29.5.08

Obsessions with music

Yann Tiersen
(Първата част ми звучи като дебел котарак, който се мъкне бавно в нощта на топчестите си лапи, и едно малко котенце, което подскача около него и му закача ушичките... Kъм тях се присъединява префинена мацка и започва да им обяснява колко е тежък животът на уличницата. Втората част е... просто велика. И диригентът ентусиазирано се размахва на подиума. Някъде отзад танцуват цигани и се въртят шалчета с избродирани географски карти.)
1.
2.
3.


Image found at: Ward Jenkins' blog

28.5.08

Irisz Agocs

Irisz Agocs
Irisz Agocs
Irisz Agocs
















Нали знаеш, че ми е стара мания да се ровя из илюстраторски блогове. Ето един от сайтовете, който наистина сгряват. Художничката си има и "how to" блог, който е доста интересен, има сладурски прости техники и съвети за рисуване. Освен това ме радва как с малкото й синче рисуват по стените на детската стая :)
Enjoy.

Иначе днес най-после прочетох цялата статия на Кристин Д. за писането, втрещена, хапнах първите 5 череши за годината, смях се на татко, който пак е каскадирал с "Минск"-а (нищо сериозно) и сънувах, че някой отмъква Стефчо. Събудих се и всичко беше наред, душевен оргазъм. Даже имаше топла вода. Залепете ми пръстите с тиксо, за да спра да пиша глупости...

27.5.08

of a woman

искам да опиша Кристин Димитрова
искам да рисувам по лактите си
мушамата и латекса
тихата й увереност на наблюдател
искрящата ирония
красивото отделяне на фасулчетата
от изтръпналата люспа на реалността -
златни и под(с)качащи
Достатъчност.
емоцията не е хаос, знаеш ли
често даже има имена и страници
което не е просто оправдание, а смисъл
подострян дълго между двете бели ръбчета
и рамото на книгата
с резки движения

наистина няма да мога, нито пък да й пиша някога

Кристин, в превод, който харесах:

SUMMING-UP

Santa Claus
you have given me a broken toy!
That's OK, son - what matters
is that you have been a good boy.


Worm Is Green - Robot`s Got The Blues

25.5.08

Becoming, begoing...






Днес поговорих с един добър приятел. Замислих се за някои неща, реших други. Радвам се, че се появи. Без нея още дълго нямаше да знам откъде да започна. Thanks Paf.
А dete ме изненада прекрасно с нещо наше отпреди 4 години!
Усещането, че всичко е наред...
И просто има толкова много да се случва ;)
Цялото това пренасочване е изтощително, невидимо, побъркващо и успокояващо едновременно. А съм едва в началото. Ново е, хубаво е, доста празно, но постепенно ще започне да функционира и тупти съвсем като свое.
Време е да отвориш очи.
Радва.
Е.

Josh Rouse - Directions

24.5.08

Играчките на гевезето

Човек и добре да живее, се ядосва.
Скорпионите не се примиряват с никакви загуби. Най-вече защото много внимават да си пожелават само неща, които са сигурни, че могат да имат. Окаже ли се, че изобщо не е зависело от тях, или просто са се провалили, и се почва голямата драма :) Добър ли съм? Егоист ли съм? Прав ли съм? Ще стана ли наркоман? Ще стана ли космонавт? Дали не беше по-добре да съм идиот? Идиот ли съм? Имам ли изобщо някакви приятели? Защо нямам приятели? Искам ли нещо? Трябва ли ми това, което искам? Защо чета тази книга? Май все пак съм егоист. Ебаси, писна ми, какво толкова?!
И се получава следното:
1. ти си сам в стаята и другите са играчки, които само си представяш, че са хора, но ги усещаш като играчки. просто не са като теб.
2. когато някой е тъжен, изплашен, слаб, сдухан, скучен, зает, иска да си играеш само с него или отказва да си сгъва краката там, където ти е скимнало и се чупи, ти просто го възприемаш като дефект в играчката и заебаваш. те са длъжни поне да се преструват, че са като теб! или че ти си като тях!
3. ох ебаси копеле колко играчки си похабил. усещаш ли, че и новите започват да приличат на тях? за да са различни, вече трябва направо да са извратени, а не ти се ще май.
4. малко е тъжно сам в стаята. а и май играчките на разбират за какво им говориш. все едно са от пластмаса!
5. обожавам тази играчка. бих направил всичко за нея. всичко.
6. любимата ти играчка тъкмо започнва да става като истинско другарче и се чупи.
7. в стаята влиза друго детенце. ти си слисан - за първи път виждаш човешко същество в цялото му великолепие. то те поглежда пренабрежително.
8. показваш му играчките си. толкова си въодушевен! най-после някой друг.
9. детенцето решава, че си някакъв побърканяк и излиза от стаята. евентуално води друго детенце и демонстрира жив интерес към него, защото то вече не си играе с играчки. явно те познават други, за разлика от теб.
10. ядосваш се и ги насмиташ и двамата навън от стаята. после дълго говориш на играчките, издирваш и най-забутаните от тях и се ентусиазираш да подредиш стаята малко.
11. не става и се сдухваш. странно, но играчките сякаш говорят. започваш да се питаш дали не ти хлопа дъската.

