31.12.08

Малки градски открития

Click for larger
Не е сексът. Не е и шоколадът. Най-хубавото нещо на света е да се наспиш.
След дълга борба с пищящи телефони, изкусителни животоспасяващи предложения, хиперактивни малки котки, прескачащи сърца и разочаровани приятели най-после си извоювах 15 часа сън.
Сега, знам, че не е никакво събитие, но много исках да споделя - чувството след това е СТРАХОТНО. Всичките ти житейски проблеми се решават като с магическа пръчица, градът отново е красив, нещата имат вкус и мирис и животът потича във вените ти като порой в майски следобед.
Една прекрасна сутрин - събудих се в 3, пих турско кафе, мислих късметчета за НГ, правих си весело модно ревю с наличните клошарски парцалки, разходих се из тихата като библиотека "Оборище", возих се в 72 с най-широката усмивка на света, пожелах на шофьора (който приличаше на мил Квазимодо) весели празници и изкарах акъла на колегите, цъфвайки в 6 на работа.
Това е, мили хора. Последната ми и най-хубава сутрин за 2008. Благодаря на всички, които ме оставиха да се наспя. Ще се видим на Батемберг :) Този, който пристигне най-омазан с шампанско, печели целувка и чифт чорапи :)

30.12.08

Събирам армия. Може и лекции.

Аз срещу злата вещица, която ме е проклела да не стъпвам в гей-бар до края живота си. Имам 5 нощи на разположиение да победя. Набирам наемници за войска.
Надниците се изплащат в мента, шоколад, мента в шоколад и/или анасонови бонбони (малко прашни, последните).
Записването - до трети януари включително.
Въпрос на чест е. Не че имам какво толкова да търся в гей-бар. Но някои неща човек трябва да ги прави, докато е млад, нали? :)

Някой някога да е учил лексикология или френска литература, впрочем?

28.12.08

Идеи и мечти


... И тъй като единственото сигурно нещо покрай НГ е баницата с късмети, много моля, бутнете няколко свежи идейки какво да пише в тях *blush* :) Пък може да се засечем по улиците и да ви почерпя :)
Сега, не че нищо не ми хрумва, but the thing is... Искам да знам за какво си мечтаят другите хора, в 4-5 думи :) Don`t be shy!

27.12.08


мислех си днес за зимните пайзажи, слънчевото пътуване до Пазарджик, бебетата около мен всеки път, когато се кача на влак и колко различни са снежните нощи у дома... тихи. не можеш да върнеш времето назад, но защо пък да не поседиш извън него за малко, на пода на вагона, с бутилка мента и бял шоколад... хората са толкова стоплящи! а светлината превръща миглите ти в пухкави дъги :)

иначе Коледата мина много мило, за първи път със снахата - започвам да я харесвам! с брат ми двамата свирят чудесно на кавал, баща ми запя, майка ми се раздомакинства както едно време, Страхил спа в кашона с каските на гардероба по време на цялото събитие и разбира се бобената салата беше великолепна... дори Пламен изникна до мен, докато бързах към пощата, и така на Бъдни вечер получих най-добрия си приятел от детството, два оригинални комикса на Енки Билал, наистина много чорапи и поносимо количество домашна атмосфера :)

един съвет от мен - хора, говорете с майките си. просто се завъртете покрай тях в кухнята и им разкажете всичко, а после слушайте внимателно. стават чудеса ;)

следващите няколко дни ще прекарам сама в София и ако тялото ми случайно реши да се държи прилично, ще се посветя на цигански неща (Бела, ти си чудесна!), препечени филийки и котката си. освен ако не си дойде Жи. а, и братлето смяташе да ме води на кънки... по дяволите, пак няма да съм сама :) oh well.

весели празници на всички, на които не успях да се обадя или да пиша! that means you, Jeni :)

а някоя от идните Коледи ще прекарам с Пав, топло и мързеливо. и ще си украся елхата с мидички.

