28.4.08

"Циииганка стаааара пуши лула..."

Лек дискомфорт при досега със светлината, тази сутрин. Отнасям се пак в мисли за морето. Ще отида отново, преди да ме е уморило с липсата си. Този път няма да стискам конвулсивно кожените криле на Алгара, докато се издигаме над плажа.
Като се върнах, цял един ден плаках и спах. Майка ми. Баща ми. Жоро. Свещички.
Когато съм сама на Пътя се влюбвам в живота си отново, все по-безумно, някога спускали ли сте се на стоп по пътя Варна-Добрич-София? Стига ми за два живота. Хидравликата на огромния ТIR омекотява трясъците на сърцето ми , отвисоко стадата овце и боричкащи се ярета приличат на капчици роса по гърба на гигантска космата зелена гъсеница, сгушена в облаците. Слушам за Сирия, Лондон, океана, как се возят 4 тона живи жаби до Париж, за внучето и отдавна починалата съпруга... От мен не се иска да говоря много, стига да давам признаци на живот от време на време. Ръцете ми горят и сърбят от острото слънце край Шумен, в голите яркожълти поля. В София влизаме като през портите на Мордор - дъжд, мрак, орки. Само за да продължа...
Боби, Шуги. Благодаря...

Ok enough. Сега имам куп неща да върша. Домуването, ученето, работата, койкогакъде. Фу!

Blue Foundation - As I Moved On

I was all alone, going for a ride
Travelling solo, off my guard
I had to follow this calling from the wild
Into the shadows
Into the shadows of my heart

I needed all my strength to
Stand up to your agenda
I said it, I said it again
I never wanna become
Stuck in your machine
I said it, I said it again

And as I moved on, thought I’d blow my mind
But as it turned out, I was wrong
I met my sorrow, saw her in the eyes
She tried my courage
She tried my courage, but left me stronger

22.4.08

Beyond art

Преди време брат ми го откри. Негови картини по стените на многобройните ни refuge camps. Напомня ми Saltillo.
Enes Bilalović (Enki Bilal)












































21.4.08

Хищниците

Подавам по лалугерски носа си навън от Blue Foundation-летаргията, за да помириша пролетта, с вдигнати предни лапички. Мирише на свобода, на горски магьосници и вълчета, на дим.
Оглеждам се. Ослушвам се.
Морето е толкова близо, че пронизва сетивата ми до дъно.
Изпъвам лапички и тръгвам.
...
Настигам хищниците. Моля ги да поспрат. Дърпат се нетърпеливо, но аз настоявам. Разтварям нежно челюстите им и тихичко се пъхвам между зъбите. От разкъсаното потича спокойствие на морави тласъци.
...
Сливам се с острите им крайчета, вътре на топло и сигурно. Защо да отпарят парчета от плътта ми, когато мога цялата да потъна в големия им експеримент?

http://www.mastrsoftheuniverse.de/














Source of picture

19.4.08

No me faltes nunca...

Después de ti la pared
No me faltes nunca
Debajo el asfalto
Y mas abajo estaría yo
Google










Ще отида да видя морето. Пътя. Ще го дишам, ще дишаме заедно.
Пуша твърде много и кашлям като коминочистач.
Може би ще тръгна във вторник.
Такава съм си. Хубава мисъл...

