. .

напоследък никой не ме перва през ръцете, не ги държи и не ме води, не както преди, твърде отдавна нито към, нито от, остава само голямото търчане, нали, като циганче наоколо, но нещата не са лесни за търсене, камо ли пък за намиране, внимавам да не си търся боя все пак, дай ми времето си, научи ме, поговори си с мен, дай ми основание, нещо, от което да не се срамувам, че изобщо ми е нужно... остави ме да прегръщам всеки, не търси себе си в това, не ми искай страховете и слабостите, защо да хвърлям камъни в езерото до полудяване, когато мога с тях да си построя дом на брега и да те гледам всеки ден, всеки ден, всеки ден...