24.12.08

Randy Xmas to all my beloved friends! :)

www.lizzythelezzy.com
Ок, enOf drama. Back to fOckin' normal. And I'm nOt getting any more cynical abOt it this time :)
Гузно ми е да оставя малката си къщичка от амбалажна хартия (от онази, в която Марга увиваше салама и сиренето, като бях малка) в такова окаяно състояние навръх празниците. Всъщност обичам и вярвам, нека това си личи... хайде да се гушкаме? Just kiddin'.
По някаква щастлива предколедна случайност не съм заспала върху клавиатурата тази нощ, намекът за светлина навън превръща София в синя приказка от фарбриката за пудра захар на Баба Сладка, скоро ще натъпча раницата си с подаръци като един истински дезорганизиран малък елф и ще яхна влака през любимите ми планинки.
Весела Коледа на всички!

P.S. Отново никой не организира бой с пасти за Нова година. Срамота.

23.12.08

but we don`t talk about these things

И въпреки всички хубави неща (thanks), някъде нещо съм объркала.
Може би това, че на 18 изчезнах без да помисля. Може би това, че като "малка" твърде много вярвах, че мога всичко, а после нещата се оказаха брутални, тривиални и сложни. Обичам един град, животът в който не ми понася. Обичам една жена и нищо не мога да й дам. Заобиколена съм от приятели, които ме правят безумно щастлива, но нямам идея защо са до мен, никога няма да ги настигна, никога няма да съм като тях. Живея без цел, без определена посока, на демо, на изчакване. Цикля в едно и също ниво на играта и вече няма нищо за откриване, нищо за убиване, просто тичам из коридорите, няма врата за нататък, потъвам в кънтежа на собствените си стъпки, потъвам в смисъла на самото въртене, деградирам в очакване на следващата заплата, следващата сметка, следващия човек, броя си оставащите часове за сън, оставащите дребни за тютюн и моливи, оставащите семестри. Шлая се из някакъв университет, към който нямам нито интерес, нито уважение, блъскам се в невъзможността точно СЕГА да скоча и да променя нещо, защото ме е страх, защото вече имам право да разочаровам само себе си. А всъщност искам да уча, изпитвам неистов глад да науча нещо полезно, да създавам, да постигам. Само че вече отдавна не знам какво. Не съм специална, не съм талантлива, не виждам никакъв смисъл в поредната порция лексикология или френска литература. Не виждам никакъв смисъл в държавната ни организация, в образователната ни система, в цялото това блато. Не знам откъде да започна със себе си, не разбирам как работи вашият свят, какво трябва да мога, за да имам нормална работа, нормален дом и някакво подобие на семейство, без да ме настига непрекъснато ужасът, че всъщност съм напълно безполезен индивид. Майната им на прекрасните книги, пастелите, музиката, фотографията. И на френския, и на английския, и на усета ми за дълбочина и форма, и на оригиналните идеи - всичко това не ме спаси, когато се гърчех от болка преди седмица и единственото, което можех да правя, беше да се моля на всеки шибан светец, за който се сетя. Спасиха ме парите на майка ми и медицинските умения на един младеж, който едва ли беше много по-голям от мен. И да, това е бруталната истина. За 22 години живот не съм способна дори да се грижа за собственото си здраве навреме. Всичко, което умея и обичам, се свежда до хобита, интереси, неща, за които да ти разказвам приказки. Това не е основа, не е цел, не е средство, не е развитие, не ме прави човек. Загубила съм представа как се постига нещо реално, не вървя наникъде, просто вървя. Излизам с приятелите си не защото имам сили и време за това, не за да се забавлявам, а за да избягам от блатната си каша и защото знам, че без това ще се побъркам. Сутрин закусвам, пуша, рисувам грозни черни силуети, заспивам без желание и се събуждам само за да избягам отново.
Не са ме учили да живея така. Да търпя това.
И всеки ден една малка кукла си хапе ръцете, иска да се махне от този град, от този жалък офис, от това безцелно избутване и оцеляване, иска да разбере какво да прави със себе си, за какво я бива. И всеки ден намира нещо, което да обича, но не може повече така, не може... И все повече не е себе си, боли, изморена е, скучна, истерична, не може да рисува, страх я е да снима, пише пълни глупости, въображението й се пренасища от грозни силуети и забравя, забравя, забравя... Всичко, но не и скапаното чувство за вина. Че не направих нищо, за да бъда себе си. И сега наистина не знам какво. Пропадам в някаква тотална дезорганизация.
Съжалявам, че си противореча, че те обърквам, че те натъжавам, съжалявам, че не мога да ти помогна, съжалявам, че не съм най-страхотният приятел, който заслужаваш. Искам да се върна 4 години назад и да започна отначало. Или просто всичко да се срути, за да нямам нищо за губене, и да тръгна нанякъде. Мога да те загубя, мога да те намеря отново. Мога да издържа всичко. Мога и сама. Трябва... да намеря... начин...
Да заминем. Да видим света. Да бъдем свободни. Да открием нещо. Да притежаваме. Да сме заедно. Да сме всякакви. Да подарим нещо. Да пораснем заедно. Да пораснем по-големи от дъжда, по-големи от страха. Да не можем да се изгубим. Да построим един дом такъв, какъвто сме си го представяли през всички тези години, да? Да обичаме без причина, не "защото" и не "въпреки". Да изберем приказки, които да четем на децата си? Да изберем улицата, на която ще караме колело? Не знам, моето го откраднаха. И деца не мога да си позволя. Докъде, казваш, ще стигнем, ако просто опитаме?
Виждам се как си свивам цигара и се качвам на покрива да посрещна деня. Както всеки ден. И това ще продължи, не разбираш ли... ще продължи да се случва с мен. И ще го мразя.

