29.7.10

when you don`t know why - втора част

Порочност ли е обратното на невинност, или има някакво хлабаво междинно състояние, което да използваш за извинение, мисли си, докато стърже моркови на новото ренде. Завърта ги на всеки две спускания, подостря като колци за домати.
Искаше през нощта да го набоде целия с тези орязани пенисовидни зеленчуци и после да облизва кръвта от тях, един по един.
На другия ден отиде рано в метеорологичната станция и изготви най-слънчевата прогноза за петте си години работа там.
С колегите си бяха сглобили малка землянка на поляната зад гаражите. Последният ползвал я имаше грижата да я остави чиста, заредена с бутилка вода и кроасан, и да дезинфекцира общия колан-челастратор. Прекара остатъка от деня там с един от студентите си. Бедничкият младеж, винаги си носеше чадър и никога презервативи. За него този ден беше истинско проникновение. За нея всеки ден изобщо беше разредител на фантазната есенция.
Харесваше простите неща. Опростяваше ги до небитийност с нарастваща скорост. Осъзнаваше, че светът някъде там е сгромолясваща се пирамида индустриални зверове, че матриархатът е просто ниско стъпало в еволюцията на цивилизацията, че войната е нещо лошо ама ей-на, но някак не можеше да надскочи усещането, че значение имат само настърганите моркови и движението на въздушните маси. Може би и въздушните столове, понякога. И в редки случаи въздушните целувки, при децата.


__________________________________ конец __________________________________________

28.7.10

when you don`t know why, you can do it forEva'

Беше се разплул безпомощно в стола срещу нея и се опитваше да се скрие зад вазата с хилаво формално букетче, изплющяно насред масата от някой интериорен дизайнер с усет за естетика под научнообяснимото равнище. Неистово се мъчеше да не зяпа в деколтето й и за по-лесно се фокусира в стената на отсрешния тротоар. "КУР", беше казал някой със спрей там.
Мълчаха си вече двайсет минути. Той, вазичката, стената. Понякога му се струваше, че е казала нещо, а той е забравил да отговори, и се мъчеше да си спомни какво. Тя беше стъклена. Той, стената, "КУР", стената...
- ...жи ми поне защо? Какво ми липсва? - ехото отекна в черепа му.
- Кур! - сепна се.
Тя си нахлупи тъмните очила и зачатка надолу по улицата. Еманация на феминизма, but she`ll never have the balls for it. Отдалечаваща се емоционална бъркотия, напомняща натъпкана с бесни зайчета гайда. Иди после обяснявай защо.
Съвсем случайно не я блъсна трамвай три пресечки по-надолу.

Същността на нещата се коренеше някъде в кутията със сенки на майка му, един анален термометър и непоносимостта към водка. Можеше да рисува, но само по себе си, и то с педантична вманияченост. Затова спряха да му купуват боички и маркери на 6. Малко по-късно откри Кутията и преоткри лицето си.
После забрави за всичко това, първия му път беше с втората братовчедка на третия му баща в душкабината на някаква TIR-станция, докато пътуваха на стоп към Полша, и неусетно теорията за еволюцията превърна същността му в оксиморон - да бъде съвършена опозиция на самия себе си.

- Сънувах, че пътувам с малка миньорска вагонетка по едни тесни релси и се превръщам в точица посред изгрева. И бях и точицата, и наблюдаващия, сякаш можех да видя себе си и да си помахам, както се нося по релсите. Имах брада, черна, като на Ботев ама по-рядка. Отвисоко релсите се виждат като златна ивица в безкрайното поле. Памуково поле с разпръснати из него стълби. Можеш ли да се досетиш за какво? За да може като се набере памука, да се качва направо на небето по стълбата. А ти какво сънува?
- Прилив.
- Само прилив?
- Имаше и някакво богослужение на брега.
- Защо пък на брега?
- Погребваха морето, стори ми се.

Това канапе бе чуло доста такива истории. Пружините на въображението му отдавна се бяха разхлабили достатъчно, че да го спуснат почти до дъното на дупката.

