26.12.07

SIT AND PRAY

liquid energy
nuclear waste
leather gloves & long skirt
night shift day shift night shift
guilth
ugly dreams
take the madness and thank the Lord
it`s just the beginning
already i can smell the apathy

sit and pray for piece of freedom

sit and pray for place to stay

23.12.07

"These are no answers!"

Като никога.
В офиса е толкова уютно, чак се изненадвам, че когато стана да пуша, в краката ми не се мотаят котки. Бях се излегнала на два стола и половината нощ мина в гледане на анимации с мишки и глигани.
Анимациите всъщност имат много общо с писането. Провокираш човешкия ум и въображение да възприеме няколко щриха като реален образ, да ги доизгради самостоятелно и оттам да надплете емоцията...
Тук може би знаеш какво имам предвид. Или не.

Както някога, от дима изплуват стари филми. Понеже ме попита някои неща, които отдавна трябваше да надраскам на стената с червило и всеки ден да са ми пред очите, филмите са за тях. Много стени се извъртяха обаче за тези три години, откакто ме познаваш. И свикнах да не ги запомням. За да може всяко нещо да е също толкова прекрасно и важно, както предишното. Не е ли по-лесно навсякъде да можеш да закачиш шапката си? Всъщност трудно става така, че да ти е лесно. Но си заслужава. Заслужава го поне следващият човек, който ще пожелае да отвориш очи. Или с който няма да се страхуваш да ги затвориш.

Исках да ти кажа за някои неща, които не съм забравила.
Така е, не вярвам в нищо. Нищо конкретно. По-скоро във всичко. В елементите на едно цяло, колкото и да са различни помежду си.
Но не съм забравила, че димът е синьо-жълт и става на къдрици, когато мине през слънчев лъч. От тогава обичам къдрицитеи променливия, течен блясък на движението им.
Не съм забравила колко хубаво и важно беше мама да ми донесе розова дъвка, когато се върне от работа, и да мирише на зима, комини и парфюм.
Не съм забравила, че хлебарките никога не спят, нито пожълтелите френски романи, които четях, докато небето стане яркомастилено час преди изгрев.
Не съм забравила какво е да се изгубиш и всичко да е прекрасно ново и непознато. Не съм забравила стотиците кози и овце, всяка една със звънче, които пресичат релсите по залез в Синитево.
Не съм забравила, че пътувахме заедно, не съм забравила, че ти пусках My Sweet Prince, след като едва те намерих във влака Бургас-София. Е, това ти може и да си го забравила.
Не съм забравила, че играта на криеница е нещо страхотно, не съм забравила звездите, макар че в този мръсен град няма такива.
Не съм забравила, че винаги има и още нещо.
Не съм забравила замръзналия язовир, когато бягахме от училище, за да берем минзухари – о, да, жълти и лилави! – в планината.
Не съм забравила сините очи на продавачката, от която за пръв път си купих цигари.
Не съм забравила какво е да се чудиш живял ли си, или си сънувал.
Не съм забравила хората от съня си, и жената, която ме питаше какво има под леглото на сина ни, а аз знаех, че има меч. С нея много си говорехме. Незнам защо спрях да я сънувам.
Не съм забравила колко много си говорехме една нощ и как ти обяснявах Елица с портокалови дървета, които растат на небето.
Не съм забравила, че тя ми пишеше приказки за елфи и снежни кралици и аз вярвах до болка в тях.
Не съм забравила как разбирах нещата, без да мога да ги обясня после. А сега мога да започна да обяснявам каквото и да е, без да го разбирам.
Не съм забравила как брат ми ме спаси от удавяне, защото глупашки много исках да му докажа колко съм пораснала.
Не съм забравила как спираше тока в училище и всъщност как през тези пет години бях много по-близка с хората, отколкото сега бих си позволила.
Не съм забравила, че не можех да говоря. И колко по-лесно беше да пиша. Да си измислям, вместо да мисля.
Не съм забравила колко е хубаво да те аплодират. Да се смееш за глупости с плюшени зайчета и философия.
Не съм забравила къщата със сините прозорци и ягодите на двора на И., докато слушахме Бьорк. Нито мъглите в Стара планина.
Не съм забравила какво е за пръв път да слушаш Гарбидж и Крембърийз.
Не съм забравила мизерията. Нея никога няма да забравя. И няма да си я простя.
Не съм забравила репетициите в мазето.
Не съм забравила плетения палячо, който майка ми направила за Жоро преди много години и с който спях. Пазеше от кошмари.
Не съм забравила миризмата на свежи чаршафи, когато ходех на гости у леля ми. Не съм забравила топлината на тези хора. Колко искрящо и откровено беше всичко.
Не съм забравила чавдарчето, което с Пламен открихме изоставено в полето, до езерата и цял следобед писахме по покрива му.


И още много неща, дете.

Когато пораснеш обаче, разбираш, че под хубавата рокля има белези и синини. Че някъде е текла кръв. Разбираш, че е много лесно да те изоставят. Още по-лесно е да го надживееш.
Виждаш една част от себе си, която ти се иска да наречеш сила, а всъщност е просто психически анестетик, който притърпява както страха, така и очакването. Замъглява всичко.
Незнам дали така е по-лесно. Може би всички полудяваме по един или друг начин. Някои по-тихо, други по-ярко. Дразня те, защото ме познаваш от малка, а сега съм good for nothing.
Да. И мен не ме радва. Най-вече това, че се оказва толкова хубаво, лесно и диво да си просто... сам за себе си. Да не ти пука.
На теб пука ли ти?

21.12.07

Нощем

Напоследък нощем се занимавам с всевъзможни глупости - последната ми зарибявка беше да гоня разноцветни калинки в полето, надувайки балони от дъвка... Но истинската ми страст е (не секса! о_О) ровичкането из блоговете на всевъзможни художници и аниматори. Колко много млади и креативни хора има!
както и да е, тези неща ми помагат да изляза от кожата си за малко и да се поразходя...
Това, което най-много ме израдва последните дни е една картинка, колкото смешна, толкова и тъжна, реалистична и доста... ми... виж сам:

6.12.07

nothing BUT

времето, което ме кара гневно и без да мисля да се противопоставям на невинноста, вярата и всичко абсолютизируемо.
остава...joy

4.12.07

Gone fishing

Вили, Дете, татко, Натали и други хора, които някак се оказват риби, след всичко, и остават до мен.

29.11.07

Ацефин, Life is better on the outside

да си играеш на надлъгванка със себе си по цял ден, на "оле затвори очички", да си мислиш, че животът е локва, която просто можеш да заобиколиш.
същото е като ацефина, като всяко прахче.
да се самозаблуждаваш, че за всичко има време.
да блуждаеш.
да ти е fucking удобно.
да се надяваш, което е най-жалкото!

СПРИ
да НЕ правиш нищо
да омаловажаваш
.недостижимото
.хората
.себе си
култа към безсмислието
течението

или бъди, но истински, или недей.
какво правиш? искаш половината. някаква част.
стига ти, на всичкото отгоре.
така правят хората, които откъсват задните крака на жабaтa и я пускат, ЖИВА.

ето за тези нещ няма доза. ако ги разделиш, ще престанат да бъдат. не можеш просто да отчупиш каквото ти харесва.

но винаги е по-лесно да си затвориш очите, нали. хубаво си затвори всичко!
не мога по средата. това не мога да си причинявам повече.
не искам да стана като теб, не искам да остана себе си.

Family

- Daddy, I`m scared.
- Little boys don`t cry!
- You both freak me out!

Слонче с балонче

- Those daisies suck, don`t yоu thinк?
- Lose it...