...и т.н.

Ето, голяма драма, и то без грам сюжетно оформление. Ще взема да си сменя зодията. Много е досадно постоянно да осъзнаваш колко си смешен а всъщност никак да не ти е смешно.

Иначе какво ново напоследък, влюбих се в една картина над гардероба на Жи, по едно време толкова исках да вляза да си поговоря с тях, все едно жените от картината бяха единствените хора на света, едната със зашити очи и бяла, другата изгоряла от косата си, закрива с ръце пепелта на лицето към още раздухвания от ветреца пожар в кичурите... точка.
Зачетох някакъв мистериозно изникнал у нас ("у нас") роман на Ясен Атанасов, който се оказа oversatutaring, проследих нишката до момента в който незабелязано и за самата мен съм го отмъкнала от Илияна, ама нейсе, на нея и без това не й харесвал, на Мария е романа, на Мо, ебаси тази... позната. Колко тъпо разминаване. После пихме чай Масала, видях Теч, Ники, който беше започнал да ме наболява с липсата си, беше толкова хубаво, изобщо в гей-мъжете има нещо ужасно приятно, уютно, успокояващо, мило и сигурно... Съвсем детско, но и с майчинско излъчване.

Да сложа край на графоманията вече?

Cat Power - Lost Someone

23.5.08

After the rain...

Напоследък ме гложди Виргиния Захариева:

ТЕЛЕГРАМА

На Силвия Ч.

I.

Не можеш да си представиш
колко близо съм -
в твоята къща
дори
в твоя диван -
мека пружина стене под тежестта ти
тежестта на всички тези години
прекарани заедно
в краищата на два телефона

Дори да ги забравим отворени
звуците ще бъдат еднакви
докато някой реши
от скука
да се обеси на нашия кабел

Аз съм твоята пропаст
плъхът с който играеш на тъмно
и който на зазоряване
съблича изтънялата кожа
[...]

Също и илюстрации с мишки.
Това може да означава нещо, а може и да е просто резултат от хубавата седмица, пълна с дъжд, град, магистрали, дъги, спане и кисели ягоди.
















P.S. Тонрежисьорът изнедоволства нещо, тъй че добавям:

20.5.08

Kayah & спането...

Обсебена съм от този клип, от Kayah и едрата й, циганска, светлоока хубост. Диво момиченце! Гласът й ми напомня онази пяна, дето батко ми я слагаше на раната, като се лепнех на ютията или ауспуха на мотора. И изобщо целият ритъм може да накара и прегазено трикрако куче да подскача в еуфория. Накрая е най-хубаво ;)

Сутринта установих, че баща ми чете мисли.
Предъвквах гузно безпаричието си, проклинайки се, че не успявам да закърпя и един месец докрай, и той звънна. После и мама, макар че не живеят заедно. Заспах спокойно след порция от "Записките на чистачката Мод" и след като изметох една стара, дебела, изстрадала хлебарка от терасата.