Back to normal

And I put my mind to sleep
My soul grafted
In the doll parts
Google










Днес ми е спокойно и усмихнато. Дори можах да си поговоря и да се посмея с теб, стига да не ме докосваш и да не се приближаваш до мен. Взех си Stella Artois и я отворих тихичко в офиса, запознах се с Ахмед от Алжир, а той е красавец. Още не мога да спра да слушам Blue Foundation, има нещо напълно достатъчно в тази група, сякаш с тях се изчерпва музиката. Цветето си идва довечера и вече не ми е съвсем безразлично дали ще се видим. По-скоро ми е радостно, сякаш с нея нещата ще си дойдат на мястото, ще пропълзим като летни гъсеници през Борисовата и ще срещнем Други Хора. Вече не се чудя дали я искам в жовота си, защото няма значение. Защото всичко ще е наред, докято я има dete. Ето един човек, чието съществуване не може да се оспори и това ме прави някак горда. С какво? Не знам. Че е част от приказката. Че я създава.
Единственото нещо, което очаквам с леко нетърпение, е появата на Камикадзето. Интересно ми е как ще й реагирам. Дали още е способна да ми подейства като двойна доза живот, ударен венозно, дали й пука достатъчно, за да го направи. Представям си как кожата ми се изпъва под натиска на кръвта, пулсът изтласква тялото ми нагоре и отново съм себе си. Когато пуша сутрин, мисля си за нея. Усещането е като да изстискваш с клепачи сок от разноцветни теменужки. След това чета Кънингам и заспивам.
Всъщност остава да взема заплата, да върна на мама парите плюс 50 евро, да си напазарувам книги и да отида на училище. Мисля, че не искам кой-знае какво повече от това. Въпреки Камикадзето, Цветето, Илияна и Мария, грозния филм напоследък (или пък отдавна). Време е да затворя приказката в кошарката й и да се погрижа малко за нея, сама.
Дам, хлебарка е.
Все още ме чопли една мисъл обаче. Защо хората се превръщат в (или се оказват) копие на това, което до даден момент са твърдели, че ненавиждат?
Shame on you, people. Shame on me.

P.S. Жоре, обичам те.

18.4.08

Angership

Копеле, кретен, не можа ли да разбереш, че я обичам, не можа ли поне това да разбереш? За всичките ни вечери заедно, стоповете, сутрините, а?!
Майната му. За пореден път.
Посмей пак да седнеш и тихичко да ми обясняваш живота.
Нищожно е.

16.4.08

About escapism

"Everyday hurts a little more
Everyday hurts a little more
And I'll do anything
Yes I'll do anything
To belong
To be strong
To say there's nothing wrong"
By Sam Weber

12.4.08

Keep pushing!

So dont forget what I told you, dont come around, I got my own hell to raise. (Fiona Apple)
Ако ми беше за първи път, от устата ми щяха да извират паяци с раздираща трахеята маршова стъпка.

Some slimy thoughts

Влакове, аварии, 'Чавдар', Евита, Мартин Лутер и хоровата музика, халба с джин и вермут, нечий дом, приятели, 9-милиметрово главоболие отвъд предела на преумората, whatever, концерт за дискови спирачки и дъжд, ужасно мръсни дънки, отново дивата радост от свободата, африканска тарамбука между коленете ми в клоните на цъфнала джанка и дълго, освобождаващо трошене на бутилки посред нощите в Борисовата с едно малко същество...
Ръцете ми са още по-надрани, прилошава ми от повърнатите наоколо автомобили. Не ми се вижда с никой познат човек. Too much, too much. Искам да разкажа всичко на dete, но няма смисъл. Камикадзето ме потърси, но вече ми е съвсем безразлично това наше жонглиране със сърца, мозъци и други removable органи. Безполезно е като риболов в гърлото на активен вулкан. Прекрасните ми Мария и Жи също са някъде там и вероятно няма да ме чакат вечно за едната бира, а аз просто не мога и не искам. Дори и само защото са същите лица, които ти ще видиш утре. Омърсено ми е. От теб. От мисълта, че не ми пука.
Усещам, че в опита си да Го завра колкото се може по надълбоко и надалече, съм Го изтикала от другата страна и сега стремително се приближава, за да ми пръсне главата.
"In the shape of things to come.
Too much poison come undone."

5.4.08

Tonight We Kill For Kittens!

И днес беше един хубав ден. Пълен със спане и юфка. Дал Бог всекиму! После тръгнах из гората за гъби и ето какво намерих...