28.11.07

Хич да не умираш

В кантората е тихо, тясно, адвокатът изплува тежко от махмурлука си. Филмов глас, дрезгав и мощен. Зелени щори, чудесно отиват на цвета на лицето му.
В съда е претъпкано, униформи, значки, адвокати с бели коси и черни вежди като мулинезии.
Вадя листчетата пред залата и се закотвям на масивна дървена пейка. Няма да вляза. Събличам се.
Мъж от друга развеждаща се двойка ме зяпа, докато аз пошло зяпам жена му.
Две минути по-късно моята групичка се изстрелва от залата. Безпричинно весело ми е. Навън вадя недопушения фас и благодарно отпускам горящите си очи над града.
Докато ме е нямало, са се случили очарователни градинки с хризантеми тук-там. Малка статуя на кон. Умъкваме се в страхотно клубче с пишещи машини, вина по стените, вериги, дърво, голи тухли, фенери и фенерчета, сухи цветя, китара, гърненце... все хубави неща.
Тя ми благодари, че съм дошла. Той се прехласва по някаква мелодраматична песен. Червени свещи.
Ледчетата се топят меко. Иска ми се да ги сложа на мястото на очните си ябълки.
После говорим за кози и крави. Градът мирише на поле и ангелски руси коси.
А не мога да остана. На перона му казвам да ме почака, да не се променя. Да не бърза. Той си остава все толкова тих. Обещавам да се връщам по-често. Между звездите виждам как вдига рамене.

"И хич да не умираш, да живееш вечно!", пожелава турчинът. Прилича ми на онези монаси, които медитират на върха на някоя планина, и поклонниците винаги знаят къде да ги намерят. Аз знам за него. Той си мъдрува на столчето пред тоалетните на гарата. В студа.



Да се отбележи в протокола, че за пръв път в студентството си примъкнах 4 (четири!) буркана зимнина до София.

25.11.07

Невъзможните разговори

Искам да те видя.
Искам да ти дойда на гости. Можем да отидем вкъщи, или някъде. Но искам да избягам от това безкрайно „някъде” и безбройните си „вкъщи”.
Искам да пушим и да слушаме силна музика, да те науча да чуваш Земфира, примерно, както аз я чувам, да ти разкажа гласа й. Да те заразя с егоизма си, с болестта си. С хищничеството си. Да ти предам нещо, което никой вече не иска. И да те попитам къде отиват емоциите, след като умрат; връщат ли се, как да си ги намеря. Къде отива доверието, отдаването, след като си направил всичко възможно да го смачкаш и подтиснеш, а изведнъж решиш, че искаш отново да си способен на това.
Загубих приятел. Заради това ми „искам”. Руша връзката си. И сега ми се пие. Хубавото на алкохола е, че изгаря спазмите, треперенето, сковаността, дошла от непрестанните опити да се „стегнеш”. Мога да се отдам само на него, дима и музиката – силна, за да запълни всичко, да слее нещата.
Искам да те попитам защо бавно се превръщам в човече от пластмаса, когато толкова исках да изградя в себе си топлата, естествена твърдоста на камъка. Кога самоконтролът стана изкуствен и защо лицата скриват, вместо да помагат по-ясно да изразиш себе си. Искам да те попитам дали още ме виждаш. Каква съм. Колко пъти човек може да се промени, без да загуби себе си. Какво е това себе си. Има ли го, или е просто оправдание. Защо вече никой в нищо не вярва. И как да избягам от същността си, за да я запазя...
Искам да те попитам колко пъти си обичала. Защо.
Все простички неща.
Искам да ти разкажа за сутрините зад мръснобелите решетки на терасата, когато е ноември, преди изгрев, и навън пеят птици, как в сърцето на целия този огромен за мен град се чуват само тези птици. И за мъглата – ако притворя очи, мога да различа носа и мачтите на кораба над керемидите. Две-три светли прозорчета. Отчетлив пикаещ шум, който дълго не секва.
Да ти разкажа и за кошмарите с полицаи и автобуси, за внезапната остра липса на присъствие, която спорадично изниква от нищото в някакъв момент и също така бързо изчезва, без да успея да разбера точно кого и какво съм изпуснала.
Искам да ти разкажа за принцесата, която ме изумява всеки ден с красотата си, но е така студена, точно като в приказките. За моята прекрасна снежинка, която нито е моя, нито вярва в мен, нито ще допусне и една моя дума да стигне истински до нея. И как всеки ден се катеря по стените на кулата й, само за да докосна една усмивка и после да се свлека с огорчение до дъното, отново. И как ръцете ми вече загрубяха, и съм изморена, изморена съм дори в съня си и също като нея започвам да не вярвам. Да се съмнявам в собствените си думи, да губя топлината, която в началото така силно ме дърпаше нагоре – моята и нейната.
Искам да ми разкажеш ти как намираш... хората. Как пазиш себе си, без да заключваш вратата, как успяваш да затвориш здраво прохода, когато трябва, но да не се зазидаш вътре.
Знам, че всичко ще е наред, ако отново съм на път. Ако просто се пусна по вятъра и не се страхувам да изгубя каквото и да било. Знам, че ще бъда истинска, че отново ще мога да правя хората щастливи, ще има какво да им дам, ще имам едно по-добро себе си, от което да се нуждаят.
Не искам да повярвам, че всъщност всичко е нормално, че всички са равни, еднакви, обикновени, грозни. Трябва да разбереш, че живея за различията на този свят, тяхното уникално съвършенство, променливост, свобода, индивидуалност. Вярвам в хората именно защото всеки е нещо, което липсва у всички останали и това ни прави едно цяло и ни свързва, и ни изгражда като личност в процеса на взаимодействие. Когато откриеш нещо, трябва да го предадеш нататък. В това е целият смисъл. А не да го криеш, да го държиш само за себе си.
Искам да ти предам всичко хубаво, което съм видяла и усетила. Искам да го приемеш. Чак тогава ще съм нова, чиста, готова за теб. Готова да те допусна и да се уча от теб, и да се отворя цялата, за да те разбера и попия. Не мога да избързам и да те пусна, без да съм се отървала първо от грозното в себе си. А само твоето присъствие, доверие и топлина може да ме поддържа силна, докато го направя, бавно. Иначе ще излея всичкото върху теб, цялата отрова, наведнъж, ще те изцапа и вече няма да те искам. Защото си ме отблъснала. И ще се мразя затова. И ще стане още по-грозно.
Затова не мога да ти се отдам напълно, разбираш ли. Има неща, всеки има неща, които е трупал, и трупал, и тъпкал в себе си, с мисълта, че ще го правят по-силен, но истината е, че просто го убиват, но незабележимо, докато не стане съвсем кух отвътре, празен от себе си.
Да, преди съм давала всичко от себе си. Да, приемала съм всички приказки, които пътят ми е давал. Защото бях чиста и нова, и имаше място, и нямаше отрова. Сега съм приела толкова много неща като част от себе си - и грозни, и страшни, и великолепни, и детски, и извратени, и остри, и топли, и светли и големи – толкова много, че ще се ужасиш и отвратиш от половината. А толкова ги обичам, цялата тази купчина боклук, която ме държи цяла. Но ти няма да разбереш, както аз не бих разбрала теб, както никой никого не разбира. Искам само да продължим напред, заедно, и оттук нататък заедно да избираме какво ще държи нас. Не можеш да промениш нищо, твърде ти е непознато, твърде отдавна е там, твърде далечно е. Можеш само да го опознаеш, или поне резултатът от него. Ако издърпаш дори само едно, цялата купчина ще се срине. Това включва хиляди случки всеки един ден през последните 21 години, които нямам време да подредя, а продължават да се трупат. Хиляди лица, цветове, гласове, миризми, които ще помня до деня на смъртта си. Ти си същата отвътре. И не можеш да си същата отвън, защото ще експлодираш. Всичко, което правиш и казваш, е само бегла сянка на това, което си. Да, продължавай да си внушаваш, че винаги си изцяло себе си. Никой не е. Доказателството е, че продължаваш да живееш, да търсиш, да разбираш.
Точно това искам да видя от теб – малките неща, които те правят човек. Едно по едно – не е нужно да те поназвам днес, утре. Нужна си ми за много, много по-дълго... Ако ме допуснеш. Ако ми повярваш. Ако ми позволиш да стигна до теб, а после да ти покажа моя начин да откривам неща.

А сега изобщо не знам от какво имаш нужда. Не знам какво да правя с теб, как да те накарам да се усмихнеш. Как да ти покажа, че не си сама. Как да допусна, че сме наистина две и е време да спра да се въртя само и единствено из себе си. Сигурна съм, че го мога. Сигурна съм... и все пак, не знам. Като амнезия е. Като да знаеш, че ей сега си видял ключовете някъде на масата, или може би върху пералнята, но вече ги няма никъде и не можеш да излезеш.