На спирката седи един клошар, чете "Капитал" и замислено гризе домат. С последни лъчи денят изсипва сенки от кофите за боклук и ги рита по улицата.
- "Чук" е когато не можеш да си мърдаш краката и виждаш всичко двуизмерно, в пресичащи се кадри. Тогава има шанс да уловиш малко мръсно вдъхновение на границата на смисъла. Всичко е повод и причина.
- Глупости.

___________________________________________________________________
*to be continued* - Ева, оставям си няколко думи за утре ;) 21.
И не знам, забравих да питам, трябваше ли да е единен свързан текст или може и така?

27.7.10

обедни почивки в завода

зяпам безучастно редичката спрели жълти прозорци на покрива на диспансера отсреща, отново. тяло подарено на улицата, извън благоприличието на плътната завеса
какво ли е
напомня спрял автобус нощем, пълен с юмруци монотонна светлина. бих ли могла и така?

по-късно установявам, че изпитвам почти болезнено удоволствие от всевъзможни незначителни неща около себе си. размачквам яйца и сирене в тюркоазена купичка и изобщо не ми пука за диспансера, за човека на отсрещния тротоар, чакащ да се раззелени, за сестрата на шефа. три цвята изпразващи света от съдържание - сняг, слънце, океан. виличка.

*

нужда да прибера очите около снимките ми в еднопосочна правоъгълна рамка. дръпва ме за обектива и изписва Istanbul2010 под папката много преди и дали.
кога точно дистанцията се превърна в приоритет и основа на спокойствието и защо отдалечаването винаги е така накъртващо сладко, мамка му?...

*

загнездена на предната седалка безотговорно сипвам на Б. преливащи черпаци егоцентрична философия, когато забелязвам контролното апаратче на жената пред мен. прескачам седалката, изричам заклинанието ооооуу факк и се материализирам навън през най-задната врата на 9. губя се в квартала, главата ми лук се търкулва по паветата и бърза към близката най-локва, на срещата цъфва топмодел с гадже като изрезка от Cosmopolitan, много мили, явно аз някъде бъркам.
искам всички да ме оставят на мира, и моделите, и акробат(к)ите, и контролата, и продавачките на лук, ало? можеш ли довечера...? и ти, и аз себе си, гузен ескапизъм посред нуждата да обичам сякаш пресича субстанцията и я прави безвкусно парцалива

*

- Какичко, накъде ме водиш?

26.5.10

the balloon doodle

you can pick up a line and stick it between her lips like a sour cutting candy then pull it out and tickle your ego in this constant struggle against the apathy of counting days and days and counting and shitting around like a growing caterpillar a butterfly you`ll never give birth to around her

25.5.10

monday

свита до прозореца на стята си виждам седалките на пропълзяващи автобуси хладно осветени потръпващите вътре хора ме заливат сирените на линейките вечер седя до теб вкопчена с всичка сила в дланта ти усмихната
от тук виждам празни улични квадратчета дишам монотонния рев на двигателите кост до кост съм сама докато изтичаш през жълтите полета на изток

6.5.10

към



айде за миди! :)

насам-натам

приземяване
дълбоко
синьо като нощ
където растат пеперуди и после се откъсват сами от стъблата си
ти си
вълнообразен полет
на повърхността извира светлина и капе
на дъното лежим с отворени тела и всяко падане
запълва недовършеностите
внимателно издълбани тунели болка
гръб облепен с пясък
вдишване, още едно стъбло се къса с мек пукот
не мърдаме докато прелее

и ето че са вече навсякъде с пухените си криле и личица
наострили погледи в нас хищно
хайде
излитане
леки от светлина
пеперудите капят и покриват дъното като есен под нас

на сутринта не си спомняш и правим юфка
кафе под облаци дим
самолетът е на бюрото
в мен е стоплено

24.4.10

some canvas stories

къде зимуват раците

Да оправдая с нещо отсъствието си:
Живея на 'Прага' и 'Славейков' от около 2 месеца. Благинка. Мястото чинно боядисано и подредено от дружина: Ева, Данчо, Цвети, Дени, Васко. Rainbow Squad! Киви, люляк, Бенджамин like. Прекарвайки повече време вкъщи след работа напоследък отколкото през последните 2 години сумарно, реших, че всъщност доста ми харесва и ето защо:











Mother spring`s

и един друг поглед в утробата:
(click to enlarge)


I`m getting better at this :p

family

няколко заигравки:

*малко бебе, офисно
*по-голямо бебе, кухненско, снощи
*VICE

click to enlarge


22.4.10

juxtapositions

представяш ли си, слушам гуано ейпс цяла вечер.
колко назад, още малко до бентовете, на които ловяхме рибки като деца.

