3.4.08

До Кокич и обратно

Знаех си, че така ще стане... куп неща имах за разказване, в главата ми течаха редове и думи през цялата случка и в един момент, когато всичко мина, да го опиша ми се струва като да разфасовам слон с пластмасова лъжичка за сладолед...
И все пак - купих си колело!
Аз всъщност търсех нещо съвсем друго в интернет, но там беше Калоян, иначе казано Кокича, и неговия невероятен байк за продан. Сърце не ми даде да позволя да отиде в грешни ръце... Но се оказаха в Русе. Какво пък, натамъних си 2 почивни дни и във вторник сутринта след работа тръгнах за Русе. И без това скитническата камбанка в главата ми вече вдигаше нетърпима врява.
Пътувах с Тод до Търново, който освен всички други качества има и руса коса до много под кръста :)
Пътят беше красив, безумно красив, времето - уютно лошо, гората край магистралата - безсрамно нацъфтяла...
В Търново изпих набързо втория си RedBull, изпуших каквито цигари имах и поех по магистралата... Какво да кажа, освен че стопът сама ми липсваше, чувствах се диво, леко, уверено, усещах се пълна с тишина и небе...
Скоро щеше да завали и спомних какво казваше sulamif, за мравките... Стана ми много смешно, както се подпирах безгрижно на една крайпътна табела малко преди Полски Тръмбеж и съвсем спря да ми пука дали, какво и кога ще се случи на този път. Съвсем скоро ме качи един крайно вкиснат и необщителен дистрибутор на Shark, който обаче след десетминутен разговор се отпусна, усмихна и заразказва за жена си, любовниците си, системната проституция в Русе, дрогата, една моя бивша шефка, която се оказа, че познава (под прякора "Мустака") и всевъзможни сексуални истории, на които аз сърдечно се смеех - горкия, какъв животец води, а си мисли, че е толкова голям!... Както и да е, закара ме на 5 крачки от центъра и...
...стъпих в Русе. След всичко, преживяно там. Сама, леко опърпана, със зелени колене (тук са намесени един скорпион-камикадзе, едно разкошно вино и един огромен пуст парк в София, преди да замина) и с горящо от вълнение и недоспиване лице. Коленете ми бяха омекнали, ръцете ми трепереха. Отново тук. Не можех да повярвам. Толкова беше нереално да вървя свободна, победила спомените, вината, липсата, болката, страха, съмнението, отчаянието, себе си... Мъничко пораснала. И да, има нещо ужасно специално и ужасно хубаво в това да си САМ, най-накрая. Наистина.
Докато се чудех на коя висша сила да благодаря, осъзнах, че ужасно ми се пикае и влязох в едно кафене, в което преди работех - тъй де, аз съм срамежлив човек. За две години нищо не се беше променило кой знае колко. Сатрите колеги ме посрещнаха с прегръдки, въпроси, усмивки и още въпроси... Всъщност радвах се да видя само чистачката. Синът й е интелигентен, но доста своенравен травестит, с който понякога се разхождахме по брега на Дунава и говорехме с часове. Направил си бил пластична операция. Хубавец мамин. "Ами, то си му беше мечта от малък." "Е, щом го прави щастлив." "Е, да."
Тъжното е, че той беше проститутка. Опитваше се да помага и на семейството си - майката и сестричката. Никой не би избрал да живее така. Никой не би издържал. Respect, Марчела.
Хм, май се поувлякох.
Та паркирах се в една градинка, всъщност най-централната, под паметника с мощните, красиви лъвове и зачаках Кокича и колелото. Теменужки навсякъде, цигара след цигара, усмихвам се много... Бях пратила на Биляна съобщение в пет сутринта, че ще пием бира. Ама нали беше първи април, тя не ми повярвала :) Та се наложи да й звъня и да я убеждавам, че наистина съм в Русе. После Съни и Ива пристигнаха случайно от Кубрат и се събрахме, най-добрите ми приятели там... А Кокича, този симпатяга, замина да донагласи някои дреболии по байка, докато ние се видим и наприказваме. Изприказвахме две бутилки хубаво вино, две канички наливно, няколко бири , две кафета (аз) и няколко чинии мезе. Открих страхотен коктейл - нарязвах на ситни кубчета парче ябълка в чаша червено вино и изпиваш три чаши, но без да сменяш ябълките. След като хубаво изпразниш третата чаша, наливаш бяло вино. Парченцата са попили от червеното и соковете са се смесили, така че започват да пускат малки розови облачета в чашата бяло вино. Вкусът е невероятно свеж и приятен.
Не мога да повярвам, че съм живяла цели две години, без да се видя с тримата си приятели от Русе, без да говоря с тях по телефона дори, тази огромна дупка зейна нелепо пред мен изведнъж и ме накара да се замисля за много неща. Например, колко близка съм всъщност с хората около себе си. Защото през тези две години почти с никого не съм говорила толкова... истински. Дълбоко. Винаги съм се старала да пазя хората от себе си. Или пък да не ги допускам твърде близо. А в тази една вечер с Ива, Съни и Би щях да се пръсна от щастие. Чувствах се спокойна, защитена, слушах за новата им Къща в Кубрат, за мебелите от подръчни материали, за синчето Виктор, безбройните котки на Би и изведнъж неща, които човек не споделя... ами с никого. По принцип. Но не и когато сме четиримата. Разговори за сълзите, черните дупки дълбоко в душите ни, за гнева... и въпреки всичко, за прекрасния живот, който все още ни се струва вечен :)
