлива гъста оранжева лимфа в морето, после се отлепя от него и подпалва ирисите всички по брега. Време е да се връщам на сухо.
Градски автобус до Варна, Марта с обилно кървящо коляно (миди в морето) и сънена рошава физиономия, кондукторка с размерите на естествен спътник, много хора с раници и босички. Всички тръгват в различни посоки и с Жи оставаме да се шляем сами из града, солени и спящи. Обикаляме книжарниците за "9 зайци" на Виргиния Захариева, защото предния ден в нечий товарен бус съм слушала интервю с нея по радио "Пловдив". Но докато я намерим, реших пак да си сбъдна една мечта и купих книги за над 80 лева, а именно: "Разкази под екстази" на Бегбеде, на френски и български, "Хазарски речник" на Павич, "Животни без зоопарк" на Родари (с картинки!... мечтая си за нея от месеци), "Улиците на Анкх-Морпорк" - огромна цветна карта, въпросната на Виргиния, "Пътят на Мури" на Иля Бояшов и някакви крави. Преди това за пореден път "Вещици в чужбина", а днес "Книжната къща" на Мале-Жорис и някаква безизвестна "Queer" от спирката на 280. Знам, прекалявам... А като си донесох и тези от Пазарджик, които съм купувала, работата стана дебела, ама това е друга тема. Щастлива съм... Започвам да трупам собствена библиотека.
След "женския" ни пазар с Жи се метнахме към гарата, но влак нямало, на Крум ще му скъсам ушите, оттам на летището и пак магистралата, пак Toyota, в която спахме чак до Плевен, хрупане на джанки в неистовата жега и прахоляк, накрая нормална кола с климатик и кацнахме в София точно за пет часа и половина. Напазарувах като добра жена и се прибрах, а Жи духна да стяга багаж, че на сутринта трябвало да лети за Брюксел. Сега ми липсва, нямам търпение да се прибере. Да говорим за пътища, книги, хора, емоции, да й кажа, че съквартирантката ми познава Комата и й вика "зайко", да отидем на театър, изожба, за мъниста в Пловдив или просто да пием бира на някоя люлка. Тя е човек, който изживява всичко това истински и още много повече, не се спира, не се колебае, никого и нищо не подценява и непрекъснато открива и поема околния свят. Общуването с нея те прави истински, завършен. Защото умее да е всякаква и навсякъде, да е себе си. Уникално силен човек. Знаеш ли, Жи? Си.
На втори юли се шлях из града. С един много странен клошар, който живял в Сирия и въртял какви ли не бизнеси, после се развел, семейството му отишло в Чикаго, звукозаписното му студио се разпаднало и накрая зарязал всичко и се установил в една пещера в Лакатник. Свири на клавирни инструменти, разбира от компютри и знае английски. Заведе ме до 5те кьошета, аз му дадох цигари и се разделихме. Набързо кафе с Дени, бях засипана с разкази за планини, репетиции, танци, ортопеди, алпинистки тела и прочее. Не успях да реагирам адекватно, беше толкова хубава и аз толкова нямах какво да й кажа. Замина за Дупница и се почувствах лека като перце.
Малко преди да си хване автобуса, засякохме Илияна. Носеше се сомнамбулски по улицата с огромната си раница, бяла, рошава, отсъстваща малка фея. Настигам я, прегръщам я, разпитвам за Гърция. Държи се като пън и мирише на чуждо. Мислено й тегля една благословия и си хващаме пътя в различни посоки. Тя не смята за нужно да прави хората около себе си щастливи и вероятно нарича това "скромност". Fishism.

Най-после сама, дъъълга обиколка на София, влюбвам се в речевия буламач на Женски пазар и прекрасните араби, купувам си истински женски дрехи, малко въже и везана възглавница и вечерта се отдавам на пране. Ъ-ъ, и бира в Лодки. И купон в "Изгрев". И готвене в 4 сутринта с бившите съквартиранти. И се прибрах в 5, по навик не-сама.

Трети ми се губи някъде. Вечерта тръгна от Борисовата и хора с тъпани и тарамбуки, които си правеха шоу на Сцена, продължи с Марийка, флика и джин и завърши в старата квартира, с двете котачета, Пафката, Диляна, Атанас и някакви странни арт-хора, които не познавах. То всъщност тая вечер така и не завърши. Влязохме много надълбоко в музиката и се получи мълчалив творчески филм. Изобщо кухнята там винаги е била денонощен уъркшоп за изтрещели хора. Мога да потъна и да не изляза с дни, без никой да забележи. Спокойствието...
...което се плаща скъпо. По принцип въпросната нощ трябваше да уча за изпит. Ама нейсе. Минах с едно такси да си взема студентската книжка и хайде пак в Благоевград. По пътя тялото ми започна да се превръща в ледени потоци пот и мускулни спазми. В десет и половина сутринта влетях в кабинета, очевидно много "снощна", уплашена и със зеници колкото вишни. Говорих неудържимо много и ми писаха 5. Получих си и потупването по рамото.
Обратно в София на обед. Нов прилив на енергия, снабдих Пафката с екипировка за фестивала на Кътина и се прибрах в Пазарджик. Първата ми работа беше да изхвърля почти всичките си стари вещи и дрехи, складирани там. После си събрах книгите. Последната раница, последния камък... и вече всичко мое е на едно място, тук в София. Даже си сковах рафт на стената от дъска и въжета, стана много сладък.

А Пазарджик е прекрасен, тих, слънчев град на залези и булеварди. Пътническите влакове до там са с климатик и можеш да застанеш зад машиниста и да си гледаш релсите напред. Билетчето за градския е 40 стотинки, а има и едни, дето карат за по 10...

Е как да се спреш, кажи ми?! Чака ни Истанбул, чакат ни Алпите и пещерите в България...
А всъщност другите хора се занимават с нормални, полезни неща.
Oh well.