3.4.08

До Кокич и обратно

Знаех си, че така ще стане... куп неща имах за разказване, в главата ми течаха редове и думи през цялата случка и в един момент, когато всичко мина, да го опиша ми се струва като да разфасовам слон с пластмасова лъжичка за сладолед...
И все пак - купих си колело!
Аз всъщност търсех нещо съвсем друго в интернет, но там беше Калоян, иначе казано Кокича, и неговия невероятен байк за продан. Сърце не ми даде да позволя да отиде в грешни ръце... Но се оказаха в Русе. Какво пък, натамъних си 2 почивни дни и във вторник сутринта след работа тръгнах за Русе. И без това скитническата камбанка в главата ми вече вдигаше нетърпима врява.
Пътувах с Тод до Търново, който освен всички други качества има и руса коса до много под кръста :)
Пътят беше красив, безумно красив, времето - уютно лошо, гората край магистралата - безсрамно нацъфтяла...
В Търново изпих набързо втория си RedBull, изпуших каквито цигари имах и поех по магистралата... Какво да кажа, освен че стопът сама ми липсваше, чувствах се диво, леко, уверено, усещах се пълна с тишина и небе...
Скоро щеше да завали и спомних какво казваше sulamif, за мравките... Стана ми много смешно, както се подпирах безгрижно на една крайпътна табела малко преди Полски Тръмбеж и съвсем спря да ми пука дали, какво и кога ще се случи на този път. Съвсем скоро ме качи един крайно вкиснат и необщителен дистрибутор на Shark, който обаче след десетминутен разговор се отпусна, усмихна и заразказва за жена си, любовниците си, системната проституция в Русе, дрогата, една моя бивша шефка, която се оказа, че познава (под прякора "Мустака") и всевъзможни сексуални истории, на които аз сърдечно се смеех - горкия, какъв животец води, а си мисли, че е толкова голям!... Както и да е, закара ме на 5 крачки от центъра и...
...стъпих в Русе. След всичко, преживяно там. Сама, леко опърпана, със зелени колене (тук са намесени един скорпион-камикадзе, едно разкошно вино и един огромен пуст парк в София, преди да замина) и с горящо от вълнение и недоспиване лице. Коленете ми бяха омекнали, ръцете ми трепереха. Отново тук. Не можех да повярвам. Толкова беше нереално да вървя свободна, победила спомените, вината, липсата, болката, страха, съмнението, отчаянието, себе си... Мъничко пораснала. И да, има нещо ужасно специално и ужасно хубаво в това да си САМ, най-накрая. Наистина.
Докато се чудех на коя висша сила да благодаря, осъзнах, че ужасно ми се пикае и влязох в едно кафене, в което преди работех - тъй де, аз съм срамежлив човек. За две години нищо не се беше променило кой знае колко. Сатрите колеги ме посрещнаха с прегръдки, въпроси, усмивки и още въпроси... Всъщност радвах се да видя само чистачката. Синът й е интелигентен, но доста своенравен травестит, с който понякога се разхождахме по брега на Дунава и говорехме с часове. Направил си бил пластична операция. Хубавец мамин. "Ами, то си му беше мечта от малък." "Е, щом го прави щастлив." "Е, да."
Тъжното е, че той беше проститутка. Опитваше се да помага и на семейството си - майката и сестричката. Никой не би избрал да живее така. Никой не би издържал. Respect, Марчела.
Хм, май се поувлякох.