Но пък това са неща, които не мога да опиша.
Преди това и с Кокича говорихме много. И двамата с някакво облекчение, че другият не се е оказал психопат (не се познавахме преди обявата за байка). Аз топках пръсти в Дунав и събирах охлювчета, а той ми разказваше как чете Шекспир на английски, за да кандидатства в университета, учи история, българскил и общи технически, вече четвърта година така... Отново истории за книгите, за пътя, за "случайностите" в живота, за нещото, което те бута постоянно напред и не те оставя да дишаш понякога нощем от страх, че няма да видиш всичко невероятно в света, че няма да имаш силите, времето, волята... И какво, всъщност, правим двамата в Русе, като се стигне до същината :) В крайна сметка останах без гърло от говорене онази вечер.
И понеже Кокича е добър (не, той е безобразно мил и добър малък мъж, просто няма такъв), нямаше проблем да спя у тях. Така прекарах нощта на първи април у човек със зелени очи и зелена шапка, който ме сложи в зелена стая, постла ми чисти зелени чаршафи, пожела ми лека нощ и ме остави да спя безпаметно докогато си поискам. Почувствах се точно както когатоп бях малка и ходех на гости у сестрата на баба ми, леля Цанка, в Пещера. Но всичкото това зелено!!!...
Освен всичко друго, Калоян има и малка черна котка Мишо. Успя да ми разчертае ръката за секунди, освен това бяга като герой от "Матрицата" - на завой по стените. Всичко е на стъпчици освен зелената стая, там не ходи.
Аз наистина бях ужасно, ужасно щастлива, благодаря ти, Кокич, за спокойствието и стаята-мечта - не съм имала такава нощ от много дълги месеци.
На сутринта той ме събуди в осем, както му бях казала. Не станах, а и той не настоя. Пихме кафе и гледахме Cartoon Network около 11 предиобед... Завиждате ли ми вече, а? Кафето ми го направи в микровълновата :D
И цял ден разходки. Още разговори. Още зелено... Трябваше да тръгвам. Не знам кога пак ще го видя. Него, Би и семейството на Ива.
Платих байка на Калоян, пихме кафе на "Лайното", пръгръдка и хайде пак на път.
С началника на влака, кондукторите, лелката от гишето, механиците и други странни мустакати чичковци се разбрахме, че все пак мога да кача колелото. Даже вътре в купето. Даже и да съм сама и да спя през целия път :) Но... влакът така трещеше и свистеше, че дори аз се уплаших да не се разпадне. Беше едно ама мега дълго пътуване! Господи, колко често съм го правила... И за пръв път не съжалявах и грам. Не можех да си намеря място от радост.
И други неща не можах да намеря. Например пътят от Централна гара до вкъщи. Но пък намерих Робърт - малък беззащитен мисионер от Германия, който от две години обикаля света. "Where can I buy tickets for the bus?" - и това, моля ви се, в полунощ. "You don`t need ticкets, it`s ok, don`t worry! I`ll take you to the bus stop." "No! I do! Because God is looking and I don`t want to go to hell for this!" - е, кажете ми как да го оставя да се лута сам по улиците на София посред нощ?! Не изглеждаше като онези психопати-сектанти, даже напротив - обикновен младеж с огромна раница и шалте, русоляв, рошав, слаб и усмихнат, макар и да му личеше колко е изтощен. Съвсем като едно дете. А всъщност историята му е тъжна, но той я разказва като красива приказка за любовта, силата и доверието. Всъщност харесаха ми, по-късно, разказите за ангелите. Момчето бе преживяло какво ли не по улиците на Европа. И не само. Но пък ангелите, тях и аз ги познавам...
Изобщо нямах идея как се стига до хостелът, към който ме помоли да го упътя, затова просто го поканих вкъщи. И тръгнахме пеш, понеже колелото...
И се изгубихме. Как иначе, ако не на мен, на кой да се случи?!
Все пак към два стигнахме у дома, даже напазарувахме от Емил. Той се зарадва, както винаги :)
У нас естествено имаше купон, който се чуваше още от третия етаж. И то в моята стая. Плюс заек в клетка. И талаш по пода. И какво ли още не. Робърт се справи геройски с обстановката, говори си до 3 сутринта с хората (аз през това време чистих байка в банята...) и постепенно нещата се успокоиха, заека миряса и с малко усилия стаята стана уютна отново. Легнахме си, Робърт на леглото ми, аз - на табуретки и фотьойли. Беше тихо, много тихо и спокойно, поговорихме си още малко за Рая и той заспа като бебе. Аз - като копърка в тенекиена кутийка, но все пак ми беше хубаво.
Същата нощ брат ми замина за Италия. Не разбрах за колко време. Така и не се уцелихме будни в един и същи час, за да разбера... Сега ми липсва и не мога да разкажа всичко това него.
На следващия ден, сиреч днес, трябваше да намерим хостел на Робърт и благодарение на неговата тетрадка с адреси попаднахме в най-чудното общежитие за пътешественици в София, а именно "Хостел Мостел". Е не че имаше места, де... Оттам заведохме нашия мисионер в едно по-малко местенце на Ботев, нахранихме го с баници и боза и отпрашихме към Борисовата.
Страхотен следобед. Слънце, байкове, Анна, Ева, Дете, Мартин, Сашко, Тошко, Пламена, Мария, аз и Робърт, а на всичкото отгоре и моят еврейски приятел Роберт Леви, който държах да запозная с мисионерчето, за да му запуши устата поне за малко :) Биричка и тютюн, отново много прегръщане. Малка жълта топчица вместо хек.