monday i`m in love

добър "чай" в хостела се получи, както и култово обикаляне по барове с елха на рамо, ръцете ми още са надрани, зачервени и подути от търчането по витошка и в офиса ме гледат странно с това дърво, овързано до бюрото, официално обявявам Цвети за най-изтрещелия си приятел и случката с подаряването на fockin' елха насред Попа за най-бруталната изненада евър. and twatty new year! дори по едно време ни черпиха тиква за "ханука на патерици", мерси, Христо!
безумно много се радвам, че Анна и Бела са си в България, Анна с абсурдните й теми за разговор и неочакваната информация по какви ли не въпроси и Бела с нейната кротка, тиха, нежна прелест :)
може би скоро няма да се спи, защото междувременно открих сухите пастели и сега с котката се забавляваме денем.
обмислям пътуване на стоп към пазарджик на 24-и сутринта. с елха. и котка. и доста хора. ssssomebody sssstop me! :)


22.12.08

...and the mornings far away



Довечера в Арт Хостел на по чай?

21.12.08

"La Musique" & Parov Stelar

Не може да не си изтеглите това! Търся такава музика толкова отдавна... На едно ниво със Saltillo и Blue Foundation - разливаща, изпълваща, разпукваща, много жива смеска :)

Нищо особено

Юхуууу? Прибрах сееее! :) Искам да се видя с, хм.... всички? Кой е в София?
Трябва да си наема слуга да спи вместо мен :) [с мен?....]
Хорааааа, заверииих! Господ е пингвин! Още съм студент!
Иначе в Благоевград е все така чудесно, мисля да се преместя там следващата есен. Но засега ще се отдам на Кортасар, бонбони за кашлица и безуспешни опити за пощуряване в гей-бар.
Тъй ший то. Толкова много любов, а пак няма кой да ми изпере. И забравих да оставя терасата отворена за котката.
Седмица ли бе, да я опишеш... Leshperity & twats.

ЖужЕта - едното е прясно избягало от затвора, изглежда.

В Чешкия културен център. Бидон филм форевър!

Пак в чешкия, изоставено.

Разфасовки на една брошура.

14.12.08

Les minuscules :)

Няколко подаръченца за любими хора, с които се забавлявах последната седмица :) Бяла глина, темперни боички, лак за нокти и малко пръчки от парка :p




12.12.08

кофеинова помпичка
за надуване на сърца
неправилно паркирани по вените
малки жабчета

не викай паяк точно сега

11.12.08

Everybody knows


Everybody knows that the boat is sinking
Everybody knows that the captain lied


Да попищим заедно?
Да пораснем заедно?
Да попушим заедно...