напоследък ставам наистина добра. дори малкият черен човек ме потупа лично по рамото, физически и писмено. отново. трогнах се. powerpuff-like. йее. справям се поне с работата си, ако не с друго. какво прекрасно чувство.
*
днес стана такъв софтуеървн гаф, че компанията може да понесе огромни щети. и ние също. не е кефещо да си наистина добър в нещо, което се сгромолясва. не е честно.


съсипах една връзка. отново.
*
превърнах я в абстрактно приятелство, което крепи ума ми цял тук и го развива.
йее.
and lived happily everafter.
беше много смешно, трябва да признаеш. всичко това. като филмче на Алмодовар примерно за лесбийките, с неговото многообразие на понятия за любов. искрено ме радва сюжета.

намерих си на улицата Васил и после една прекрасна поставчица за вино от онези дървените, дето се разгъват като едновремешните сушилници. върши чудесна работа на поставка за Тошенце. винаги съм искала такава.
*
добре де, не я намерих на улицата. беше на перваза на първия етаж на някаква къщица. открад я. срам ме е. все едно.

и разбрах какво е мукава най-после. сега остава и да разбера какво искам да правя с нея. някакъв рисувателен период... много ме бива и с щепселите.

14.4.10

*

Не знаех, че мога да изпи/т/вам толкова sилно щастие.



В нюанси на обожание към.

24.3.10

burstard


Пуша - като за предпоследно. Може би.
Метаморфозата взима първите си жертви, малка червена лампичка на лявото слепоочие, виждаш ли я, между кичурите, как ти се усмихва. Трепери, не беше чак толкова студено, трепери, от снимката на другия ден е изрязано лицето и дупката е запълнена с чужди.
Припознах се на улицата, нарисувах те върху друг човек, искам да те видя. Онази липса като ритник в стомаха. Дали така се чувстват бременните, когато бебето рита? Прави ги щастливи, нали?
Чаша вода и две съобщения. За Люксембург, рибките и тишината.

23.3.10

за бита, трюмовете и лошото време







Долни Чифлик, Варна
неделя
до Саня.

15.3.10

sunday morning all week

"Хората са крайно нелогични", пише малката.
Мълчиш от месеци...

Три метра светещи топки с цвят на есен, разкошно дюшеме, зелени стени, червени чаршафи. Свещи на поразия. Френски прозорци в синьо и "улица ПОГЛЕДЕЦ". Леко хаотична. Избръсната, някакъв червен лосион за тяло.
I hate doing it for myself.

Намерих от онези шоколадови десертчета съвсем случайно днес. Купих ти. Мислела си си за мен явно. Аз си мислех за щепсели. И между другото, оправих го, но никога няма да се досетиш как - с прежда! В момента топките ми греят ексхибиционистично до прозореца.

А тя милата се заела да ме окултурява, на това му казвам да събираш миди в гората, чак днес изхвърлих бутилките й от стаята, едвам ги прежалих, честна дума... А от време на време и по някоя перла намира в мидите, чудна работа.



25.2.10

седмичен алманах

Ще живея при Врабеца. Вселенската се държи странно, никак й нямам доверие като започне да изпуска подобни неща на пътя пред мен. В момента съм леко разтревожена от това местене, което предстои да се случи без грам координация, пари и телефон до два дни. В събота - пейнт парти :)
Мислех си днес в офиса за бои, цветове, улици и защо с Денц никога няма да осъществим нито една от великите идеи, които ни хрумнаха през последната година, зачоплих Paint и ето какво се получи, с малко заглаждане след това у дома на Photoshop:


Miss you, копеле.


Понякога шефа много ме дразни.


И разбира се десертът, за Ева.

