30.1.10

suspended animation in purple. phase one.

Това е нелепо.
Този път искам да проследя метаморфозата от началната й фаза. Защото съм сигурна, че ще има продължение. Бях започнала да се превръщам в една оядена гъсеница, нахапваща с все по-малко желание заобикалящата я среда. И изведнъж - вакуум. Иляза съм всичко около себе си и започвам да строя пашкула. Следват месеци на тих размисъл и куха неподвижност.
Сега... сега се протягам...

Докато си мислех тези неща в банята, съвсем забравих да си измия косата. Ето връщам се и дълго мачкам с пръсти топлата тъмна какофония на главата си. Уютното чувство да се заровиш в себе си, с грижа и любов.

Да нагласим фокуса.
Кадър. Едно.


Нали знаеш как поредица от събития водят понякога до една точка на пречупване в съществуването ти, след която просто нищо не е същото. Като да надуваш един балон дотам, че да гръмне. И един ден сядаш и се замисляш, добре де, откъде тръгна всичко? Какво предизвика тази метаморфоза и как изобщо се забърках в това?! Какво се случи с мен?
Ще се опитам да проследя процеса. Чувствам се като бременна. Само дето не знам кога и какво ще родя. Но искам поне да запазя нишката на зачеването.

Може би в един момент се преситих. Fed up. Хлопнах кепенците, скрих се под юргана, балсамирах се в музика и кротичко зачаках да се мумифицирам. Изморих се, честно казано. И нищо не беше чак пък толкова важно, че да е важно за мен. Мозъкът ми се просна на канапето, вдигна крака на табуретката, запали си една "Арда" качак и каза "Виж к'во, малката, оправяй се. Аз бях дотук."
После нещата започнаха да ми се сливат. Забравях. Давах все по-малко обещания. Започнах да отделям все по малко енергия за някаква продуктивна, а не консумативно-инертна дейност. Все повече неща ставаха "чудесни, но... ами не".
Забравих дори, че нещо съм забравила - а именно как да бъда себе си.

Не споря. Не обяснявам. Не давам. Все по-трудно преглъщам другите, безвкусни са ми, засядат на гърлото. Всяко мое сетиво търси лекотата. А тя неминуемо разочарова в даден момент, когато откриеш колко E недостатъчна. Пристискаш едно лице до гърдите си с цялата нежност, на която си способен, и после го блъсваш колкото се може по-далеч от себе си, от страх да не се заразиш с тази куха, лека празнота. Късаш глухарчета, целуваш ги и ги духаш, защото знаеш, че ще поддадат. Играта те забавлява, хвърчи пух и ако много се постараеш, можеш и да не чуваш писъците.

И една нощ, както си тъпчеш по същия познат маршрут към познатото вкъщи и броиш ударите на сърцето си, внезапно осъзнаваш, че не може повече така. Вървиш през снега в една малка гора с редки черни дървета, абсолютно сам посред нощ, и си намираш бебешка шапка. Хъ. Пет крачки по-надолу намираш бебешка ръкавичка от бял плюш. Мнъ?! Колко е широко и пусто в тази гора... И все пак - ръкавичка. София е парализирана от виеща като сирена тишина и ти се катериш по вкочанените й кръвоносни съдове.

Половин час преди това осъзнах, че винаги има още и че отново съм способна да чувствам изненада, изумление, възхищение и абсолютно детска радост заради някаква случка.
Открих сезона на внезапните решения, които човек взима, когато следва само и единствено интуицията си, без да се влияе от фактори като житейски опит, възпитание, хуманност, етика, емоционална интелигентност и чувство за самосъхранение. И какво ми се случи? Срещнах една... жена, която за един час успя да ми създаде изцяло нова концепция за човешкото поведение и психика, за това какви неща и прозрения могат да те сполетят, шляейки се безметежно из София и за абсолютната относителност на изкуството като изразно средство. И даде начален тласък на драстична промяна в себеусещането ми.
Ето тук.
Започна метаморфозата ми.

И заради този 1 час с нея, който по никакъв начин не си представях как ще протече, постъпих за първи път в живота си по откровено груб и безотговорен начин с друго човешко същество. За мен е новост да го правя съзнателно ;)
Апатията ми даде незабавни резултати - това се оказа най-доброто решение, което си спомням да съм взимала някога. Не преувеличавам, просто бе изборът, за който със сигурност не бих могла да съжалявам, до каквото и да доведе. Първи пробив в моралните ми ценности.