Ти... в самотата си просто си прибрала целия свят в себе си, абсорбирала си го. И сега навън не виждаш никой, който да е до теб.
Аз... вече знаеш. Погълнах само себе си. И сега не мога да се измъкна навън. Това за теб е егоизъм. За мен незнам какво е. Нямам дума.
Скицата на възела е някъде там, знам го.

Може би именно цялата тази коцепция е погрешна и ти не си толкова голяма, не си глътнала света (не се смей) и аз не трябва да ровя с хищните си ръце в теб, за да го издърпам оттам. Цялата тази аутопсия, която ти правя е колкото от любов, толкова и от гняв и неразбиране. Може био не съм толкова втренчена в себе си, колкото си мислиш. По-скоро бавно смилам нещата, които съм поела, като змиите – лежа и гледам в точка. Мога да го правя с часове. Седя си насред купчинката боклуци и ги разглеждам, едно по едно. Те не са всичко, но обсебват цялото ми внимание понякога. Прекалено много исках да взема от живота, от хората, и то наведнъж. И продължавам да търся още. А ти... ти си толкова тиха. Като планината. Като пророка. Толкова непостижима. Аз се нося наоколо като облак жички, антенки и кълба въпроси и отговори. А ти си цяла, в пълна симбиоза със себе си, като гората, но не можеш да се видиш, както те виждам аз. Защото ти също не можеш да излезеш от себе си, да пуснеш корените, да се погледнеш отвън, отгоре, отдалече – гората е неподвижна. Затова няма как да знаеш колко е хубаво всичко това, когато застана пред теб. И не можеш да повярваш, че си красива, че си добра, че имам нужда от теб, таква каквато си, без страховете, без студа и отказа ти просто да... бъдеш. Хоросанът ти е забъркан от незнание и неискане. Да си просто себе си означава... ами да си просто човек. Да се отдадеш, но първо на себе си. Не само да се примириш със себе си. А да се обичаш. Такава, различна, уникална, не жена, не мъж, не равна на другите. Не си. И не защото си повече или по-малко.
Няма по-силна връзка от тази с личния ти аз, а ти сама казваш, че ако в една връзка няма отдаденост и любов, то тя няма смисъл да съществува.
Разбираш ли? Щом има красиво хора изобщо, значи и ти си красива.

Трябваше да ти кажа тези неща, за остане време да си помълчим, когато дойда. Сега не съм съвсем тук. Ти също, защото имаш друг дом. Аз, защото по дефиниция нямам дом, а досега се опитвах да превърна всяко едно място в свой дом, всеки човек – в част от себе си. Никой не е част от никого, това е просто фраза. Всички сме парченца от едно цяло и ни свързва единствено търсенето. Всички гледаме един през друг... а към какво, май никой не знае. Въпросът е да не се отблъскваме, да не се отразяваме, да не се връщаме един друг към себе си.

Искам един ден, когато вдигнеш очи, да гледаш само напред, но и да знаеш, че има някой до теб. И тогава ще дойдат вятърът и усмивката, и усещането, че всичко е наред, остава ти само да продължиш.

22.11.07

За мечтите


... си длъжен да направиш и невъзможното.

19.11.07

Boy


Zemfira Ramazanova

12.11.07

Too much caffeine

Усещам я. Шейната, която теглят иначе безделните ми кучета, кучки, четирикраки, хлебарки, шест крака, осем, осемнадесет, двадесет и един, точно толкова години, двадесет и една, след броени дни, седем дни, седем вълшебника, триста шестдесет и пет джуджета...
Усещам я и искам да пуша, отново и отново, цигара, дълга поне километър, да влиза и да остава в мен, когато тя не може.
Механично, като дишането, като стъпките, усещам я без мисъл, без форма, без цвят, неопределена, неподредена, лицето, което изниква като процеп в иначе безобидния свят, ярка, временна, време, самото време, безкрайна, усещам я в черната котка с полепнали по опашката жълти листа. Люлката, в единия край на която стоя едва на краката си, опиянена от шеметното излитане нагоре, а в другия край листата се спускат апатично надолу, люлката, листата, летенето, лицата, лекотата на живота.
Усещам я в крясъците им, в ругатните им, в очите им, в чашите им. Усещам я в поезията на арменката, която познавах като дете, в думите, които чувствах без да разбирам. Събирам парцалчета от присъствието й по улиците.
Усещам я в майка си.
Усещам я в себе си.
Усещам я, когато ми се вие свят от миризмата на котки в тесни помещения.
Усещам я, когато съм малка хулиганка и бера хризантеми в чужди дворове.
Усещам я, когато съм на път да убия. Когато е време да родя. Когато е нищо.
Усещам я в безсънието си. Когато нямам моливи. Когато няма място за мен. Когато няма място в мен. Когато местата са повече, отколкото мога да запълня. Когато съм препълнена. Прекалила. Прекрасна. Превзета. Преиграваща. Когато разигравам всички. В игрите на война с водни пистолетчета. В разводнените спомени за пътища и страх.
Усещам я в главоболието си, когато прекалявам с кафето. В главоболието си, когато няма кафе. Усещам я в кавалерията, трополяща зад очите ми, когато има да става нещо.
Усещам я като обет за вярност към още нероден суверен. Тя е във всеки един, всяка различна кукла, тя е в главите им, в телцата им, в разплетените им вени, в малките им пластмасови сърчица, в старостта им, в неприкосновеното им детство, в зародиша на желанията им. Усещам я, намирам я, докосвам я, губя я, започвам я отначало, рисунка, отенък, стена, стая. Стаена. Тайна. Моя.
Преследване, гонка, лов, ластик, за който съм закачена като за пъпна връв, единение, еднопосочност, понякога спирам да дишам задълго, оставям я, оставям се на оловното море от нищо дълбоко вътре, пускам нишката. Вкочаняване. Бездумие. Безизходица, безпокойство, болестно състояние, трепкащи светлинки отвъд повърхността, забравям как става, забравям ритъма на живота и се вплитам в името й, в корените й, повтарям го като мантра и отново потичам през себе си, изплувам в себе си.
Усещам я в своята безчувственост, безцеремонност. Усещам я в твоята променливост, когато влиза в теб, върти се, души, слуша, рови, гледа, тършува, намърдва се, свива си гнезденце, свиква с теб, после внезапно си събира партакешите и отпрашва. Усещам я, когато се връща и те завладява отново. Прониква в мен през теб, защото знае, че тази врата винаги е отворена, винаги е била.
Жената, тази жена, същата, която си обичала, същата, която аз съм обичала, същата, която всеки е мразил и обичал от първата до последната си стъпка, жената, която си видял и забравил, но никога не си напуснал, жената, която мразиш в мен, жената, която търсиш и после отричаш, жената от звездите, онази. Жената, която те вбесява с незнаенето и неможенето си, с невъзможността си, с неповторимостта си, непостижимостта си. Жената, която понякога дори не е жена, променлива до невменяемост, обикновена до прилошаване, най-обичайното нещо на света.
И най-странното, което мога да ти покажа.

10.11.07

Smoking you

Снимка: Земфира, Google








in the smoke
i see my fingers
losing color
fading
in the smoke
i see the faces
of those i`ve lost
and those i`ve never seen

smoking you
smoking fears
shapes delivering, i
figured
today i woke up
stronger than ever
like every day before
you`re all i`ve never seen

7.11.07

The way you play

"He said you're really an ugly girl
But I like
the
way
you
play
And I died..."

Tori Amos

8.10.07

Pill

Аз съм хапче.
Разтварям се бързо в битието ти. Лекувам, повдига ти се от мен, действам твърде късно. Горча, след като обвивката ми е била подвеждащо сладка. Или съм просто едно плацебо - такава, каквато ме поискаш. Приспивам. Надрусвам. Засядам ти на гърлото. Whatever. Еднократно аспиринче. Толкова лека между пръстите. Нали се сещаш, че е по-добре да не пробваш?
Глупости, аз съм цял флакон. По едно за всяка безумица, за всяка една от вас.

А какви можех да ги натворя за една кутия цигари време!... Носталгично-усмихнато.