Ако някой с кола и два часа на разположение в неделя случайно прочете това, замисли се колко мил човек съм всъщност и реши да ми помогне с пренасянето, да не се срамува да ми се обади! *следва пърхане с мигли* :)

23.2.10

Идва един момент, в който си казваш стига, аз съм това, което съм, и няма да бъда това, което ти мислиш, че си ме направил.
Изморих се да бягам. Изморих се да мисля и как да не бягам твърде бързо. Не мога повече да се грижа за теб. Искам собствения си живот. Не нашия. Искам да бъда себе си. Сама.

Колко години са му нужни на човек обикновено, за да осъзнае нещо толкова просточко? А ако го е знаел винаги? Колко години можеш да се чувстваш виновен и да тъпчеш в кръг около собствената си липса?

Остави ме да го направя. Знам точно какво ще ми струва и е плашещо, да. Но това съм аз. Очевидно не ми се удава да съм нещо друго, с когото и да било.

22.2.10

wonderful stories of the city

This is my evening off.
Off life, off people, off work, off sex, offly happy.
I`d really like to picture it for you but Oly`s battery is out, mine too, and I`ll just leave it for some other time, as I usually do.

This is a time to go off yourself too. I`m sitting naked in my room smoking, pretending to the world that I`m in the bathroom. As you please. Letting it all flush feels kinda better when you`re alone, don`t you think? I even let the water run so that it could sound more natural.

Today, I was walking completely shut down a boulevard when a handsome worried stranger came to me and said:
- Excuse me, do you speak some english?
- Yes, yes I do. Tell me, what`s...? - my voice is out of service here.
- What does 'hubavo' mean?
- Uh... it means something good, something that... makes you feel... nice.
He smiled, suddenly revived:
- Wonderful! Thank you!
And he was gone. I started laughing.
Five seconds later I got texted:
Samotno mi e.kaji mi ne6to hubavo.

There was it. A small insignificant miracle, and you asked for it. Then actually it was given to you. Take it as a sign. For what? That things happen.

Staying naked so long just telling stories like that made me freeze. Now really, bathroom time.

*
It`s a joy being here with you tonight.

I`ve got cancer in my ears. It makes me hear weird things.
- Why, I love drops. They remind me of nipples. And... nipplerain, yey!
- You`re sick.
- Oh come on, you thought of it first, I just said it out loud.

I wish it didn`t mean anything, I really do. It`s sad not to dispose of your own emptyness. You`re always there with yourself, you can`t just kick the bastard away again.
It`s also sad that I won`t be hearing from you for awhile, and I`d really love to. This evening keeps repeating itself every few days and I`m kind of wandering, what the f*ck is my life going to look like from now on. It is quite embarrassing and confusing, though.

- Duuuude, you should totally see this, the road is prrrretty!
- I want to feel the grass growing out of mi back again... in sparkles...
- You know, you should totally wake up, man.

- F*ck me like a dandelion! Why is it so hard for you to understand, why does anything have to be hard at all?
- What`s with the agression now, bitch!?
- See? That`s what I was talking about!

What does 'hubavo' mean to you? What`s the first that comes to mind?
I imagined a yellow pear. Have no idea why, just popped out. And it was so sweet, and the feeling you get when you tear it with your young teeth...

What does 'hubavo' mean to you? The so-called 'smell of clean' from the childhood. Later on, I loved women who smelled... pure. Every drop of treir satisfaction was a serenity.

Placebo. Another thing in my life I can`t replace. It`s become me. This whining bastard Brian too.

How do you feel about being lied to?... See? That`s why I said "no". Well, mostly, that`s why I didn`t say 'yes', come to think of it... Anyway, what were you saying about those shackles?

This has become exhibitionistic, you`d say, quite typical for your conception of "unsocial". Quit rolling those eyes, I can see you.

*
That was the story of a lazy woman.

15.2.10

първи снимки с Oly и препълнени дни

... които не ми стига времето да опиша.

следва продължение

6.2.10

you know you're right

...и в единмомент най-неочаквано си намирам това:






ами...