We all know, but they are the ones trying to scream it out.

две метли на покрива

в прозрачен съд изливам
остатъци от сън кошмарен
изпивам съмненията си


съмненията на една нощ
демо-версия
на дните

с отворени очи сънувам
това, което ме изпълва
безкрайно лутане


безкрайни хора
на върха на иглата
акупунктура
и кубче лед

прокарвам между плешките
потръпвам от студа
зима в чаша


зима между зъбите
лято между краката
два сезона
за арфа и кларнет

в настроение за любов съм
казвам, разплитам косите си
и падам, падам... в теб


като гюле в теменужки
война, която печели
губещият с нежност

така, както трепваш с мигли
и създаваш урагани там далече
в лилава безметежност


и после идваш,
стиснала миглите ми
в отчаян опит
да не се удавиш

отчаяно чертаеш карта -
пътеки върху блатото във теб


а някъде високо тихо горе
прелита собственият ти живот

Thanks, Жи :) Hope you don`t mind.

9.12.08

Добро утро... кафе? :)


8.12.08

околоПРАЗнично & Anaïs

Реших поне на студентския си празник да се занимая малко с френски език. Ето музика, ето превод, ето ти една хубава жена... бозата и танците са от тебе.



о ама че лайна и да ми ги сервира така от нищото
даже не я знам ква е
тая пачавра в бяло...
медицинска сестра ша е, заклевам се
деба със сигурност трябва да те оперират
ще се изкефя на ампутация направо
без ташаци може да си по-малко противна
оф очите ми са пълни с грим
и на всичкото отгоре вали...

и закъснявам дагоеа
тряа'се обадя да прдупредя... мааму къде ми е телефона?...
ох че съм патка!... заебах го в бара...
шибания ми късмет, на масата...
сигурно са ми го гепили
или някой пияндурник го е свил
тряа'съм в офиса след 10 минути
няма да успея заради тая пачавра...
айа!... токчето ми го няма
и вали та се засинява

няма ли една телефонна кабина
в тоя шибан лайнян квартал?!
оф супер сега пък барът е затворен
изпуснах си срещата
моля?! кво искаш бе жена?!
за пръв път ли виждаш мацка без чадър?!
що ме зяпаш така?
нямаш ли си друга работа?...
„Извинете, госпожо, но но ако не внимавате, ще ви блъснат
Качете се на тротоара, по-безопасно е...”
госпожица! аз съм госпожижа!
и глей ся изобщо кво те интересува
не е ли така, маце, а? теб кво те ебе?
в какво съм се забъркала?! да, само градушка липсваше...

кви са сега тия бели стени?...
май не мога да се движа
болката се разлииива...
едва дишам...
какво стана? какво... боли ме...
какво стана? господи как ме боли
„Здравейте, казвам се Кристина.
Аз съм сестрата, която се грижи за вас, Госпожо,
нося ви закус...”

кристина... закус...
я, май вече вали сняг...

напоследък никой не ме перва през ръцете, не ги държи и не ме води, не както преди, твърде отдавна нито към, нито от, остава само голямото търчане, нали, като циганче наоколо, но нещата не са лесни за търсене, камо ли пък за намиране, внимавам да не си търся боя все пак, дай ми времето си, научи ме, поговори си с мен, дай ми основание, нещо, от което да не се срамувам, че изобщо ми е нужно... остави ме да прегръщам всеки, не търси себе си в това, не ми искай страховете и слабостите, защо да хвърлям камъни в езерото до полудяване, когато мога с тях да си построя дом на брега и да те гледам всеки ден, всеки ден, всеки ден...

5.12.08

Mercan Dede - 800



Rebirth.
Listen... with your bones, with your blood pressure, with all your skin, with your lungs and then you can tell me you understand how much it matters.

4.12.08

Евтини номера за сваляне на музика

В случай, че някой все още открива топлата вода (като мен), ето един лесен и бърза начин а си свалите в mp3 формат който и да е любим клип от Youtube:
Online FLV MP3 convertor

Manual:
1. Копирате URL-то на клипа
2. Пействате го в полето, което ще ви излезе на този сайт
3. Сваляте получения мp3-файл.