C`est la guerre, fanfan, ще си мисля, скубейки за пореден път перцата от гърба си. Керемидите на покрива са влажни от дъжда, потъмнели, листата лепнат и се хлъзгат под стъпалата ми, а как съм се покатерила там, изобщо не смея да си спомням, но е уютно, тихичко.

Моите любими addicts от време на време ги отнася някоя никаквица, дето и без това нищо не разбира, а няма и да се научи... Знам, знам, че не съм права да говоря така лошо. Но аз съм мекотело, трябва да ме надупчат, и чак тогава се размърдвам. Като ме заболи. И като потече онази жлъч отвътре.

Не ми се мисли за тези хора. Нито за нея, нито за предишните, не ми трябват хубави или лоши спомени. Изморих се да търся врабчите стъпки в пясъка, които ни свързваха, и да се питам кога и защо вятърът ги е заличил. Изморих се да тровя и лекувам. И да си внушавам, че е било нужно някому, че все още е.

Когато падат отвисоко, перцата са много красиви.

Blinked me

"Разстлах момента по магистралата. Белите къщи прелитаха като джаз. Шосето беше неумолимо, точно такова имах нужда да е. То просто продължаваше. "
Karen_Ramirez @ 07.10.2007 22:47

6.10.07

За липсите

липса на време, липса на извинения, липса на пари, липса на концентрация, липса на интерес, липса на достатъчност, липса по принцип, липса на принципи, липса на присъствие изобщо, липса на организация, липса на ориентация... Всяка една е създадена, за да заличи другата, всяка следваща я усилва, така както с времето хубавите спомени за някой селективно се избистрят, изострят до врязване и накрая стават отблъскващо съвършени... и вече може да се сложи край

27.9.07

Стражник (to upN)

‘Полунощ, прошепва стажникът, и всичко е наред...’
Навежда се и вдишва бавно и дълбоко парата на двойното кафе. Чашата белее в ръцете му като черупка от крокодилско яйце, още топло след снасянето.

А музиката откъм площада нахлува на вълни, сякаш ударите на собственото му сърце забавят времето, приспиват звука, тласкат напред-назад студа в тялото му...

Стъпките му се сливат с ритъма на улицата и попиват между паветата. Когато минава покрай старата къща, където живее Яна, дворът мирише на нафталин, прясно изпечени сиренки и отдавна пресъхнали портрети, пукащи се по стените. До вратата е оставена бебешка количка за близнаци, малко по-навътре има и пейка за дъждовни пиянства.

Стражникът надниква крадешком над дувара: Яна и Иглика се смеят на стълбите пред верандата, наметнати с овехтялото палто за разходки на Бабата. Тя отдавна почина, спомни си, но палтото, палтото Яна не даде да изхвърлят. Сега краищата му висят над рехавата тревица, поникнала между плочите, двете жени са пъхнали по една тънка като лисича усмивка ръка в левия и десния ръкав, а с другата надигат поред бутилка мента, една с джин, шише кола и друго – с тоник. Бирата още се изстудяваше в чешмата. От отворената врата зад тях се кълби жълта като круша светлина. Вътре се вижда скромен женски безпорядък – няколко счупени стола, масичка с покривка на карета и черешки, тумбест диван, подпрян на стената окъсан матрак и едно затворено пиано, на което само котките свирят. Но сега се свиват на кълбо върху старите домашни пантофи, току в краката на жените.

Какво да е наред, помисли си стражникът, и сръбна тихичко от кафето. Две черни жени – едната по сърце, другата – с кожа като онзи горчивия шоколад, който вуйчо му беше донесъл от някаква чужбина веднъж, ‘Сигурно има двайсет години вече оттогава... и дали през тези десетилетия някой изобщо успя да го изяде?!’
Две черни жени и две бели котки през септември, когато всичко трябва да е жълто и не по-студено от стопена снежинка, а ушите му, всъщност, безмилостно червенеят, като светофари...

Не беше Иглика, сети се. Иглика е момичето, от което следобед купува кафе, като се събуди. Когато влезе в магазинчето й, ако не чете някоя разпадаща се, пожълтяла книга, малката енергично стрива кафени зърна в очукано медно хаванче. ‘Сигурно е на не повече от четиринайсет години, помисли си, ама с баща й продават най-хубавото кафе!’ Заради нея стражникът отдавна си беше обещал да отиде някой ден до килийното училище, да го научат и него да чете, но... все не намираше време.

Photo: http://www.google.bg/

Пламена е това. Пламена, която пуши и често скита извън градските стени, Пламена, която Бог знае откъде се взе, Пламена, която заживя при Яна през пролетта, Черната Пламена, която все нещо забравя някъде, а може би и себе си беше забравила, но много, много отдавна, и сигурно затова често рисува живота и после се търси в него... Пламена, която на гости се чувства като у дома си, а вкъщи – чужда...

Стражникът въздиша. Понечва отново да отпие от кафето си, но чашата се оказва празна. Толкова по-добре! В кръчмата ще отиде, там е по-топло и без това.
...
Свещта на масата му догаря в мазно пращене и осветява изотдолу златистите низовете мехурчета в бирата. Насреща му през цялата нощ седи една стара вещица, засмяна като цветарка, ръцете й окичени със зловещи сребърни клюнове, очите й – живи като на новородено. Димът вие тлъсти гнезда под дъсчения таван и бавно сипе отровножълти нюанси в избелелите картини по стените.

‘Кажи ми, драга, как така, рибите и скорпионите... как така, мадам?!’
‘Нищо не знаеш, момче, нищо... ама и тъй е по-добре за теб. Кармата на това момиче е да бъде голяма, по-голяма от океана, чуваш ли!’, размахва пръст вещицата.
‘Чувам аз... голяма... моята Яна това, викаш?’
‘Ами, твоя.’
‘Океана... ами колко ще е висока, толкова ли?’ и разперва ръце.
‘По-висока от хвърчило. Поела е по пътя...’
‘А Черната Пламена, тя каква е?’
‘Черна.’
‘Не...’
‘Остави я Пламена, и ти, и тя сте просто врабчи следи в сравнение с Яна.’
‘Тъй си е.’

Чашите им звъннаха нечути, като две обли звезди, сблъскали се на ръба на Космоса.

Вещицата наметва с излишна доза артистичност шала си и се надига да си върви.
‘Чакай!’
Стражникът допива бирата си на един дъх и също става. Двамата се заклатушкват дружно до изхода, затварят колебливо портата на кръчмата след себе си и чак тогава се разделят, умислени, без да си вземат сбогом.

В сивия предутринен студ две облачета пара, овенчали дъха на старицата и момчето, леко се носят над овлажнялата от студ улица...

И все по-отдалеч вещицата дочува нестройната песен на стражника:
‘Je suis malaaade... Completement malaaadeeee…’

24.9.07

And so it is...

"...Това е причината да съществува "отбор на пострадалите от Скорпион". Всъщност причината е в самите тях. Тя отразява степента на съпротивителните сили, които те притежават, за да се изправят пред собствените си недостатъци. Да ги преодолеят."
Photo: http://www.google.bg/

12.9.07

One more night out...

Author: Unknown/Some scetchblog













глупости, и изобщо!
понякога не се ли изморяваш...
толкова много неща искам
от теб искам теб искам теб искам себе си
искам да си вървя
не така, по принцип
искам шалче от асвалт
и да не ме питат след такива гледки
няма ли кошмари
би имало, ако не ги видя изкарани навън
преди да се докосна до теб
да заспя
преди да е излетяло
искам да търкалям кълбета
по улиците
всички нишки от мен
ще се отделиш от това конец по конец
ей така, по принцип
и изобщо, глупости!

10.9.07

До Ирен, относно първия сняг

... и изобщо, бях решила на първата нощна да ти пиша мейл, но не го добутах до там. То и без туй, днес е понеделник ;)

В последната седмица имам от какво да се срамувам. Дотолкова, че чак се гордея :)
Първо, изникна една М., правист-преводач, с която трябваше да караме колело, вместо това обаче се отдадохме на кротко пиянство в Борисовата, джаги и губене в тъмното с разбит телефон (последното от моя страна, из някакви неизвестни дебри на парка). Последва и суинг-вечеринка в някаква дупка, в която се отдадох на всичкaта си възможна шаврантийщина, музиката беше хубава и наоколо хвърчеше кръв от биещи се младежи. Но все пак се прибрах у дома със своята „посестрима в занаята”. М.-ната история завърши безславно с това, че в събота я зарязах сама в един гей клуб и духнах със скитниците, но и до там ще стигна.
Започнала съм да колекционирам фотографии на пушещи жени, противопоказно... Ама то, по-добре отколкото да колекционирам самите тях.