Всички хубави неща свършват... по пътя към офиса. Отново много ми се спи, тялото ме боли навсякъде. Тя ме кани у тях, но не разбирам защо и не искам повече мълчание и хлад, не и след всички тези прегръдки и радост последните дни. Хората са слънца, мънички и болезнено ярки. След тях ми е трудно с нея, много трудно и ставам безцеремонна. Но вкъщи вече няма къде да спя.
Трябва да си тръгна. Отново.
Това си купих :) Сега разбира се е почистено, регулирано, смазано и доволно :)

6 comments:

Fenridal said...
This comment has been removed by a blog administrator.
Guhn said...
This comment has been removed by a blog administrator.
с. said...

уау, сега съм твърде шашната и трябва да си кажа - роберт леви да не е един човек с брада и супер рошава коса? защото мисля, че ми е преподавал няколко часа културология, заместваше нашата преподавателка и ни говори хаотично за индианците, турското робство, затворените общества и тн :)

добре, казах си. сега мога и другото
всеки път като чета нещо такова от теб, въобще не искам никога да не свършва... просто чета и си представям разни неща))) та... благодаря ти за това пътешествие

junkpaper said...

хех ами и аз не искам никога да свършват скитанчетата... но смятам следващата седмица да се отдам на посещение на лекции и дълбока личностна криза хаха :)
благодаря ти за коментара, вече мислех, че съм се смахнала неприятно и никой не ме чете :)
за роберт - да, това е той :) запознанството ни е странна мъничка история, той е супер интересен, но наистина е трудно да се асимилира всичко, което е способен да ти наговори за 5 минути :) а дъщеря му е гений!

освен и аз да си кажа... ти кой си :)

Anonymous said...

севда съм :)
хмм той в началото при нас малко се притесняваше и не говореше много, но в края на 3тия час не млъкваше вече. а аз те чета и даже ми се ще да има какво да чета по-често ;р
с.

pillsofdete said...

o, mon! :)
otdavna ne beshe pisala neshto tolkova podrobno. naistina otdavna