Предният ми опит за спане беше доста странен и затова така се радвам на днешния безавариен ден. Как всъщност започна:
Събота, един пълен с какво ли не ден - успиване, като за начало, rush до офиса на Джемини, където най-после виждам малкия Максим (о!) и поотслабналия котарак на екипа. Гледаме филмчето за гей-татковците, говорим с Аксиния (все така хубава, а вече мама!), разминаваме се с еуфоричната Теди Урдева на вратата, обещаваме да отидем после на партито в Есънс. Така и не. В моят живот гей-баровете просто не могат да си намерят място, колкото и да се старая.
Тръгвам си обилно наръсена с дълги бели котешки косми, отказвам концерта на Балканджи в студентски, забравям купона с Иса по случай премиерата на Славил и се предавам в ръцете на Калоянчо и dete. С нея винаги ме обхваща някакво приятно безсъзнание по отношение на реалния живот - оставям се да ме води, усмихвам се на всичко и си трая, защото всъщност няма какво толкова да добавя към тези моменти.
Нощ на музеите и галериите. Опитваме се да отидем на театър, аз за първи път стъпвам в Кукления и се оглеждам като в храм на непозната религия, от тавана висят ниско найлонови паяжини и всички хора са красиви като камъчета, събирани по плажа - едни такива хем загладени, хем диви, нежни и затоплени от вътрешните си слънца. Няма места, по улиците се натъквам на деца от Артмосферик, не си знаем имената, но се сочим с пръст и се хилим на разминаване. До една кофа за боклук виждам положени в кутийка детски обувчици, много мънички, за момиченце, розовки. Прииска ми се да ги грабна, но dete вече лети напред и просто продължавам да се нося безгрижно след нея. Oh well.
Гладни сме. Някъде около Галерията за чуждестранни изкуства срещаме Евичка и познати, после запрашваме към хранителен магазин. Резултатът е пилешко, картофена салата, вафли и хляб, плюс ние тримата, пльоснати в тревата пред Галерията. Ужасно много народ, но все пак е тъмно и спокойно, ядем с лъжицата на Калоянчо и аз недоумявам как може да се сътвори толкова изчанчено подобие на музика. Добре че съм трезва и чиста.
Скоро започва представлението на покрива на Галерията. За тези, които не знаят, уточнявам, че това е една огромна бяла старинна сграда с покрив на кулички и кубета, върху който могат да се съберат цял випуск мимове и да играят на Counter Strike. Обаче е дошъл само един, облечен в червено и черно, рошав, малко плашещ. Хората млъкват, един лъч се изстрелва в него и ние лягаме на тревата, за да виждаме по-добре нагоре. Прелитат самолети, няколко звезди се мъчат да надвият смога и да изтръгнат народа от усещането, че сме господари на вселената.
А той танцува.
Започва бавно, нежно, раздира една бяла възглавница и пръсва перушинките й около себе си. Носят се в тъмното, пресичат лъчите на прожекторите и покриват первази и капандури. Изглежда сякаш скубе пълничко херувимче.
Чудим се кога е имал време да репетира. Не си представям как този човек се катери няколко дни наред по покрива и пръска възглавници, сърчица и водни струи отвисоко, ей тъй, за спорта. А той играе своят филм толкова естествено - ляга тук и там, скача, крие се, върти се във въздуха, увиснал на въжетата си, лази с главата надолу, клечи на някоя статуя с разперени ръце, прелита от кула на кула, разсмива или омагьосва. Музиката минава през нещо, което напомня industrial, към опера, народно пеене, улично задръстване и пак откъси от опера. Накрая мимът се спуска над тълпата, прави опит да се удави в едно дърво и каца между хората, съвсем жив и реален. Някой му подава бутилка вода и той пие, зашеметен.
Взимаме си лъжицата, вафлите, Евичка и нейните познати и бързаме към Двореца. И там покривът накъртва - малки искрящи куполи, пушек, огън, сякаш сградата е огромен тих трол, изпод чиято напукана кожа прозира жива лава. Отново се озоваваме в галерия, този път изложбата е скучна, но отнякъде цъфва Яна и аз чак сега загрявам, че това всъщност е pearlsgirl. След като не спирам да се натъквам на нея от началото на месеца - Артмосферик, вело шествието, а сега и тук. Радостно ми е, скачам, изморена съм, препълнена съм и не мога да повярвам, че този град е способен всеки ден да ме изненадва по някакъв безумно красив начин.
Късно е и с Ева си тръгваме пеш към Борово. Не спирам да се дивя на малките street art петънца по Патриарха, пустите булеварди извън центъра, контраста между напудрените с култура тълпи допреди половин час и шкембестите мургави бакшиши около Военна болница, запиващи с водка край някаква мръсна спирка. Ева ми обяснява как се е изгубила, аз душа акациите по пътя и изпадам в детинска носталгия, някакъв младеж профучава с крясъци край нас в тъмното и после ни се извинява, "Просто се прибирам бе, спокойно!", от един прозорец се носи купонджийско хорово изпълнение на "Дулсинея" и с Ева се спираме да послушаме... Светът се върти в правилната посока!
С две почивки стигаме до Борово, "Гушкаш хубаво" и бодро се качвам в квартирата на Стан. Изморена съм и знам, че ще си легна и ще спя колкото искам. Какво по-хубаво от това?! Цигара на терасата, душ и край.
Да, ама не.
Стан спи в другия край на стаята, а наоколо така бясно пищи музика, че изпадам в паника да не се събуди. Оглеждам се диво, заслепяват ме някакви светлини, търся източника на звука и нищо не мога да направя, за да спра този хаос. Започвам да се чудя къде съм всъщност и какво става. Това явно не е реално, но при всеки опит да се събудя изскачам на различни места, където обаче е все така пищящо и заслепяващо. Отварям все по-широко очи, и нищо. Безизходица.
Накрая се сещам какво се случва. Стисвам с всичка сила клепачи няколко пъти и най-накрая успявам да се върна. В стаята е уютно, тихо, Стан диша спокойно, няма и капка светлина. Заспивам човешки.
Не за първи път хлътвам в процепа между реалността и съня, вече знам и триковете, с които се излиза обратно горе. Но винаги е стряскащо да установиш, че между двете ти измерения се е нацепила и някаква трета измишльотина.
След всичко това ми се иска да кажа на колегата колко е хубаво, че ме прибра у тях тези дни. Че е тихо, спокойно, кухнята е синя, хлебарките са срамежливи, терасата е голяма, прашна и близо до дърветата. Да му обясня колко е приятно да закусвам на масата с бюрек, саламче, доматки, ягоди и "Записките на чистачката Мод", а след това да се изкъпя и да спя нормално цял ден. Но не си говорим много. Гледам да не го занимавам с глупости, макар че ми е крайно любопитно откъде се е сдобил с пепелник с надпис "PREPODOBNA STOYNA", при положение, че дори не пуши.
Разказвам всичко на брат ми в неделя, а той ми свири на кавал в Борисовата и развъртаме новите му пойове.
Колко много обич има в това да си сам!