5.2.10

llorca

ето вече и аз съм горд притежател на един скъсан чорап, Данчо, а ми се случиха толкова прекрасни места, на които трябва да те заведа
скачам високо пазете си таваните
прохождам като новородено плъхче в шепите ти
вселенска, вселенска, колко да е вселенска
и за пореден път ме прибира улично куче
как не ми хрумна да го кръстя Лорка
тичаме и се хапем хората гледат странно
лицата им са толкова дълбоки чак продънени
от собствената си тежест
а ние с Лорка сме леки, к'во знаеш ти

Архив:
- Ти си ненормална!
- Нормално!


Години по-късно:
- Знаех си...
- И аз си знаех.


стените са изписани като в сънищата ми и така хармонично произволни от всеки един ъгъл, някой е измъкнал това място от главата ми нарисувал го е и е толкова истинско някой ми е намерил пътечка
във високата трева ♪♫♪♫♫♪
и както си пиехме звънна една непозната жена
представи се за бременната ми учителка по литература от дванайсти клас
и ме помоли да напиша нещо за някаква книга
даде ми имейла си и изобщо доста станно включване
от Ерата на Доброто Дете
намери си място
оставяш ме да поройнича върху ти да промивам
колко прòмила?...

и изобщо какво съм се разписала напоследък, я да млъквам.


artist unknown

fortune

шай-шай-шайка преяли със себе си некрофили заеквам мислено и поливам стeната на Butchers и бедрата си с вино по случай кръщенето на дъщерите Еманация и Емпатия знаеш ли, облекчение е да те познавам
някои неща които сме пропуснали в детството
просто искам отново да мога
следвай ме ще ти намеря кон
следвай ме ще ти разказвам за порното с парашутисти
и унеса на полските залези нагазили в рибарника
води ме
бързо за ръка през хората де'а кой дава книжки на такива хора бе
води ме
мечо пух ако ти живееш сто години...
давай оперирай ме
всичко се е сраснало в мен и не помръдва

3.2.10

[...] a scrapbook of sounds from violence and achievement

о колко са арт всички напоследък и колко ги боли коленете ми сини рамото утихва вече някаква много цветна пролет е пропълзяла по кожата ми и си е заминала друго не си спомням вървейки по тихите като църква улички на лозенец крайно неритмично поклащаща се синя качулка cover me cover me uncover your best disregards scribble out your tiny hate for me in purple вечерта се сгромолясва върху ми с попско опело в трамвая иззад подивели от умора брадясали очи и две усмихнати лица които ми махат жизнерадостно в магазина аз не познавам тези жени каквото и да си мислиш вече няма значение защото не искаш да ми повярваш и не можеш да знаеш все едно да подариш картина на слепец за да си я има просто ей така пускаш ми бримки и сърцето ми е за пране... а прах не ползвам отдавна, избелява ми светът от него.

'bout work and some new sensations, fear for example

вървим дълго по релсите четиримата и Д. ме прегъща отвисоко, онова топло чувство, че на някой му пука, дори се обади посред нощ да провери дали съм се прибрала... повече или по-малко невредима, облекчението най-после да хлопнеш вратата след себе си под носа на целия този позитивизъм и да увиснеш в тъмното с чело на стената. следва коридорният рев и в един момент вече не можеш да спреш да скимтиш като животно, вдигаш ръце към лицето си да скриеш пристъпа, любимият ми от поредицата абсолютно излишни жестове, които човек прави дори когато е сам. недоверие, отегчение, поредното "не знам" и малки нощни факсове от типа "няма да мога да съм себе си без теб, но това го разбираш най-добре, когато не ти го казвам"

- Къде си?

толкова ме е страх, можеш ли да повярваш.

30.1.10

suspended animation in purple. phase one.

Това е нелепо.
Този път искам да проследя метаморфозата от началната й фаза. Защото съм сигурна, че ще има продължение. Бях започнала да се превръщам в една оядена гъсеница, нахапваща с все по-малко желание заобикалящата я среда. И изведнъж - вакуум. Иляза съм всичко около себе си и започвам да строя пашкула. Следват месеци на тих размисъл и куха неподвижност.
Сега... сега се протягам...

Докато си мислех тези неща в банята, съвсем забравих да си измия косата. Ето връщам се и дълго мачкам с пръсти топлата тъмна какофония на главата си. Уютното чувство да се заровиш в себе си, с грижа и любов.

