29.2.08

evil drunk smoke beer

Рисунка: Google

27.2.08

Lhasa De Sela

Отново малко музика, този път чисто номадска. Открих Lhasa докато се веех на стоп из родината, благодарение първо на И.Юруков и после на Иса Рафаилова, и двамата доволно чудати хора на изкуството, по свой си начин...
Download неизбежен.

Anaïs

Френска музичка, изпълнения на живо - изключително гъвкавият глас и артистичност на тази мацка могат да ви държат на гребена на вълната дни наред :) А пък и текстовете са култови!
Download
Merci, Anna!

26.2.08

Juno

Още малко музика!
OST "Juno"
Тук много ме изненада гласът на Kimya Dawson и... well, всичко останало. Събраните парчета са някак забавно простички и емоционални. Плюс Cat Power и Sonic Youth.
Да бе, знам колко ме бива да обяснявам... По-добре сами чуйте тук.

Saltillo

Малко музика!
Saltillo са интересна смесица от класика, хип-хоп, етно и електроника. И кой знае още какво... Mистериозна група, лично аз почти нищо не открих за тях. Но това сигурно е защото съм тъпа и смотана си имам и по-важна работа...
Както и да е, Saltillo са яки, мощни, нежни и със сигурност ще ви забъркат в хубави филми.

Download here, download there... Download everywhere!

25.2.08

Дезидерата Куха

"When Desiderata Hollow was a girl, her grandmother had given her four important pieces of advice to guide her young footsteps on the unexpectedly twisting pathway of life.

They were:

Never trust a dog with orange eyebrows,

Always get the young man's name and address,

Never get between two mirrors,

And always wear completely clean underwear every day because you never knew when you were going to be knocked down and killed by a runaway horse and if people found you had unsatisfactory underwear on, you'd die of shame.

And then Desiderata grew up to become a witch. And one of the minor benefits of being a witch is that you know exactly when you're going to die and can wear what underwear you like."

-Pratchett

Синдромът

Напоследък откривам един нов "синдром на тъпото" (блажество), с кофти симптоми и още по-кофти странични ефекти, от които никак не успява човек да се измъкне, щом веднъж е нагазил до лакти... Нека обясня. И това НЕ е извинение.
Забравям. Много.
Забравям когато държа нещо, забравям присъствието на някого, забравям съществени разговори и събития, забравям телефони, гащи, забравям дори че говоря с някого в течение на самия разговор и просто "изключвам" съвсем неволно. Забравям очебийни неща от близкото минало и настоящето.
За сметка на това много лесно ме налазват и заливат спомени от детството - ярки, плътни, с аромат, със светлина, с температура, дълги, мазни, топли спомени за какви ли не дреболии и усещания. Особено напролет.
Предполагам, че е лечимо с помощта на няколко книги и достатъчно свободно време. Но просто го няма онзи стържещ мозъчен глад. Вместо това предпочитам да оставям мисълта си да си блуждае на воля, безцелно, да гледам в точка. Липсва ми пътуването... Сякаш всичко в мен се превръща в редка кашица, като повръщано след преяждане с праскови, и от личността ми е останала само целoфанената обвивка, колкото да ме заблуждава, че всичко е наред. Ама и тя поддава. Разплула съм се. Не пиша, не чета... Исках да ти покажа толкова много неща, а сега всичко е подпухнала носталгия.
Някой има ли идея как се излиза от това състояние? Защото ако още малко продължа да се самозаблуждавам, че ще стане от самосебе си, ще си повярвам, а това е страшно...

17.2.08

Нищенето

Искам да нарисувам нещо нежно, нещо много нежно, по което движенията ми да се стичат бавно като разтопено олово, искам това нежно нещо за себе си и не от някой друг, всъщност не, а съм груба и студена като зле изкована коса, но какво общо имам аз с рисуването, какво общо имам с движенията на ръцете си, гледам тези щръкнали кости-чукари, в които всеки момент ще се разбие главата ми и няма да търся вече думи, но пък над думите се поклаща цялата ми паянтова шатра, а те потръпват в спазми като удушени хлебарки, задръсени от непосилност да дават, да отприщват, да рисуват ослепителните движения на другите...
Не ти ли прилича това на кофа, в която всеки е бъркал с четките си, можеш ли сега да разделиш цветовете и да ги наредиш пред себе си, а после по онзи бавен и нежен начин да нарисуваш един-единствен ден, в който човекът е свободен и чист като глухарче?
Дим. Издишам перушинена кашлица от непосилен гняв в лицето на страха и погледът ми се задръства от ангели.
Мислиш ли, че има смисъл да нищиш всичко до пресъхналия му корен, да разчепкваш косите си всяка осъзната сутрин, докато не окапят, вярваш ли, че думите ти след това ще изпреварят мисълта ми, порива ми да забивам в теб карфици, за да проверя дали от някъде ще капне друго, освен въображение, и какво изобщо правиш тук, ако не си дошъл за всичко, всичко...
Твърдиш, че хубаво рисувам, но думите ми вече са безплодни като препариран червей. Но нека ти кажа нещо: като му дойде времето, глухарчето се разпилява. И не защото знае какво прави, а просто защото тъй му се е дощяло. И не ти си му бил вятъра, нито твоят дъх е достатъчен, за да взриви семето му. Понасят го празните човешки движения и знаеш ли, можеш ли да си представиш колко дълъг е единственият му безумен полет?
Gather around, then free yourself to go.

12.2.08

my woman

стъпвам тихо край нея
тихо като хлебарка
но я събарям
и се давя

11.2.08

SANGloria

eyes whipping upon me
wiping away my emptiness
take my emotions spin them
like a bloody flag of Freedom

10.2.08

Giving In

Saltillo - Giving in

You're born, raised and then torn down,
to look a little more like, everyone you meet,
And everyday that goes by,
you look a little less like who you used to be.

I don't mind the people staring,
cause I know they never see me anyway,
In these days, all the worlds the stage,
and everyone just wants to be the star.

This is all too heavy,
If you believe in your self,
But no one can hurt you with out your consent,
And I am not giving in.

9.2.08

Kiwi Hangover Shivering

задоволяваща, приятна болка в мускулите, студено, много е студено, студени кръгли мандарини, отнесена, ветроблаци и слаб, тих махмурлук, ентусиазъм и никога умора, в никакъв случай умора, опиянението не е в греяното вино, синия джин и кивито, опиянението е в очите и дланите на приятелите, в малките камъчета за го, в тенджерата с кафе на актьора и неизживяните роли, опиянението е в широките крачки на хората и ме носят, носят, носят напред, но е толкова студено...
когато сутрин се сресваш в стаята, aз се събуждам безобразно горда, че си у дома и започвам да се блъскам в теб като пеперуда в палеща електрическа смърт, като котка в огледало... пълна с преживявания, защото нищо никога не свършва, особено когато съм далеч от себе си и някой идва през бумтящо море от въображение, блъсва ме обратно в тялото ми и тогава всичко е наред, не само, но и сякаш винаги в било...