Та паркирах се в една градинка, всъщност най-централната, под паметника с мощните, красиви лъвове и зачаках Кокича и колелото. Теменужки навсякъде, цигара след цигара, усмихвам се много... Бях пратила на Биляна съобщение в пет сутринта, че ще пием бира. Ама нали беше първи април, тя не ми повярвала :) Та се наложи да й звъня и да я убеждавам, че наистина съм в Русе. После Съни и Ива пристигнаха случайно от Кубрат и се събрахме, най-добрите ми приятели там... А Кокича, този симпатяга, замина да донагласи някои дреболии по байка, докато ние се видим и наприказваме. Изприказвахме две бутилки хубаво вино, две канички наливно, няколко бири , две кафета (аз) и няколко чинии мезе. Открих страхотен коктейл - нарязвах на ситни кубчета парче ябълка в чаша червено вино и изпиваш три чаши, но без да сменяш ябълките. След като хубаво изпразниш третата чаша, наливаш бяло вино. Парченцата са попили от червеното и соковете са се смесили, така че започват да пускат малки розови облачета в чашата бяло вино. Вкусът е невероятно свеж и приятен.
Не мога да повярвам, че съм живяла цели две години, без да се видя с тримата си приятели от Русе, без да говоря с тях по телефона дори, тази огромна дупка зейна нелепо пред мен изведнъж и ме накара да се замисля за много неща. Например, колко близка съм всъщност с хората около себе си. Защото през тези две години почти с никого не съм говорила толкова... истински. Дълбоко. Винаги съм се старала да пазя хората от себе си. Или пък да не ги допускам твърде близо. А в тази една вечер с Ива, Съни и Би щях да се пръсна от щастие. Чувствах се спокойна, защитена, слушах за новата им Къща в Кубрат, за мебелите от подръчни материали, за синчето Виктор, безбройните котки на Би и изведнъж неща, които човек не споделя... ами с никого. По принцип. Но не и когато сме четиримата. Разговори за сълзите, черните дупки дълбоко в душите ни, за гнева... и въпреки всичко, за прекрасния живот, който все още ни се струва вечен :)
Но пък това са неща, които не мога да опиша.
Преди това и с Кокича говорихме много. И двамата с някакво облекчение, че другият не се е оказал психопат (не се познавахме преди обявата за байка). Аз топках пръсти в Дунав и събирах охлювчета, а той ми разказваше как чете Шекспир на английски, за да кандидатства в университета, учи история, българскил и общи технически, вече четвърта година така... Отново истории за книгите, за пътя, за "случайностите" в живота, за нещото, което те бута постоянно напред и не те оставя да дишаш понякога нощем от страх, че няма да видиш всичко невероятно в света, че няма да имаш силите, времето, волята... И какво, всъщност, правим двамата в Русе, като се стигне до същината :) В крайна сметка останах без гърло от говорене онази вечер.
И понеже Кокича е добър (не, той е безобразно мил и добър малък мъж, просто няма такъв), нямаше проблем да спя у тях. Така прекарах нощта на първи април у човек със зелени очи и зелена шапка, който ме сложи в зелена стая, постла ми чисти зелени чаршафи, пожела ми лека нощ и ме остави да спя безпаметно докогато си поискам. Почувствах се точно както когатоп бях малка и ходех на гости у сестрата на баба ми, леля Цанка, в Пещера. Но всичкото това зелено!!!...
Освен всичко друго, Калоян има и малка черна котка Мишо. Успя да ми разчертае ръката за секунди, освен това бяга като герой от "Матрицата" - на завой по стените. Всичко е на стъпчици освен зелената стая, там не ходи.
Аз наистина бях ужасно, ужасно щастлива, благодаря ти, Кокич, за спокойствието и стаята-мечта - не съм имала такава нощ от много дълги месеци.
На сутринта той ме събуди в осем, както му бях казала. Не станах, а и той не настоя. Пихме кафе и гледахме Cartoon Network около 11 предиобед... Завиждате ли ми вече, а? Кафето ми го направи в микровълновата :D
И цял ден разходки. Още разговори. Още зелено... Трябваше да тръгвам. Не знам кога пак ще го видя. Него, Би и семейството на Ива.
Платих байка на Калоян, пихме кафе на "Лайното", пръгръдка и хайде пак на път.