Да нагласим фокуса.
Кадър. Едно.


Нали знаеш как поредица от събития водят понякога до една точка на пречупване в съществуването ти, след която просто нищо не е същото. Като да надуваш един балон дотам, че да гръмне. И един ден сядаш и се замисляш, добре де, откъде тръгна всичко? Какво предизвика тази метаморфоза и как изобщо се забърках в това?! Какво се случи с мен?
Ще се опитам да проследя процеса. Чувствам се като бременна. Само дето не знам кога и какво ще родя. Но искам поне да запазя нишката на зачеването.

Може би в един момент се преситих. Fed up. Хлопнах кепенците, скрих се под юргана, балсамирах се в музика и кротичко зачаках да се мумифицирам. Изморих се, честно казано. И нищо не беше чак пък толкова важно, че да е важно за мен. Мозъкът ми се просна на канапето, вдигна крака на табуретката, запали си една "Арда" качак и каза "Виж к'во, малката, оправяй се. Аз бях дотук."
После нещата започнаха да ми се сливат. Забравях. Давах все по-малко обещания. Започнах да отделям все по малко енергия за някаква продуктивна, а не консумативно-инертна дейност. Все повече неща ставаха "чудесни, но... ами не".
Забравих дори, че нещо съм забравила - а именно как да бъда себе си.

Не споря. Не обяснявам. Не давам. Все по-трудно преглъщам другите, безвкусни са ми, засядат на гърлото. Всяко мое сетиво търси лекотата. А тя неминуемо разочарова в даден момент, когато откриеш колко E недостатъчна. Пристискаш едно лице до гърдите си с цялата нежност, на която си способен, и после го блъсваш колкото се може по-далеч от себе си, от страх да не се заразиш с тази куха, лека празнота. Късаш глухарчета, целуваш ги и ги духаш, защото знаеш, че ще поддадат. Играта те забавлява, хвърчи пух и ако много се постараеш, можеш и да не чуваш писъците.

И една нощ, както си тъпчеш по същия познат маршрут към познатото вкъщи и броиш ударите на сърцето си, внезапно осъзнаваш, че не може повече така. Вървиш през снега в една малка гора с редки черни дървета, абсолютно сам посред нощ, и си намираш бебешка шапка. Хъ. Пет крачки по-надолу намираш бебешка ръкавичка от бял плюш. Мнъ?! Колко е широко и пусто в тази гора... И все пак - ръкавичка. София е парализирана от виеща като сирена тишина и ти се катериш по вкочанените й кръвоносни съдове.

Половин час преди това осъзнах, че винаги има още и че отново съм способна да чувствам изненада, изумление, възхищение и абсолютно детска радост заради някаква случка.
Открих сезона на внезапните решения, които човек взима, когато следва само и единствено интуицията си, без да се влияе от фактори като житейски опит, възпитание, хуманност, етика, емоционална интелигентност и чувство за самосъхранение. И какво ми се случи? Срещнах една... жена, която за един час успя да ми създаде изцяло нова концепция за човешкото поведение и психика, за това какви неща и прозрения могат да те сполетят, шляейки се безметежно из София и за абсолютната относителност на изкуството като изразно средство. И даде начален тласък на драстична промяна в себеусещането ми.
Ето тук.
Започна метаморфозата ми.

И заради този 1 час с нея, който по никакъв начин не си представях как ще протече, постъпих за първи път в живота си по откровено груб и безотговорен начин с друго човешко същество. За мен е новост да го правя съзнателно ;)
Апатията ми даде незабавни резултати - това се оказа най-доброто решение, което си спомням да съм взимала някога. Не преувеличавам, просто бе изборът, за който със сигурност не бих могла да съжалявам, до каквото и да доведе. Първи пробив в моралните ми ценности.