Тръгнахме с тази М., един неин Жан (божке, дотогава си мислех, че арменците са приятен интелигентен и ТИХ народ!), Мери на Сашко и двата ми смачкани кеца на планина. Тук джин, там джин, стопец и в крайна сметка тръгнахме по вълшебните вени на Пирин към сърцето...
Да, разбира се, че заваля.
И не, разбира се, че и през ум не ни мина да се върнем.
В студа завъртяхме бутилката Поморийска и някъде в трите часа лутане и драпане в калта, папрата и разкошно миришещата гора се заформи идеята за туристическо дружество „Жвак”. Щипахме боровинки и ягодки край пътя, следвахме маркировката и, в крайна сметка, излязохме над гората. Покрай пътеката зейна едно мрачно дере и малко след него – голо, безизвестно (поне на мен) планинско било.
Да, разбира се, че на около 2000 метра дъждът премина в сняг. Гъст, едър, безшумен, плътен, заслепяващ, скриващ, еуфоричен, непрестанен сняг, който се изливаше над върхове и пропасти. Но най-вече над главите ни.
И не, разбира се, че и това не ме накара да се върна.
Пошляпахме още малко нагоре, отдавна измръзнали и мокри до гъз. Добре, че беше ракията, макар и все по-трудно да се справях с капачката. Цигарите ми бяха подгизнали, запалките отдавна, пътеката и маркировките изчезнаха някъде под снега. И не на шега наоколо се носеше вой от някакви дивинки.
С Жан поспорихме и в крайна сметка ме придума да се връщаме. Което значеше още 3-4 часа надолу в същата кал, вода и студ... Но вече с ясното съзнание колко сме зле и с пукащи от измръзване стави. Докато се обличахме, М. и Мери драснаха назад към гората. Хързул-хързул, запълзяхме и ние.
Обаче що да видим, двете се връщат с бясна скорост към нас. Какво бе?! Ами, мечка! Пресече реката и сега идва към нас! Няма и дървета наоколо. Чуваш ли как реве? Ама не я ли виждаш?
Не ми мина през ум, че се шегуват. Мери беше изплашена до смърт. За секунди само осъзнах, че съм изгубила трима души в снега и нямам никаква идея какво се прави с мечките.
Обаче... то хубаво ревеше, ама.. нещо много дълги крака имаше, и каква ще е тая мечка-шарън стоун, дето й стърчат и ушите на всичко отгоре?
Да, разбира се, че беше изгубено теле. Смехът ни пооживи и слязохме успешно, къде пеша, къде на стоп по черния път, в Попина лъка. Там едни готини хижари ни дадоха баня, супа, камина с едри цепеници и щедра порция пача. Също ни обясниха, че сме били на не повече от 200 метра от заслона, към който всъщност вървяхме, но сме го подминали в снега и вместо да се приберем там на сухо и топло сме слизали 3 часа надолу в бахъра. Това беше моментът, в който исках да се сдъвча сама и да се изплюя в огъня.
Прибрахме се в Сандански същата нощ и у дома заприлича на бежански лагер, навсякъде шалтета, обувки, дрехи, манджа, пиене и натъркаляни по пода изтощени хора, благодарни, че са живи.
На следващия ден стопирахме до Благоев, хапнахме там, видях някои познати и после се разделихме по двойки за финалния стоп към София. Оловни облаци, нацепени от късни лъчи влажна светлина, магистрала и тютюн – демек, любов :)
С Мери хванахме един солунец, който уж беше за Пловдив, но го кандардисахме да мине през София и по целия път беше красиво, смешно и спокойно...
Същата нощ излязох с М. на парти по случай 15 години от създаването на Джемини, много диво се радвах – оказа се, че Иво Природата още е там, имал даже Ден, но нямал къде да спи. Изоставих М. с водката й. С моя прекрасен човек и още около 5 маймуни отпрашихме за вкъщи. Нататък малко ми се губят нещата заради един гадно изстрелващ коз и малко „джентълмен” (джин, мента), собиески, кола и портокалов сок, плюс няколко глътки бира.
На сутринта се събудих пак в бежански лагер, непознати физиономии по всяка плоска повърхност в стаята, наоколо тарамбуки, бутилки, сладолед и половин чувал захаросани фунийки, които Природата беше замъкнал от някаква сергийка в Пловдив, италианско вино (подарък от католически свещеник, който го качил на стоп предната нощ) и странни нещица, изпълзяли от раниците.
Изчистих мизериите секунди преди милото да се прибере, тъй че завари единствено куп спящи хора и раници в стаята ни. А беше много зле.... В 9 сутринта вече бяхме навън и брулехме тримата с Иво орехи в някакъв заден двор на „Оборище”, времето перфектно студено и есенно, а орехите бяха толкова бели, вкусни и ретро... Сякаш се бях върнала в някакво несъстояло се детство, изоставяйки реалността да се задъхва зад мен. Измихме си ръцете в някаква локва, после ходихме на дървени люлки в друг заден двор, прибрахме се и дълго правихме любов... сами... един тъмен следобед... в който си казахме толкова малко, но толкова хубави неща... и нямаше как да не повярвам, дори и за секунда, в нея и в живота си.
А София е пълна със странни баби, които разхождат големи, красиви и често смешно облечени кучета, не мислиш ли? Последно засякохме една с бяло хъски с небесно синьо ефирно шалче, което много му отиваше на очите....
Ирен...
Още няколко нощни и започвам психологически експерименти със себе си. Засега няма работа, задълбавам в разни фотографски и литературни сайтове. Понякога ме хваща параноя, че това спокойствие е нереалистично. Сутрин софийските изгреви, нощем миризмата на улиците, която ме кара да изтръпвам... Хубав град, хубави книги, хубава жена и понякога, макар и рядко, неща, които предпочитам да не виждам.
Стига толкова, отивам на покрива да пуша. Ако се сетя още нещо.. Ако не, почети надолу в блога.

Паметка

"Окото си закърпи
със червен конец,
за да не се изтрие никога
видяното:
..."
- Виргиния Захариева

Девети септември (но не 44-та).
"42" е че тя, в крайна сметка, взе решение да ме обича :)
Гореспоменатото се складира тук единствено за моя самозлоупотреба, след време.

"...задаваше отговори."

в края на
тунел от плът
сяда тихо до детето си
и пали цигара
прашинки сух сняг

дете няма
и отдавна не пуши
нито краят
ще дойде някога

но къде трябваше да спре
къде как
щом не можеш
да счупиш сияние?!...