Впоследствие си мислех, добре де, аз съм едно нищожество, но си намерих плетена розова бебешка шапка с личице, плитки и надпис "Oilily Miss Knitty" на дъвро в парка посред нощ, значи няма как да бъркам. Така е трябвало и толкоз. Отворила съм всички прозорци и врати, изгорила съм завесите и черупките си и чакам. Лъчи, вятър, топлината на врящия живот върху себе си, ритъма на времето в пулса си. И те идват. Като цунами. Хора. Лица. Места. Думи. Музика. Път. Дживение. Гласове. Посоки. Тласъци. Един водовъртеж от засилваща се енергия.
В този момент разкъсваш плацентата и метаморфозата ти е вече узряла. Светът е около теб, можеш да се протегнеш и да вземеш каквото пожелаеш.

Като презрееш, ще тупнеш на нечия глава и ще си кажеш "И таз хубава, какви неща ми се случват!?..."
После ще дойде моментът, в който ще се запиташ как се е почувствала главата от факта, че си тупнал именно на нея. Това се нарича емпатия, разбиране. Комуникация. Всяко прераждане започва с един ето такъв удар по главата. Една по-тежка и продължителна форма на факсовете, която се отразява на изграждането ти като личност. Чувството е малко като да се озовеш в един свят, изглеждащ досущ като този, в който си бил допреди секунда, но коренно различен и сбъркан. Не знам дали ви се е случвало да имате такова чувство, но е крайно притеснително :)

Очаквам да видя как ще продължи метаморфозата до превръщането ми обратно в костилка. Нямам търпение даже. А тъкмо си мислех, че никога повече нищо такова няма да ми се случи. Искам да направя куп неща със себе си, изпитвам личностен глад. Благодаря на Ева за лимона, на Ники за лекциите и на Илияна за оригамите ;) Останалите да не се учудват.

Currently tuned it:

20.1.10

днес искам да се похваля, че след дълги часове ръчкане, ръгане, вадене, проклетисване, молби, терзания и трепети, научих много нови неща за... windows, wireless и вирусите :)
също така открих, че надеждата не е само за глупаци. с нея и малко усилия наистина се постигат чудеса. денят ми започна отвратително безпарично, премръзнало, закъсняващо, претоварено, недоспало и притеснено. в края на деня се оказа, че разполагам 3 пъти повече средства, отколкото предполагах - мистика!, изчистих си Тошенце от вирусите, оправих лайн... да де, грешките по хард диска, пуснаха ми телефона и най-накрая подкарах нормално интернета у дома. успях даже да си откъртя дрехите от простора и да ги наредя в стаята да се сушат. сега светът ми е ароматен и свеж :)

а иначе какво се случи в последните дни, кратък ъпдейт + размишления:



тъкмо като се прибирах преди малко си мислех колко добре е композиран конкретно този град. има фонов шум с едва доловими промени в честотата и силата, на големи тихи вълни. има и кратки звуци, по силни и на по преден план, които са си отделни сола в произведението, със своя увертюра и каденца, много различни едно от друго, например куче, звук от падащ предмет, преминаващи хора. живея в по-тихата част на лозенец и е някак горско, сутрин има и птици, някво малко островче в голямата зла каша. става въпрос за огромно разнообразие от звуци и то без прекъсване помежду им, като в сет. в малките градове има големи скучни паузи. а софия е музикална. затова я обожавам, тя е съвършерна композиция, отговаряща на личния ми вкус. изумява и не спира. леко минорен индъстриъл през нощта.