Впоследствие си мислех, добре де, аз съм едно нищожество, но си намерих плетена розова бебешка шапка с личице, плитки и надпис "Oilily Miss Knitty" на дъвро в парка посред нощ, значи няма как да бъркам. Така е трябвало и толкоз. Отворила съм всички прозорци и врати, изгорила съм завесите и черупките си и чакам. Лъчи, вятър, топлината на врящия живот върху себе си, ритъма на времето в пулса си. И те идват. Като цунами. Хора. Лица. Места. Думи. Музика. Път. Дживение. Гласове. Посоки. Тласъци. Един водовъртеж от засилваща се енергия.
В този момент разкъсваш плацентата и метаморфозата ти е вече узряла. Светът е около теб, можеш да се протегнеш и да вземеш каквото пожелаеш.

Като презрееш, ще тупнеш на нечия глава и ще си кажеш "И таз хубава, какви неща ми се случват!?..."
После ще дойде моментът, в който ще се запиташ как се е почувствала главата от факта, че си тупнал именно на нея. Това се нарича емпатия, разбиране. Комуникация. Всяко прераждане започва с един ето такъв удар по главата. Една по-тежка и продължителна форма на факсовете, която се отразява на изграждането ти като личност. Чувството е малко като да се озовеш в един свят, изглеждащ досущ като този, в който си бил допреди секунда, но коренно различен и сбъркан. Не знам дали ви се е случвало да имате такова чувство, но е крайно притеснително :)

Очаквам да видя как ще продължи метаморфозата до превръщането ми обратно в костилка. Нямам търпение даже. А тъкмо си мислех, че никога повече нищо такова няма да ми се случи. Искам да направя куп неща със себе си, изпитвам личностен глад. Благодаря на Ева за лимона, на Ники за лекциите и на Илияна за оригамите ;) Останалите да не се учудват.

Currently tuned it:

20.1.10

днес искам да се похваля, че след дълги часове ръчкане, ръгане, вадене, проклетисване, молби, терзания и трепети, научих много нови неща за... windows, wireless и вирусите :)
също така открих, че надеждата не е само за глупаци. с нея и малко усилия наистина се постигат чудеса. денят ми започна отвратително безпарично, премръзнало, закъсняващо, претоварено, недоспало и притеснено. в края на деня се оказа, че разполагам 3 пъти повече средства, отколкото предполагах - мистика!, изчистих си Тошенце от вирусите, оправих лайн... да де, грешките по хард диска, пуснаха ми телефона и най-накрая подкарах нормално интернета у дома. успях даже да си откъртя дрехите от простора и да ги наредя в стаята да се сушат. сега светът ми е ароматен и свеж :)

а иначе какво се случи в последните дни, кратък ъпдейт + размишления:



тъкмо като се прибирах преди малко си мислех колко добре е композиран конкретно този град. има фонов шум с едва доловими промени в честотата и силата, на големи тихи вълни. има и кратки звуци, по силни и на по преден план, които са си отделни сола в произведението, със своя увертюра и каденца, много различни едно от друго, например куче, звук от падащ предмет, преминаващи хора. живея в по-тихата част на лозенец и е някак горско, сутрин има и птици, някво малко островче в голямата зла каша. става въпрос за огромно разнообразие от звуци и то без прекъсване помежду им, като в сет. в малките градове има големи скучни паузи. а софия е музикална. затова я обожавам, тя е съвършерна композиция, отговаряща на личния ми вкус. изумява и не спира. леко минорен индъстриъл през нощта.

