28.6.07

Aneli Man

"Nikoi ne me zabelqzva, daje i sam zapochnah da ne se zabelqzvam..." - misleshe si hameleonut.

Ironiq, bruchki v surceto i bezmulvno zahapvane na golata kukichka...

Autosiq na emociqta.

V jivota nqma subtitri.

Nikoi ne vqrva na istorii, v koito nqma vina.

Dnes umrq edin strah. Rodiha se mnogo sitni stupchici na kompromis i otchujdenie.

- IMASH TVURDE MNOGO LICA, SUJALQVAM...

- Horata me umorqvat s bezsmislenosta si.

postoqnno tocheh spomena za neq. Beshe stanal tolkova ostur... Tazi vecher beshe zaspal kato shepot na bulha.

26.6.07

nucMo 3a upeH

Малка черна котка, която се опитва да издои от мен неизживяното си детство; усърдно съскащо смучене и мъркане нa иглички.
Да си щастлив е като да си пълен с нищо, все едно си събута мека мокасина с форма на умрял плъх. Буркан сладко от нищо, смляно на пюре и стерилизирано. Мислите ти са оплетени спагети, но преварени, сливащи се в едно разкашкано, отпуснато, лигаво цяло.
Това е да си щастлив.
Котката заспива като убита.
В стаята има два издути черни чувала. Пълни с кожите, които змията е сменила, бягайки от себе си.
В стаята й всъщност има много черни неща. И други, които с времето попиват емоциите й и започват да излъчват същата поглъщаща ненатрапчивост. Нищо излишно и нищо, което да крещи за внимание. Дори завесите са в приглушено, удавено синьо. Всичко е мекота.
Моите неща стоят грозно в стаята й. Придаващи си важност парцалки. Думите ми подскачат сконфузено над леглото и като не си намерят място в нея, пръскат се. Чувствм се мръсна, претъпкана и шумна.
А тя е гора. Без ред и без хаос, тиха, но не и празна.
Котката заспива върху морфологията.
Гризат ме малки гнусни провали, като екземи – безобидни, но противни и болезнени. И всички са резултат от грешка, допусната преди толкова време. Рожбици на непрестанно бълваща токсини контаминация. Интересно как от избелялото й вече огнище отровата тръгва по цялото тяло. Всички пътища.
А трябваше да се ампутира повреденият орган още след първия пристъп на зависимост от заразата, да се изкорени всяко нервно окончание около него. После дупката да се замаже с гипс и да се остави да изсъхне бавно, много бавно, за да не се напука пак.
Вместо това разсеяно чопля коричката, докато прокърви отново. Петна от жълтеникава пост-емоционална лимфа по всичко, до което се докосна.
И не мога да не се запитам: “Нима сега ще е по-различно?”
Отлагам отговора. С черна котка, черен шоколад, черно кафе, черно мастило, черна музика, черно бельо, черни къдрици на възли. Все неща, зад които не прозират вътрешните шевове.
След пристъпите на хиперактивност ме налягат дълги агорафобични дни на блажен мързел, от които и въшките ми започват да се прозяват. Чудя се какво ли е да плуваш в кисело мляко, може би същото гъсто, бяло, сладко-кисело усещане.
Котката Чокапи заспива в банята след небрежен опит да перфорира със зъбки устните или врата ми.
В един от тези дни я наблюдавам как глади съсредоточено новите кожи на змията. Над главата й – малка черна картина на жена.
Точиците по тялото й я правят още по-стъписващо бяла, светеща. Тиха и отнесена, по детски засрамена от голотата си, от тази видимост, достъпност, неизбежност на тялото си. Ако имаше как, би се обърнала с хастара навън, за да я скрие.
Никакво минало, никакви спомени, въргалящи се с пошла материалност наоколо. Сякаш се е родила вчера. Излюпила се е с пухкавото си мълчание и няколко перца смях. В яйцето изглежда е имало китара, книги и няколко бели ризи.
И нищо не търси.
Сигурно знае къде се е сложила, за разлика от другите.
Извънземно ми е това й спокойствие.
Хората изпитват непрестанна носталгия по себе си.
А тя е... сякаш уморена от това.
И някак отнесено, добродушно се забавлява от патетичните ни опити да захапем собствените си опашки и да видим какво ще стане.
Когато е до мен, искам да я разкъсам, да видя какво има под тази мекота, да разкопчая бялата й кожа и да се убедя, че наистина има кръв и кости. Като предан на бога си езичник да разгадая света по хвърлените й на олтара вътрешности.
Някъде из моите има един жлъчен мехур, който периодично препикава с токсините си и без това подгизналите ми възприятия. Утроба, в която бързо умираха зародишите на всяка истина.
Страхувах се да не й направя нещо. Но е като да атакуваш облак – стрелите и камъните просто преминават през нея и отхвърчат в небитието. Дори не мога съзнателно да опъвам до скъсване конците й, както често ме е радвало да правя с хората. Защото не е кукла и аз все още не знам какво я води. А ако се опитам да разбера, може да натисна някъде, където вместо да се огъне, ще се счупи.
Памук, който попива лимфата.
Буркан сладко от памук.
Струва ми се, че още в началото хлебарките ми се изплашиха от това. Спомням си как първо се разтичаха панически из мен, а после се изсипаха навън през очите, устата, носа, върховете на пръстите ми.
А без тях реалността на другите хора ми идва като махмурлук, заедно със собствената ми ферментирала тиня – гади ми се от нея и всичко става мътно, подуто и неясно, черепът ми се задръства от горчиви въпросителни налепи.
Когато не е до мен, не се плаша от липсата й. Толкова ми е познато вече. Хлебарките заемат местата си и започва обичайното безплодно оживление.
Пък и просто да си живееш не е зле - като да имаш цял чувал парченца от различни пъзели и да се опитваш да сглобиш от тях едно триизмерно цяло... :)