Любима находка от сайта за 3D Artists (виж, има си и глухарчета на мозъка!):



















...и mood-песен за днес:
Sia - Sunday

17.5.08

Peter Fendrik и т.н.

Напомня ми за "Mother Nature is a drag queen!..."
Най-после едно радващо откритие днес - 3D Artists.
By Peter Fendrik


















Второто е, че човек трябва да яде, да спи и да се облича топло. Trust me. Нещата са много по-простички, отколкото си мислим.

И освен това е 17 Май, Международен ден за борба с хомофобията. По ирония на съдбата Славил има премиера. Иса е в София, а аз спорадично сменям местожителството си през няколко дни и нямам време да се зарадвам истински на живота (пу-пу, а какъв е хубав напоследък! :)) и на приятелите си. Дори Ивовците цъфнаха една нощ в Борисова и сякаш беше Коледа. Какво му става на Провидението?! Мед с арсеник...

P.S.
Изрових и две снимчици (не мои) от велошествието на 15и. Enjoy:




12.5.08

Котилото

Пържени мозъчни клетки за закуска всяка вечер.
В зениците ми се гушат малки слепи лисичета.
Майка им няма да се върне. Внимавам.
Вече не скимтят и не се страхуват.
Без да ги опитомявам, чакам да прогледнат.

11.5.08

Minerva

Снимка: Пламен Колев
Pull me up, pull ne down...









Orange eyes of embers
Gleaming in the night
Guard us until break of dawn
Blessing the ground where we stay

Един от безумните моменти посред Артмосферик. Някъде над залеза, над хората и определено над себе си, с Жи привидно си доказваме кой колко здраво е способен да се вкопчи в лудостта си и да дърпа. Два различни филма без допирна точка. A tribute to the sunshine and to a person who pulls me up sometimes without even trying. And we`ll never dig deeper than that... Thanks for making me feel safe.

Жи / Minerva; Снимка: Захари

10.5.08

Ей тъй пък, на.