трудно ми е да споделя цялата налудничавост на нещото, в което се превърна този ми уикенд. общо взето няколко души връхлетяха с гръм и трясък в живота ми, или по-скоро аз налетях на тях, очаквайки едно поувяхнало виждане на стари приятели и скучни непознати, с което да отбия част от емоционалния си дълг към една много специална девойка, няма да я нарека жена още. тя, приятелите й и цялото това безумие, наричащо се Търново, плюс две котки, ме накараха да се замисля за куп неща да открия, че животът далеч не е само такъв, какъвто аз го виждам и очаквам да бъде. познанията ми за човешката психика също преживяха леко сътресение. получих и много любов, доверие и смях. както и малко повече внимание, отколкото бих желала, но за това е виновна тя. където и да отида, всички около нея ме познават, без да са ме виждали никога преди. стряскащо е. все едно внезапно попадаш в гора от стари приятели, които за пръв път виждаш. кара те да се чувстваш като страдащ от тежка амнезия.
другото странно е, че там всички пият много и не им пука от нищо, живеят върху, над, под, до себе си, понятието лично пространство е просто поредния неразбираем психологически термин. в известен смисъл това създава уют и усещането ми за самотата като рак на кръвта, от който никога няма да се излекувам, временно се изпари. беше страхотно. но от друга страна в един момент ти се изка да извикаш "ай майната му, я се разкарайте от главата ми всички, кво е тва баси. ами така де, деба!" :)
днес онези примати от райфайзен не ми дадоха да си изтегля парите от сметката. втори ден карам на сандвичи с евтино топено сирене и вече се изнервям. искам шоколад! още повече ми липсват търновските пържени филийки с подправки на Анита (butch, работи на строеж, забавна, но натрапчива, симпатяга) със сирене и сладко от смокини.
а другото яко в търново е, че можеш да ходиш по оклепани със сладко от смокини дънки и размъкнат пуловер и на никой не му пука. можеш да миришеш на котки и да се въргаляш по пода и пак на никой не му пука. можеш да висиш от таванските греди на "Дада" над главите на хората и дори да не забележат, колкото да ти направят място да скочиш долу. можеш да спиш с почти всеки. е, ако не ти пука, че той вероятно вече е спал с всички останали. невероятна близост и пълна мизерия същевременно. там хората се грижат да ти е топло, да си нахранен с нещо, дори и да не е особено прясно или много, ще го споделят, както и да имаш достатъчно количество алкохол подръка. някак си това са житейските ценности. дори да те мразят, защото си бивша на бившата им или те възприемат като "снобарката на Поля от софия", пак ще се грижат за теб, в името на вътрешния си мир. ще ти споделят и най-интимните си и мрачни истории за любов, насилие, престъпления и въжделения. много е латино.
ама ме густа кантаре сол'.
ако прекарам повече време в такава обстановка, ще се смахна окончателно. предпочитам лекото, безопасно отчуждение на софия. тук хората са някак по-самодостатъчни. и уважават това качество у другите. затова когато тук някой стане част от живота ти, той наистина е някой много, много специален човек. а там всички са част от живота ти, искаш-не искаш, т'ва е положението. когато четях Франсоаз Мале Жори "Книжната Къща", се изумих на описанието й за нейния дом, в който всякакви хора се отбивали или пребивавали без тя да може да контролира това, веднъж и някакъв, който никой от семейството й не познавал. у Поля беше така. на стълбите едно русо нахилено девойче ми каза "влизай направо, то е отворено, ти сигурно си венета" и изчезна нанякъде, по късно се оказа, че се мотае там от около 2 седмици, много странен персонаж. никой не ме попита "как влезе". за целия си престой не чух нито веднъж звънеца на вратата, а се запознах с доста хора. и нова музика. Имаше една зеленокоса девойка Радена, на която приналежи и изразът "гръмнало, та ни събрало", особено яко ме изненада в това отношение.
а котките човек! Нирвана и Реси, много красиви улични същества, едната май беше ангорка. прибрах се изподрана, намачкана и намъркана до уши :)
стопът натам също беше едно нелошо раздрусващо преживяване, въпреки безумния студ. откривам сезона официално! :)

малък нощен саундтрак:



след дълъг период на електроника май най после се завръщам към обичайното си звучене.

10.1.10

за внезапните прозрения, егоцентризма, тухлите и странните неща, на които можеш да се натъкнеш по форумите

[03:06:08] Pavlina: дали виждаш
[03:06:18] Pavlina: :)
[03:06:27] imaginary friend: че е различно, да. просто разговорът ми тече на фрагменти :)
[03:06:45] imaginary friend: и капят някак тежко, като тухлички такива
[03:06:58] imaginary friend: пфф ти представящ ли си да валят тухли
[03:07:05] imaginary friend: вместо дъжд сега над софия
[03:07:07] imaginary friend: ебаси кефа
[03:07:15] Pavlina: аз съм много ганеша-стайль
[03:07:23] Pavlina: хаха
[03:07:29] Pavlina: никакви тухли
[03:07:39] imaginary friend: аз пък искам да валят тухли и всичко да се спраска :D