трудно ми е да споделя цялата налудничавост на нещото, в което се превърна този ми уикенд. общо взето няколко души връхлетяха с гръм и трясък в живота ми, или по-скоро аз налетях на тях, очаквайки едно поувяхнало виждане на стари приятели и скучни непознати, с което да отбия част от емоционалния си дълг към една много специална девойка, няма да я нарека жена още. тя, приятелите й и цялото това безумие, наричащо се Търново, плюс две котки, ме накараха да се замисля за куп неща да открия, че животът далеч не е само такъв, какъвто аз го виждам и очаквам да бъде. познанията ми за човешката психика също преживяха леко сътресение. получих и много любов, доверие и смях. както и малко повече внимание, отколкото бих желала, но за това е виновна тя. където и да отида, всички около нея ме познават, без да са ме виждали никога преди. стряскащо е. все едно внезапно попадаш в гора от стари приятели, които за пръв път виждаш. кара те да се чувстваш като страдащ от тежка амнезия.
другото странно е, че там всички пият много и не им пука от нищо, живеят върху, над, под, до себе си, понятието лично пространство е просто поредния неразбираем психологически термин. в известен смисъл това създава уют и усещането ми за самотата като рак на кръвта, от който никога няма да се излекувам, временно се изпари. беше страхотно. но от друга страна в един момент ти се изка да извикаш "ай майната му, я се разкарайте от главата ми всички, кво е тва баси. ами така де, деба!" :)
днес онези примати от райфайзен не ми дадоха да си изтегля парите от сметката. втори ден карам на сандвичи с евтино топено сирене и вече се изнервям. искам шоколад! още повече ми липсват търновските пържени филийки с подправки на Анита (butch, работи на строеж, забавна, но натрапчива, симпатяга) със сирене и сладко от смокини.
а другото яко в търново е, че можеш да ходиш по оклепани със сладко от смокини дънки и размъкнат пуловер и на никой не му пука. можеш да миришеш на котки и да се въргаляш по пода и пак на никой не му пука. можеш да висиш от таванските греди на "Дада" над главите на хората и дори да не забележат, колкото да ти направят място да скочиш долу. можеш да спиш с почти всеки. е, ако не ти пука, че той вероятно вече е спал с всички останали. невероятна близост и пълна мизерия същевременно. там хората се грижат да ти е топло, да си нахранен с нещо, дори и да не е особено прясно или много, ще го споделят, както и да имаш достатъчно количество алкохол подръка. някак си това са житейските ценности. дори да те мразят, защото си бивша на бившата им или те възприемат като "снобарката на Поля от софия", пак ще се грижат за теб, в името на вътрешния си мир. ще ти споделят и най-интимните си и мрачни истории за любов, насилие, престъпления и въжделения. много е латино.
ама ме густа кантаре сол'.
ако прекарам повече време в такава обстановка, ще се смахна окончателно. предпочитам лекото, безопасно отчуждение на софия. тук хората са някак по-самодостатъчни. и уважават това качество у другите. затова когато тук някой стане част от живота ти, той наистина е някой много, много специален човек. а там всички са част от живота ти, искаш-не искаш, т'ва е положението. когато четях Франсоаз Мале Жори "Книжната Къща", се изумих на описанието й за нейния дом, в който всякакви хора се отбивали или пребивавали без тя да може да контролира това, веднъж и някакъв, който никой от семейството й не познавал. у Поля беше така. на стълбите едно русо нахилено девойче ми каза "влизай направо, то е отворено, ти сигурно си венета" и изчезна нанякъде, по късно се оказа, че се мотае там от около 2 седмици, много странен персонаж. никой не ме попита "как влезе". за целия си престой не чух нито веднъж звънеца на вратата, а се запознах с доста хора. и нова музика. Имаше една зеленокоса девойка Радена, на която приналежи и изразът "гръмнало, та ни събрало", особено яко ме изненада в това отношение.
а котките човек! Нирвана и Реси, много красиви улични същества, едната май беше ангорка. прибрах се изподрана, намачкана и намъркана до уши :)
стопът натам също беше едно нелошо раздрусващо преживяване, въпреки безумния студ. откривам сезона официално! :)

малък нощен саундтрак:



след дълъг период на електроника май най после се завръщам към обичайното си звучене.

10.1.10

за внезапните прозрения, егоцентризма, тухлите и странните неща, на които можеш да се натъкнеш по форумите

[03:06:08] Pavlina: дали виждаш
[03:06:18] Pavlina: :)
[03:06:27] imaginary friend: че е различно, да. просто разговорът ми тече на фрагменти :)
[03:06:45] imaginary friend: и капят някак тежко, като тухлички такива
[03:06:58] imaginary friend: пфф ти представящ ли си да валят тухли
[03:07:05] imaginary friend: вместо дъжд сега над софия
[03:07:07] imaginary friend: ебаси кефа
[03:07:15] Pavlina: аз съм много ганеша-стайль
[03:07:23] Pavlina: хаха
[03:07:29] Pavlina: никакви тухли
[03:07:39] imaginary friend: аз пък искам да валят тухли и всичко да се спраска :D