***

очите ти имат две дъна
едното пробито
другото огледално

и в двете се виждах еднакво лоша
докато не спрях да гледам
към себе си

4.9.07

Писмо за Ирен (Септември)

И изобщо напоследък, някакво сладко-кисело пюре от странности и вкоравени, изветрели кубчета нормалност.
Леля ми си дойде за малко от Германия. Същата онази вълшебна жена, с медно-къдравите коси, есенна женственост и дълбоки, сиво-кафеви сенки около очите. Смее се много, някак нервно, както всички хора, които имат да много неща за казване и малко време да го направят, заеква от бързане, докато говори. Думи като дъжд от натежал до пръсване облак, които се изсипват спорадично под формата на насилствен порой или ситен влажен прах. После ми предаде по майка ми, че съжалява за всички хубави думи, които не е успяла да ми каже.
Dulce Pontes и невероятната песен за морето, много пепел наоколо и студът, който бавно се просмуква от теракоените плочки и сковава целите ми крака.
Изкъпах котката, спря да хапе за цял един следобед. Пазарувах, чистих, мих чинии, готвих. Трябваше накрая само да си вържа забрадката с пендари и едри червени цветя и да запаша хубаво шалварите около кръста си. Онзи същия, с голямата като луна бенка отдясно.
С Илияна мачкаме зелени орехи с пети и после ги отваряме с ръце, жълтокафеви устни и длани в Южния парк, както винаги - след дъжд. Колко ще е кална следващата гара и изобщо, струва ли си да тръгваме? Защо не иска черги. Майсторът-германец, един дядо, дошъл навремето в Каварна за някакъв концерт и останал да живее тук.
Същия седобед сбънах една своя мечта - взех заплата и влязох в една книжаница. Ама истинки влязох, казвам ти. Беше това, и това, и това - наръч книги, кото съм чела, имала, подарявала, губила, каквото ми хрумне, случайни и не дотам, нови, красиви, простички, напълних раницата, напълних себе си, напълних целия свят с книги, толкова се радвах... После валя град и беше много, много тмно, като полярна нощ.
Същия следобед, красивото й голо тяло до мен, сини чаршафи,разпилени корици и страници върху мен, в леглото, по пода, по столовете. Има всичко, казвам ти, някъде го има това Всичко... В очите й малки момичета от кафе са сплели ръцете си в кръг, статичен подводен танц...
Обаче днес ме захапа силно по усните, аз я ощипах и ми удари такова коляно в носа, че целият ми мозък се напълни с режещи звездички :)
Какво ти разказвах? А, леля ми. Томас, мъжът й, има странен тик на очите - често мига силно. Сякаш реалността внезапно му залютява и се опитва да я отмие. Иначе на Рожен хапнахме боб с таратор и много хубави препечени филийки. После ми беше тъжно в Дупница, минахме покрай цигански опън-еър и, естествено, пак беше валяло. Намерихме автогарата криво-ляво (ужас, а мога да ти кажа всички изходи за стоп от града иначе!) и докато се видиотявах с пакетче семки, три гълъба кацнаха на дланта ми и буквално се хванаха за гушите кой да налапа повече. Мешавица от криле и розови крачета. После заспах в автобуса и се почувствах тежка, тежка като самия Колизеум...
Днес рисувах, имах си писци от известно време, а сега си купих малък скицник и моливи. Хубаво е да имаш нещо. Все още. Вътре.
Запознах се с една Мария, Мария Vodka Connecting People. Красива алкохоличка с дълги редки коси и бързо омръзваща, но някак удобна тишина. Според нея съм била имала фенове. И таз хубава! Егото ми порасна като купчина тор в обора след обилно ояждане със ситно накълцано сено (Дядо ми го сечеше с балтийката на двора, миришеше хубаво, но по смайващите закони на природата телето предпчиташе да преживя моята детска рокличка. Жалко, че не беше моят дядо).
Присъствието й ми липсва до сълзи, но не мога да изюркам тялото си да се замъкне до офиса. Вместо това се оставям на липсата, наслаждавам се на силата й, на това как сграбчва стомаха и слабините ми в мощните си длани и оставя устата ми зяпнала, безсилна, мозъкът ми изтръпва и очите ми спират да търсят смисъл в образите наоколо. Алкохолно-цигарена вечер, рисувам мисли с фома и без смисъл, толкова е хубаво на листа, наблюдавам безучастно ръцете си и вървя, вървя нанякъде с чужди крака...
Знаеш ли какво мразя най-много. Мразя някой да се изказва псевдо-компетентно за циганите и сапуна.
Събужда се в четири сутринта и ме целува. Не заспива отново. Дълго, хаотично, навсякъде, ръцете й не толкова ме галят, колкото се засищат с мен, мисълта ми потъва в тези ръце и осъзнава усещането през тях. В тъмното настървено четкаме зъбите си заедно, пяната потича от ъгълчетата на устните ни, пари и люти. Смеем се. После правим любов дълго, безцелно, изненадвам се от скитането по мен, от това желание. Усещам мекотата си чрез нея и се чудя. Къдриците й като черни въпросителни по широките рамене, между пръсти-удивителни, коса като студен пясък, който изтича през тях, както в Бургас, когато нощем стисках брега и не можех да повярвам, че съм там, с тези две риби, със себе си. Won`t you believe it`s just my luck...
Дотолкова, че вече ме е страх да пътувам сама на стоп. Обадих се на един полицай, всъщност последния, който ме вози, и той ужасно се зарадва; като се върне от морето, ще си готвим заедно у тях в Костинброд. Изчервих се ужасно, докато се опитвах да му припомня коя съм :)
Вкъщи пак живеят ужасно много хора. Няма час от денонощието, в който да няма живот. Косата на Тошко е побеляла. Мери ще дойде с нас в Пирин. Драго се подстрига идиотски криво, един ден даже видях Ралица, Павлета прокарва розовщина навсякде около себе си, има и някакъв Пинко, Гальо идва на гости, всъщност всевъзможни хора идват и си отиват, а аз имам цяла една седмица да мързелувам.
Понеделник е, нали знаеш? Трябва да ти пиша, а и снимката с целунатата гума е ужасна ;)
Липсва ми вълшебната музика, която се случваше покрай Надя. Дтолкова, че й се обадих, а тя, вдигайки, запя, сякаш знаеше. Разсмях се, казах й, че само исках да я чуя, пожелахме си лека вечер и затворих.
Липсва ми брането на минзухари с Вили и Рамиз покрай замръзналия Батак.
Липсват ми нощните приказки на Дете.
Липсваше ми и мързелът, та си взех една свободна седмица, преди да мина нощна. Купихме си с моя разкош и учебник по турски. Тя се оказа гагаузка, корените й са в селото с най-хубавите пъпеши на света :)
Малкте, всекидневни неща, които прави. Простира, готви юфка, връзва си връзките на кецовете, простира. Малкте неща, които ме карат да искам да прекарам живота си с нея. Да се гордея с нея.
Ирен.. ами ако нямаше на кого да кажа всичко това?....

20.8.07

Сексът и homily

04.09.2006 01:02
Karen_Ramirez

Kakto se kazva v edna kniga:"Sexut e jazz,Charli.Kogato prestane da e jazz mutira v gimnastika.V nai-dobriq slu4ai- v kuntri.Togava ne me interesuva.Sexut e jazz!Pravq go zaradi radostta ot svobodata.Zaradi neo4akvanata improvizaciq.Razli4nite stilove.Vitalnostta mu.Zaradi partnjorite,ako sa na moeto nivo."

9.8.07

"Циклофренията" на И.

http://www.student.ipfw.edu/~osbodr01/hallmarks/frame.html

30.7.07

Банши

в дъжда
и вятъра
полата й
камшични удари
бяло
лицето й
скъсано платно
без вятъра
е нищо

19.7.07

Go HOME!




Runaway Train

Имало едно време един дъждовен следобед на Централна гара София...

House of the rising sun

Фотоси от Сашко и Тодор: някои уникални хора, с които понякога живеем заедно... на плажа, на улицата или Вкъщи :)
Те, Драго, Мери, котките и някои техни спомени...
Thank you, sunshine!








18.7.07

Cancel

Can you see a smile when it`s gone?


14.7.07

Разказ на Иса Р.

"Малките ботуши почти не по мярка на детските стъпала, с широки гърла като на бутилки около прасците. Само толкова, колкото да се поклаща бавно заедно с острите токчета – аз давам, ти какво даваш, реч само от леки потраквания.
Всичко се стича около нея сякаш светът би се вкопчил от страх в хората, ако тя мигнеше само веднъж и беше спряла своя простичък танц. Нещата, хората и това, което никой не знае какво е, се плиска в краката й – малък перфоратор за всички билети за навсякъде.
Никога не спря, за да избере нещо и да тръгне с него или с някого. Не искаше да обижда теченията, потоците, реките и моретата от викове, ръкостискания, търкулвания, спиране и тръгване.
...
И тогава дойде котката. Изпълзя измежду краката й все едно бе дедето на любовта между нея и безкрайния следобед, в който живееше от своето раждане. Цветът на котката беше с цвета на ботушите й, тя се отърси лениво и тихо обърна гръб на момичето. Опашката започна ритмично да се поклаща – аз давам, ти какво даваш.
Никой не видя единствена секунда в целия свят, в която токчетата спряха. И оттогава вече никой не знае дали ни гледат двама или никой. Дали сме сами или сме твърде много."