Сгърчената липса на себе си задрънча тенекиено из тялото му и го изкара с ритници от дългия сън.
В леглото имаше трохи и три сухи бели ръце. Своите разпозна по белезите от котешки нокти, но третата му бе непонятна като вътреутробен спомен. Не помръдваше, не искаше. Костелива птица, легнала на гърдите му в майчински опит да измъти черупчестото сърце.
- Върви си, чайко. Ако се излюпи, цял живот ще му се трошат крилцата в тая теснотия.
Чифт бистри ириси с цвят на майски бръмбар зейнаха изумено насреща му.
- Какво, тате?
- Нищо, Симоне, сънувал съм. Извинявай. Поспи още малко.
Момчето се усмихна, скри ръката си на топло под юргана и отново се унесе.


Нещо, което трябваше да е фрагмент от приказката на Жи, но като гледам накъде е тръгнала, скоро няма да му намеря място. Малко преди това текстче ми се появи отново усещането за топлина, бях говорила с мама. Купих си книги, седнах под едно сливово дръвче на гара Благоевград и писах, за да се разсея и да не завали отново.
Иначе напоследък светът не спира да ме изумява, но вече по онзи мил начин, както когато бях на 17. Непрекъснато случайни срещи с хора, които не съм виждала от години. Широките усмивки. Прегръдките. Дете ме държи за ръка. Спасих се от твърде порасналата си коса, о! най-после. Направих си герданче от шарени мъниста. Поносих любимите си зелени панталони. Чета Милорад Павич и се радвам истерично на всяко негово изречение, поне засега. Влюбвам се в улиците на София, вятъра, слънцето, храната, котките, кофите, разходките със или без думи. Напоследък всеки ден успявам да се изгубя някъде. Не ми пречи. Сексът ме отблъсква, или по-скоро публичността му и глупавото желание на хората да ме занимават с филми, книги и себе си по темата. Не мога да изпия повече от половин бира. Пуша с огромно удоволствие и се излежавам до късно. Имам необясними синини тук и там, смешно е :)
И аз това казах, де - все едно съм на 17. А пък искам толкова малко неща - да ми е топло сутрин, примерно.

P.S. Случайно изрових от архивите 15 секунди с прегладнели дупнишки гълъби. Накацаха ме, накълваха ме, изядоха ми семките, сбиха се и стана време да тръгвам към София...

9.5.08

foetus

има нещо което винаги ме е дърпало
към магьосниците със сухи коси
вятъра острата гора
пълнокръвните пипала на идеята
затиснати под формата звука светлината
овъглената траектория на пръсванията ми
задушила порива да те разбера

а сега имам паразит
Ненавист
мъничък черен зародиш
наблюдавам с изумление крехкото му телце
неистовата му борба за живот
здраво стиснатите му очички
и се чудя дали ще ме надвие

Cristine Cambrea

8.5.08

mime babel

1.
казваш ми да спра
казваш ми че опашката на болката е някъде там
не просто ти вярвам знам го
тихичко забивам нокти в бедрата си
и оставям вятъра да ме дави
музиката избухва в сребърни рибки
и гневно те съдирам от света
2.
в шахтата асансьорът
ме блъска нагоре-надолу
вместо бавното задушаващо катерене
подадената ръка се чупи
изтичам през усмивката си
spin spin spin the hooker
не развивам толеранс към себе си
просто ми е студено
сякаш съм глътнала айсберг
пълен с хамелеони
3.
искам да пиша за това
както ме е учила dete
да издрайфам и изкрещя всичко
вместо това сгърчващ плач без сълзи
беззвучни изкривени викове
рязко включване и изключване
филтрите накъсват устните ми
където имаше целунати звезди
агресия пречупва пръстите
сега е мораво и синьо като буря
с назъбени мълнии в ядрото
облизващи точката на пречупване
грозни тебеширени топки в гърлото
от които не мога да говоря
нито да чувствам
нито да повярвам
този път го изтръгна от корена
с всичката плът полепнала по него
каквото и да беше
4.
една нощ с часове ходих сама в тревата
сляпа от мрак и щастие
мокра от звезди и тишина

една нощ пътувах с тежки очи
меки коси в шепите
излекува ме странница с котешки глас

една нощ посрещнах звяра
дадох му в шепи горчив сок от дим
и заспах без да го пусна

сега дишам внимателно
опасвам с каиш пашкула му
и ангелите никнат в безопасност

една нощ започнах да говоря
събличах бавно тялото от себе си
blind mime babel praise