С началника на влака, кондукторите, лелката от гишето, механиците и други странни мустакати чичковци се разбрахме, че все пак мога да кача колелото. Даже вътре в купето. Даже и да съм сама и да спя през целия път :) Но... влакът така трещеше и свистеше, че дори аз се уплаших да не се разпадне. Беше едно ама мега дълго пътуване! Господи, колко често съм го правила... И за пръв път не съжалявах и грам. Не можех да си намеря място от радост.
И други неща не можах да намеря. Например пътят от Централна гара до вкъщи. Но пък намерих Робърт - малък беззащитен мисионер от Германия, който от две години обикаля света. "Where can I buy tickets for the bus?" - и това, моля ви се, в полунощ. "You don`t need ticкets, it`s ok, don`t worry! I`ll take you to the bus stop." "No! I do! Because God is looking and I don`t want to go to hell for this!" - е, кажете ми как да го оставя да се лута сам по улиците на София посред нощ?! Не изглеждаше като онези психопати-сектанти, даже напротив - обикновен младеж с огромна раница и шалте, русоляв, рошав, слаб и усмихнат, макар и да му личеше колко е изтощен. Съвсем като едно дете. А всъщност историята му е тъжна, но той я разказва като красива приказка за любовта, силата и доверието. Всъщност харесаха ми, по-късно, разказите за ангелите. Момчето бе преживяло какво ли не по улиците на Европа. И не само. Но пък ангелите, тях и аз ги познавам...
Изобщо нямах идея как се стига до хостелът, към който ме помоли да го упътя, затова просто го поканих вкъщи. И тръгнахме пеш, понеже колелото...
И се изгубихме. Как иначе, ако не на мен, на кой да се случи?!
Все пак към два стигнахме у дома, даже напазарувахме от Емил. Той се зарадва, както винаги :)
У нас естествено имаше купон, който се чуваше още от третия етаж. И то в моята стая. Плюс заек в клетка. И талаш по пода. И какво ли още не. Робърт се справи геройски с обстановката, говори си до 3 сутринта с хората (аз през това време чистих байка в банята...) и постепенно нещата се успокоиха, заека миряса и с малко усилия стаята стана уютна отново. Легнахме си, Робърт на леглото ми, аз - на табуретки и фотьойли. Беше тихо, много тихо и спокойно, поговорихме си още малко за Рая и той заспа като бебе. Аз - като копърка в тенекиена кутийка, но все пак ми беше хубаво.
Същата нощ брат ми замина за Италия. Не разбрах за колко време. Така и не се уцелихме будни в един и същи час, за да разбера... Сега ми липсва и не мога да разкажа всичко това него.
На следващия ден, сиреч днес, трябваше да намерим хостел на Робърт и благодарение на неговата тетрадка с адреси попаднахме в най-чудното общежитие за пътешественици в София, а именно "Хостел Мостел". Е не че имаше места, де... Оттам заведохме нашия мисионер в едно по-малко местенце на Ботев, нахранихме го с баници и боза и отпрашихме към Борисовата.
Страхотен следобед. Слънце, байкове, Анна, Ева, Дете, Мартин, Сашко, Тошко, Пламена, Мария, аз и Робърт, а на всичкото отгоре и моят еврейски приятел Роберт Леви, който държах да запозная с мисионерчето, за да му запуши устата поне за малко :) Биричка и тютюн, отново много прегръщане. Малка жълта топчица вместо хек.

Всички хубави неща свършват... по пътя към офиса. Отново много ми се спи, тялото ме боли навсякъде. Тя ме кани у тях, но не разбирам защо и не искам повече мълчание и хлад, не и след всички тези прегръдки и радост последните дни. Хората са слънца, мънички и болезнено ярки. След тях ми е трудно с нея, много трудно и ставам безцеремонна. Но вкъщи вече няма къде да спя.
Трябва да си тръгна. Отново.
Това си купих :) Сега разбира се е почистено, регулирано, смазано и доволно :)