Е, не е особено надеждно, но работи :)

3.12.08

Theodor Bastard

video

The defining turn in the THEODOR BASTARD's history came in 2000 when Yana Veva, who played guitar with the band before, sang a song at the rehearsal session and was immediately appointed as a lead vocalist. Being interested in the Middle East culture like her fellow bandmates, Yana trained herself in singing strange Arabic scales and borrowing vocal features not dissimilar to Lisa Gerrard and Natacha Atlas. Early club events with Yana at the mike proved that THEODOR BASTARD have found something very special. Even before releasing their first album of strangely organic blend of ethnic motives with industrial, electronica, goth-rock (actually, it was their fourth or fifth if we count early experimental stuff) the band has become a bomb for St.Petersburg clubs... (more.)

2.12.08

Lost a friend. His name was Stephan and was a great bike, a great dream of mine and the best partner ever. Amin.

1.12.08

Тренировъчна неделя

В 7 вече не се трае нощта, сънуването удря роговицата като яйчена черупка. Мигам дезориентирано над джезве с кафе.
Нагъвам бъркотията в мозъка си парцалче по парцалче. Усещането много наподобява тази песен. Високо, приковаваща красота и страх, по корем на скалата, гигантска река, пълна с коли и костенурки, рибешки силуети колкото самолет, М&И, брат ми, пътеките, слънчевите иглички по повърхността. Той не може да дойде.

Питки. Със сирене и царевично брашно. Завити в кърпа. И мандарини.
Иво ми изгрява на гара Пазарджик. Мароко през февруари? Ела с мен до селото. Не мога с толкова малко, разбираш ли. Имам една душа в Майорка... Влече ме по все по-трудни места. Шшшт. Не сега.
95 стотинки. От 4 години гледам Момина Клисура през прозорците на влака, защо не? Saltillo. Вчерашната мъгла се е вдигнала, дърветата са по-малко голи без бялата плът. Горещо. Коленете ми омекват. Няма да стигне, но пак е нещо. Държа вуду-куклата на страха и режа палците й, за да не може да стиска. Поне това умея още.

Първо реката. В нея Божидар и Андрей ловят пъстърви и кефали, къпят се по гащи, скачат от скалите в дълбокото с Батко От Ей Оная Къща, и изобщо!


Слушам зад гърба си приглушен вежлив диалог:
- Как позна?!
- Ми по лицето.

След малко:
- Лельо, какво снимаш?
И бяха смущаващо учтиви и приказливи :)


Обаче в язовира не се къпят.



Сбогувах се с кавалерите си и тръгнах по мацки & chicks:




И накрая намерих онази колибка, която все ме дърпаше да сляза от влака...





Е, за теб ще направя по-хубава. Някоя есен. И чаршафите ще пера сама.


Обаче сега нещата са едни такива оплетени и незавършени...



Както и да е, този го кръстих "Последния самурай" - единствения гълъб в селото. Живее с кокошките в една плевня.


Ей тук тренира за мускули:


В селото няма много шарени неща... хич даже. Е, освен чорапите, дето си ги намерих в тревата до стария кантон, ама тях си ги взех. Имат си картинки, ще ги покажа по-нататък, като изсъхнат. Това ми е другото любимо откритие, но сърце не ми даде да мародерствам повече:


Взе да притъмнява и си тръгнах, пък и торбата с питките ми натежа. Покрай пропастта, изровена от реката, релсите и шосето...



Е да, това е оптимистичния изглед на нещата. После се стъмни много бързо и не си чувствах палеца от студ, та трябваше да поглеждам дали изобщо е вдигнат. Пих чай с мед на мантинелата. Отсреща в кафето тъкмо слагаха коледна украса. Псувах, подскачах, гледах гаснещите розови облачета над планината, мечтаех си...
След два часа инато стопиране ме взе една хлебарка (e.g. кола, която кара хляб), сбутахме се 4 души на предните седалки и си разказвахме банални шофьорски истории чак до София.
У дома имаше супа, котета и вряла баня... ммм. Можеш ли да познаеш какво липсваше? Но човек винаги си плаща за избора, нали.