suspended animation in purple. phase one.

Това е нелепо.
Този път искам да проследя метаморфозата от началната й фаза. Защото съм сигурна, че ще има продължение. Бях започнала да се превръщам в една оядена гъсеница, нахапваща с все по-малко желание заобикалящата я среда. И изведнъж - вакуум. Иляза съм всичко около себе си и започвам да строя пашкула. Следват месеци на тих размисъл и куха неподвижност.
Сега... сега се протягам...

Докато си мислех тези неща в банята, съвсем забравих да си измия косата. Ето връщам се и дълго мачкам с пръсти топлата тъмна какофония на главата си. Уютното чувство да се заровиш в себе си, с грижа и любов.

Да нагласим фокуса.
Кадър. Едно.

Нали знаеш как поредица от събития водят понякога до една точка на пречупване в съществуването ти, след която просто нищо не е същото. Като да надуваш един балон дотам, че да гръмне. И един ден сядаш и се замисляш, добре де, откъде тръгна всичко? Какво предизвика тази метаморфоза и как изобщо се забърках в това?! Какво се случи с мен?
Ще се опитам да проследя процеса. Чувствам се като бременна. Само дето не знам кога и какво ще родя. Но искам поне да запазя нишката на зачеването.

Може би в един момент се преситих. Fed up. Хлопнах кепенците, скрих се под юргана, балсамирах се в музика и кротичко зачаках да се мумифицирам. Изморих се, честно казано. И нищо не беше чак пък толкова важно, че да е важно за мен. Мозъкът ми се просна на канапето, вдигна крака на табуретката, запали си една "Арда" качак и каза "Виж к'во, малката, оправяй се. Аз бях дотук."
После нещата започнаха да ми се сливат. Забравях. Давах все по-малко обещания. Започнах да отделям все по малко енергия за някаква продуктивна, а не консумативно-инертна дейност. Все повече неща ставаха "чудесни, но... ами не".
Забравих дори, че нещо съм забравила - а именно как да бъда себе си.

Не споря. Не обяснявам. Не давам. Все по-трудно преглъщам другите, безвкусни са ми, засядат на гърлото. Всяко мое сетиво търси лекотата. А тя неминуемо разочарова в даден момент, когато откриеш колко E недостатъчна. Пристискаш едно лице до гърдите си с цялата нежност, на която си способен, и после го блъсваш колкото се може по-далеч от себе си, от страх да не се заразиш с тази куха, лека празнота. Късаш глухарчета, целуваш ги и ги духаш, защото знаеш, че ще поддадат. Играта те забавлява, хвърчи пух и ако много се постараеш, можеш и да не чуваш писъците.

И една нощ, както си тъпчеш по същия познат маршрут към познатото вкъщи и броиш ударите на сърцето си, внезапно осъзнаваш, че не може повече така. Вървиш през снега в една малка гора с редки черни дървета, абсолютно сам посред нощ, и си намираш бебешка шапка. Хъ. Пет крачки по-надолу намираш бебешка ръкавичка от бял плюш. Мнъ?! Колко е широко и пусто в тази гора... И все пак - ръкавичка. София е парализирана от виеща като сирена тишина и ти се катериш по вкочанените й кръвоносни съдове.

Половин час преди това осъзнах, че винаги има още и че отново съм способна да чувствам изненада, изумление, възхищение и абсолютно детска радост заради някаква случка.
Открих сезона на внезапните решения, които човек взима, когато следва само и единствено интуицията си, без да се влияе от фактори като житейски опит, възпитание, хуманност, етика, емоционална интелигентност и чувство за самосъхранение. И какво ми се случи? Срещнах една... жена, която за един час успя да ми създаде изцяло нова концепция за човешкото поведение и психика, за това какви неща и прозрения могат да те сполетят, шляейки се безметежно из София и за абсолютната относителност на изкуството като изразно средство. И даде начален тласък на драстична промяна в себеусещането ми.
Ето тук.
Започна метаморфозата ми.

И заради този 1 час с нея, който по никакъв начин не си представях как ще протече, постъпих за първи път в живота си по откровено груб и безотговорен начин с друго човешко същество. За мен е новост да го правя съзнателно ;)
Апатията ми даде незабавни резултати - това се оказа най-доброто решение, което си спомням да съм взимала някога. Не преувеличавам, просто бе изборът, за който със сигурност не бих могла да съжалявам, до каквото и да доведе. Първи пробив в моралните ми ценности.

Впоследствие си мислех, добре де, аз съм едно нищожество, но си намерих плетена розова бебешка шапка с личице, плитки и надпис "Oilily Miss Knitty" на дъвро в парка посред нощ, значи няма как да бъркам. Така е трябвало и толкоз. Отворила съм всички прозорци и врати, изгорила съм завесите и черупките си и чакам. Лъчи, вятър, топлината на врящия живот върху себе си, ритъма на времето в пулса си. И те идват. Като цунами. Хора. Лица. Места. Думи. Музика. Път. Дживение. Гласове. Посоки. Тласъци. Един водовъртеж от засилваща се енергия.
В този момент разкъсваш плацентата и метаморфозата ти е вече узряла. Светът е около теб, можеш да се протегнеш и да вземеш каквото пожелаеш.

Като презрееш, ще тупнеш на нечия глава и ще си кажеш "И таз хубава, какви неща ми се случват!?..."
После ще дойде моментът, в който ще се запиташ как се е почувствала главата от факта, че си тупнал именно на нея. Това се нарича емпатия, разбиране. Комуникация. Всяко прераждане започва с един ето такъв удар по главата. Една по-тежка и продължителна форма на факсовете, която се отразява на изграждането ти като личност. Чувството е малко като да се озовеш в един свят, изглеждащ досущ като този, в който си бил допреди секунда, но коренно различен и сбъркан. Не знам дали ви се е случвало да имате такова чувство, но е крайно притеснително :)

Очаквам да видя как ще продължи метаморфозата до превръщането ми обратно в костилка. Нямам търпение даже. А тъкмо си мислех, че никога повече нищо такова няма да ми се случи. Искам да направя куп неща със себе си, изпитвам личностен глад. Благодаря на Ева за лимона, на Ники за лекциите и на Илияна за оригамите ;) Останалите да не се учудват.

Currently tuned it: