26.12.07

SIT AND PRAY

liquid energy
nuclear waste
leather gloves & long skirt
night shift day shift night shift
guilth
ugly dreams
take the madness and thank the Lord
it`s just the beginning
already i can smell the apathy

sit and pray for piece of freedom

sit and pray for place to stay

23.12.07

"These are no answers!"

Като никога.
В офиса е толкова уютно, чак се изненадвам, че когато стана да пуша, в краката ми не се мотаят котки. Бях се излегнала на два стола и половината нощ мина в гледане на анимации с мишки и глигани.
Анимациите всъщност имат много общо с писането. Провокираш човешкия ум и въображение да възприеме няколко щриха като реален образ, да ги доизгради самостоятелно и оттам да надплете емоцията...
Тук може би знаеш какво имам предвид. Или не.

Както някога, от дима изплуват стари филми. Понеже ме попита някои неща, които отдавна трябваше да надраскам на стената с червило и всеки ден да са ми пред очите, филмите са за тях. Много стени се извъртяха обаче за тези три години, откакто ме познаваш. И свикнах да не ги запомням. За да може всяко нещо да е също толкова прекрасно и важно, както предишното. Не е ли по-лесно навсякъде да можеш да закачиш шапката си? Всъщност трудно става така, че да ти е лесно. Но си заслужава. Заслужава го поне следващият човек, който ще пожелае да отвориш очи. Или с който няма да се страхуваш да ги затвориш.

Исках да ти кажа за някои неща, които не съм забравила.
Така е, не вярвам в нищо. Нищо конкретно. По-скоро във всичко. В елементите на едно цяло, колкото и да са различни помежду си.
Но не съм забравила, че димът е синьо-жълт и става на къдрици, когато мине през слънчев лъч. От тогава обичам къдрицитеи променливия, течен блясък на движението им.
Не съм забравила колко хубаво и важно беше мама да ми донесе розова дъвка, когато се върне от работа, и да мирише на зима, комини и парфюм.
Не съм забравила, че хлебарките никога не спят, нито пожълтелите френски романи, които четях, докато небето стане яркомастилено час преди изгрев.
Не съм забравила какво е да се изгубиш и всичко да е прекрасно ново и непознато. Не съм забравила стотиците кози и овце, всяка една със звънче, които пресичат релсите по залез в Синитево.
Не съм забравила, че пътувахме заедно, не съм забравила, че ти пусках My Sweet Prince, след като едва те намерих във влака Бургас-София. Е, това ти може и да си го забравила.
Не съм забравила, че играта на криеница е нещо страхотно, не съм забравила звездите, макар че в този мръсен град няма такива.
Не съм забравила, че винаги има и още нещо.
Не съм забравила замръзналия язовир, когато бягахме от училище, за да берем минзухари – о, да, жълти и лилави! – в планината.
Не съм забравила сините очи на продавачката, от която за пръв път си купих цигари.
Не съм забравила какво е да се чудиш живял ли си, или си сънувал.
Не съм забравила хората от съня си, и жената, която ме питаше какво има под леглото на сина ни, а аз знаех, че има меч. С нея много си говорехме. Незнам защо спрях да я сънувам.
Не съм забравила колко много си говорехме една нощ и как ти обяснявах Елица с портокалови дървета, които растат на небето.
Не съм забравила, че тя ми пишеше приказки за елфи и снежни кралици и аз вярвах до болка в тях.
Не съм забравила как разбирах нещата, без да мога да ги обясня после. А сега мога да започна да обяснявам каквото и да е, без да го разбирам.
Не съм забравила как брат ми ме спаси от удавяне, защото глупашки много исках да му докажа колко съм пораснала.
Не съм забравила как спираше тока в училище и всъщност как през тези пет години бях много по-близка с хората, отколкото сега бих си позволила.
Не съм забравила, че не можех да говоря. И колко по-лесно беше да пиша. Да си измислям, вместо да мисля.
Не съм забравила колко е хубаво да те аплодират. Да се смееш за глупости с плюшени зайчета и философия.
Не съм забравила къщата със сините прозорци и ягодите на двора на И., докато слушахме Бьорк. Нито мъглите в Стара планина.
Не съм забравила какво е за пръв път да слушаш Гарбидж и Крембърийз.
Не съм забравила мизерията. Нея никога няма да забравя. И няма да си я простя.
Не съм забравила репетициите в мазето.
Не съм забравила плетения палячо, който майка ми направила за Жоро преди много години и с който спях. Пазеше от кошмари.
Не съм забравила миризмата на свежи чаршафи, когато ходех на гости у леля ми. Не съм забравила топлината на тези хора. Колко искрящо и откровено беше всичко.
Не съм забравила чавдарчето, което с Пламен открихме изоставено в полето, до езерата и цял следобед писахме по покрива му.


И още много неща, дете.

Когато пораснеш обаче, разбираш, че под хубавата рокля има белези и синини. Че някъде е текла кръв. Разбираш, че е много лесно да те изоставят. Още по-лесно е да го надживееш.
Виждаш една част от себе си, която ти се иска да наречеш сила, а всъщност е просто психически анестетик, който притърпява както страха, така и очакването. Замъглява всичко.
Незнам дали така е по-лесно. Може би всички полудяваме по един или друг начин. Някои по-тихо, други по-ярко. Дразня те, защото ме познаваш от малка, а сега съм good for nothing.
Да. И мен не ме радва. Най-вече това, че се оказва толкова хубаво, лесно и диво да си просто... сам за себе си. Да не ти пука.
На теб пука ли ти?

21.12.07

Нощем

Напоследък нощем се занимавам с всевъзможни глупости - последната ми зарибявка беше да гоня разноцветни калинки в полето, надувайки балони от дъвка... Но истинската ми страст е (не секса! о_О) ровичкането из блоговете на всевъзможни художници и аниматори. Колко много млади и креативни хора има!
както и да е, тези неща ми помагат да изляза от кожата си за малко и да се поразходя...
Това, което най-много ме израдва последните дни е една картинка, колкото смешна, толкова и тъжна, реалистична и доста... ми... виж сам:

6.12.07

nothing BUT

времето, което ме кара гневно и без да мисля да се противопоставям на невинноста, вярата и всичко абсолютизируемо.
остава...joy

4.12.07

Gone fishing

Вили, Дете, татко, Натали и други хора, които някак се оказват риби, след всичко, и остават до мен.