28.6.07

Aneli Man

"Nikoi ne me zabelqzva, daje i sam zapochnah da ne se zabelqzvam..." - misleshe si hameleonut.

Ironiq, bruchki v surceto i bezmulvno zahapvane na golata kukichka...

Autosiq na emociqta.

V jivota nqma subtitri.

Nikoi ne vqrva na istorii, v koito nqma vina.

Dnes umrq edin strah. Rodiha se mnogo sitni stupchici na kompromis i otchujdenie.

- IMASH TVURDE MNOGO LICA, SUJALQVAM...

- Horata me umorqvat s bezsmislenosta si.

postoqnno tocheh spomena za neq. Beshe stanal tolkova ostur... Tazi vecher beshe zaspal kato shepot na bulha.

26.6.07

nucMo 3a upeH

Малка черна котка, която се опитва да издои от мен неизживяното си детство; усърдно съскащо смучене и мъркане нa иглички.
Да си щастлив е като да си пълен с нищо, все едно си събута мека мокасина с форма на умрял плъх. Буркан сладко от нищо, смляно на пюре и стерилизирано. Мислите ти са оплетени спагети, но преварени, сливащи се в едно разкашкано, отпуснато, лигаво цяло.
Това е да си щастлив.
Котката заспива като убита.
В стаята има два издути черни чувала. Пълни с кожите, които змията е сменила, бягайки от себе си.
В стаята й всъщност има много черни неща. И други, които с времето попиват емоциите й и започват да излъчват същата поглъщаща ненатрапчивост. Нищо излишно и нищо, което да крещи за внимание. Дори завесите са в приглушено, удавено синьо. Всичко е мекота.
Моите неща стоят грозно в стаята й. Придаващи си важност парцалки. Думите ми подскачат сконфузено над леглото и като не си намерят място в нея, пръскат се. Чувствм се мръсна, претъпкана и шумна.
А тя е гора. Без ред и без хаос, тиха, но не и празна.
Котката заспива върху морфологията.
Гризат ме малки гнусни провали, като екземи – безобидни, но противни и болезнени. И всички са резултат от грешка, допусната преди толкова време. Рожбици на непрестанно бълваща токсини контаминация. Интересно как от избелялото й вече огнище отровата тръгва по цялото тяло. Всички пътища.
А трябваше да се ампутира повреденият орган още след първия пристъп на зависимост от заразата, да се изкорени всяко нервно окончание около него. После дупката да се замаже с гипс и да се остави да изсъхне бавно, много бавно, за да не се напука пак.
Вместо това разсеяно чопля коричката, докато прокърви отново. Петна от жълтеникава пост-емоционална лимфа по всичко, до което се докосна.
И не мога да не се запитам: “Нима сега ще е по-различно?”
Отлагам отговора. С черна котка, черен шоколад, черно кафе, черно мастило, черна музика, черно бельо, черни къдрици на възли. Все неща, зад които не прозират вътрешните шевове.
След пристъпите на хиперактивност ме налягат дълги агорафобични дни на блажен мързел, от които и въшките ми започват да се прозяват. Чудя се какво ли е да плуваш в кисело мляко, може би същото гъсто, бяло, сладко-кисело усещане.
Котката Чокапи заспива в банята след небрежен опит да перфорира със зъбки устните или врата ми.
В един от тези дни я наблюдавам как глади съсредоточено новите кожи на змията. Над главата й – малка черна картина на жена.
Точиците по тялото й я правят още по-стъписващо бяла, светеща. Тиха и отнесена, по детски засрамена от голотата си, от тази видимост, достъпност, неизбежност на тялото си. Ако имаше как, би се обърнала с хастара навън, за да я скрие.
Никакво минало, никакви спомени, въргалящи се с пошла материалност наоколо. Сякаш се е родила вчера. Излюпила се е с пухкавото си мълчание и няколко перца смях. В яйцето изглежда е имало китара, книги и няколко бели ризи.
И нищо не търси.
Сигурно знае къде се е сложила, за разлика от другите.
Извънземно ми е това й спокойствие.
Хората изпитват непрестанна носталгия по себе си.
А тя е... сякаш уморена от това.
И някак отнесено, добродушно се забавлява от патетичните ни опити да захапем собствените си опашки и да видим какво ще стане.
Когато е до мен, искам да я разкъсам, да видя какво има под тази мекота, да разкопчая бялата й кожа и да се убедя, че наистина има кръв и кости. Като предан на бога си езичник да разгадая света по хвърлените й на олтара вътрешности.
Някъде из моите има един жлъчен мехур, който периодично препикава с токсините си и без това подгизналите ми възприятия. Утроба, в която бързо умираха зародишите на всяка истина.
Страхувах се да не й направя нещо. Но е като да атакуваш облак – стрелите и камъните просто преминават през нея и отхвърчат в небитието. Дори не мога съзнателно да опъвам до скъсване конците й, както често ме е радвало да правя с хората. Защото не е кукла и аз все още не знам какво я води. А ако се опитам да разбера, може да натисна някъде, където вместо да се огъне, ще се счупи.
Памук, който попива лимфата.
Буркан сладко от памук.
Струва ми се, че още в началото хлебарките ми се изплашиха от това. Спомням си как първо се разтичаха панически из мен, а после се изсипаха навън през очите, устата, носа, върховете на пръстите ми.
А без тях реалността на другите хора ми идва като махмурлук, заедно със собствената ми ферментирала тиня – гади ми се от нея и всичко става мътно, подуто и неясно, черепът ми се задръства от горчиви въпросителни налепи.
Когато не е до мен, не се плаша от липсата й. Толкова ми е познато вече. Хлебарките заемат местата си и започва обичайното безплодно оживление.
Пък и просто да си живееш не е зле - като да имаш цял чувал парченца от различни пъзели и да се опитваш да сглобиш от тях едно триизмерно цяло... :)

30.5.07

"Angel Gabriel"


I can shine even in the darkness...

WC


WC-фотографията...

Tricky kid



Девойка в "Дръм", чието име не запомних. Странно прилича на Л'хаса де Села, но то какво ли не беше странно снощи! След няколкото бири, палачинки с Ваня, каскета на Дарина, Марината стриптийзира на Гуано Ейпс и И. не разбира за какво й говоря, заземена пред входа като мокра гръмотевица седя и я нося нанякъде, отвъд тук-и-сега. Мария с баунсинг патос й обяснява колко е хубава и топла. "Ти се влюби, уе!", докато снимам неизвестната странна девойка. Не думай, уе... :)

25.5.07

upN La Grande

"оле, толкова обичам да пътувам. толкова, толкова много.
да пътуваш е по- хубаво дори от това да ядеш диня. а да ядеш диня е почти несравнимо!" - Ирен

22.5.07

Hit the road, Jack


... пак на И., по повод Пумба :)

On a plane



Благодарности на И., която издържа най-мокрия стоп в историята на сефтетата :)

17.5.07

Piecing me together

Пиене и...

...някои много важни неща!

16.5.07

Why I`ll Never Marry You...

Just kiddin`...

И ние! С ориз!

On/Off

Близост на поискване: Зелена съм, минавай!

Bar


Винаги съм си мечтала да има кого да заведа тук...

Why I`ll never Trust You



Пътят между блудството и свободата






9.5.07

Три стъпки

Три стъпки напред, две нагоре, магьоснице!...
Три пъти те следвах, два те водих с изядени очи
В гора от кости без корени, плътта болезнено плитка
Нагоре танцувай, невесто, не стъпвай!
Не спирай. Аз пътя не търсех, а нея
Циганка-булка, майко, магьосница!…
Коленете ми от единия край на леглото до другия
Циганка-булка, майко. Ненамерена
Червена в светлината, черни думи-пръсти по нея
Три стъпки назад, две напред, магьоснико!…
Огън грачи от опашката на вятъра, та чак до зъбите му
В пясъчна къща я отведе, майко. Булката ми!…
В стъклени дни да я виждам, нощи да пие
Празни лицата ни, майко. Това ми остана
В дом незавършен заключих се, страха си да скрия
Циганка-булка, майко. Бяга, връща се
Запали фенер на прозореца, да я дочакам…
Не се е родил конят за тая пътека
И знам, че боса ще дойде, пияна, прозрачна
Вятър да търси от мен, неблагодарника
Циганка-булка, майко. Сажди в ръцете
Три стъпки напред, две към мен. Една към небето.

