25.2.08

Синдромът

Напоследък откривам един нов "синдром на тъпото" (блажество), с кофти симптоми и още по-кофти странични ефекти, от които никак не успява човек да се измъкне, щом веднъж е нагазил до лакти... Нека обясня. И това НЕ е извинение.
Забравям. Много.
Забравям когато държа нещо, забравям присъствието на някого, забравям съществени разговори и събития, забравям телефони, гащи, забравям дори че говоря с някого в течение на самия разговор и просто "изключвам" съвсем неволно. Забравям очебийни неща от близкото минало и настоящето.
За сметка на това много лесно ме налазват и заливат спомени от детството - ярки, плътни, с аромат, със светлина, с температура, дълги, мазни, топли спомени за какви ли не дреболии и усещания. Особено напролет.
Предполагам, че е лечимо с помощта на няколко книги и достатъчно свободно време. Но просто го няма онзи стържещ мозъчен глад. Вместо това предпочитам да оставям мисълта си да си блуждае на воля, безцелно, да гледам в точка. Липсва ми пътуването... Сякаш всичко в мен се превръща в редка кашица, като повръщано след преяждане с праскови, и от личността ми е останала само целoфанената обвивка, колкото да ме заблуждава, че всичко е наред. Ама и тя поддава. Разплула съм се. Не пиша, не чета... Исках да ти покажа толкова много неща, а сега всичко е подпухнала носталгия.
Някой има ли идея как се излиза от това състояние? Защото ако още малко продължа да се самозаблуждавам, че ще стане от самосебе си, ще си повярвам, а това е страшно...

1 comment:

dete said...

не се излиза, а се пролазва от това състояние.аз пък забравих как го направих.сега чета като луда направо не намирам време да уча.. може би чета, за да не уча :)