8.5.07

Search complete

музика: buena vista social club
място: благоевград-сандански ПВ

добрата фея пътува сама в гората
като в зелени бебешки къдрици
един оранжев портокалов локомотив
и само едничко синьо небесно вагонче
пълзи по корем и листата съскат по прозорците
до сълзи красиво

добрата фея
искаше само на теб да разкаже
колко истински красиви са понякога
обикновените мръсни неща
и как дори не диша
мълчейки за теб

3.5.07

Арсеник и Канела

Седяхме сгушени на топло между краката на града, някъде на изток, с невидими хора, невиждащи себе си.
Казва се Ник. “Арсе-ник”, смее се. Но е истина. Майката се пошегувала и докато се усети, записали името в регистъра.
“Още тогава знаех, че ще ми трови живота”, смея се. Но е истина. В началото се бях пошегувала, а докато се отдалечава сега, поръчвам още водка.
Арсеник е “тя”, макар и да не й личи много. Аз съм Канела. Спряха да се обръщат към мен с “господине”, когато вратовръзката вече не можеше да скрие циците ми. Някъде по това време се отказах и да нося слипове – каквато и магия да се крие в мъжкото бельо, при мен тя все по-очевидно липсваше. Какво да се прави – трябваше да се откажа от вярата си в чудеса и да наблегна на истински хубавите неща в живота, за които си струва да се бориш. А именно: понеделник сутрин, лошото време и различията между хората.
С Ники имахме обезпокоително малко недопирни точки. Историята не започна в понеделник, а времето беше обидно хубаво. На всичкото отгоре приятелката ми в пристъп на истерия се беше покатерила на върха на един морски бор и отказваше да слезе. Бях бясна, следователно изпълнена с енергия и много щастлива. Ругаех мислено и гласно всичко живо, когато с Ники тръгнахме към Кораба.
Защо тръгнах с нея ли? Въпреки, че не беше дъждовен понеделник и всички изглеждаха банално еднакви?
Защото светът не беше спирал да ми лази по нервите от осемнадесет години насам, а тя най-невъзмутимо ми подари... гайка. До този момент упорито си внушавах, че имам всичко, което някога съм искала. Защото не държеше ръката ми, докато стрелях след това. Защото умееше да ме събужда само с поглед. Защото с Ал ми пееха руски емигрантски романси и за разлика от мен знаеше, че има къде да отида. Пиехме заедно на магистралата, в камионите, умееше да ме изненадва на всяка крачка. Пушеше легнала под масата, мълчеше гръмогласно и никога, ама никога не се спираше, мътните я взели. Освен това винаги е знаела кога и как да ме остави да си тръгна.
Хората казват, че и малките сомалийчета гладуват по нейна вина. Само че ако имаше толкова “Ники”-та, колкото различни представи хората си изграждаха за нея, на света нямаше да остане място за сомалийчета...
А тя е само една. Не се погажда с ушите си и циците й все още успешно се скриват зад вратовръзка, убедително насажда на партньорите си представата, че най й отива да заработва на пътя и го отрича само пред онези, които наистина са й повярвали, не вярва и на отражението си и би го взела насериозно, само ако е нарисувано на небето й я качиш на върха на света да се види, но с всичките си ангели, приумици и мълчания, Арсеник е само една.
Да си сам е наркотик. А да си с Ники е свръхдза. Тя е онзи вид свобода, която убива слабите. Нечовешки лукс, който не можеш да си позволиш всеки ден, от страх да не го похабиш и загубиш. Това е диагноза, която сам решаваш дали да си поставиш. Ники е точката на пречупване, отвъд която хората разбират от какво наистина са направени. И неспособни да избягат от себе си, бягат от нея. Наричайки я “курва”, защото в противен случай са принудени да се изправят пред собствената си неправилност.
Опитвах се да й го обясня няколко пъти, но за свободата няма разбираема реч, а и светът на Ники не се клатушка върху думите и тяхната недостатъчност, както моя. Тя може да говори каквото и на когото си иска, по всяко време и то така, че да убеди дори себе си. И аз го мога, но не си вярвам и затова казвам неща, които хората обикновено не искат да чуят.
Така се разбирахме чудесно – аз я слушах, когато мълчи. Тя не ме взимаше насериозно, когато говоря. После всяка от нас поемаше в своята посока и след около седмица-две бурни преживелици с други хора идваха редките моменти на лудост, в които разбирах какво всъщност сме си казали. Може да звучи неправдоподобно, но това беше най-красивото и пълноценно общуване в живота ми. Без роли, без уловки, без вяра и без съмнение. Така, както човек говори, когато остане насаме нощем с цигарата си и уличните котки някъде навън. Така, както човек мълчи, когато няма Бог, който да му отвърне.
Доверието ми в Арсеник не беше въпрос на избор, нито конкретен факт, така, както дишането и разума не са. То просто идва с раждането, идва с нея и не си отива, защото тя отказва да си го вземе. На една уважаваща себе си кучка не й трябва доверие. Това, което наистина я движи, е уважението.
Какво движи мен ли? Пушенето. Лошото време. Стремежът към следващия понеделник. Казах ви. И един спорт, наречен “преминаване на граници”. Като овчарския скок е, но малко по-сложно, защото трябва да можеш и да се върнеш обратно, а веднъж събориш ли летвата, все едно си умрял. С Арсеник сме добри в тази игра. Засега.
Има и още нещо, един сън. Тя се връща. Къде е била не знам и не е моя работа. Защо си тръгна ми обясни преди около седмица, или по-точно ме остави на улицата сама да си го обяснявам. Беше останала само една граница, една висока летва – между нея и мен. Поисках да я сваля и играта загуби смисъл. Значи беше време да й покажа най-любимата й част от тялото си – гърба. На тръгване.
Сега отново сме деца и всеки си играе в своя пясъчник, със своите кукли, кучки и парцалки. Строим две различни кули в калта и тайничко се молим на сутринта да не са се срутили.
И само понякога, все по-рядко, успяваме да надвикаме шума на ритмично блъскащите в телата ни хидравлични машини и да се поздравим една друга за това, че още сме щастливи в превъзходния си житейски фарс.
Това беше за мен Арсеник, поне отчасти. Освен ако умишлено не съм създала поредната заблуда.

24.4.07

Run bitch, run!

now you run
you wish you could hide
and I`m just standing here
outside your door

I feel numb
I wish I was high
you just nailed me here
to beg your door

18.4.07

From the "homily" hotel



има неща, които само другите виждат.
а аз сляпо ги окачам на стената, до своите

17.4.07

Argue

заспиваш
не, как така
...
въженца
от косите ме оплиташ
до костите
...
спираш
и пак така

5.4.07

Backstage

От Шумен излазвам по потник и раница, в Благо вече вали остър ветровит дъждец и светофарите ми пищят като възмутени монахини.
Пътувах с летец.
Майка му е оперетна певица в Шумен. Баща му - военен. Избягал в Русия с някаква жена.
В трамвай 22 от "Враждебна" циганчетата накацали плачат и се смеят в суматохата. Озовавам се погрешка на Женски пазар и отново се влюбвам в София.

Последната сутрин винаги е някак мудна, неясна, нерешителна, коктейл от прашна светлина и спомени, прескачащи се кухо из главата ми като спукани топчета за пинг-понг. Чувствам се като фас в чаша недопито бяло вино от предната нощ - неприятна, но завършена, издишана, разтворена в хладката локва от слънце, чаршафи и рамене.

Когато пее, изпъва тялото си, повдига се на пръсти, лявата й ръка забодена на кръста, дясната притисната до лицето. Така крачи на дрънчащи вълни из стаята, ключовете й висят на колана, сякаш е тънко отражение на Свети Петър в малкия си личен Рай. От пианото до прозореца, не докосва нищо, само нотите. Не сваля хлапашкия каскет, синята коса притихнала укротена упоена наболите сини мисли... От време на време се изплезва ядосано, широко, на себе си, на някаква непостижимост. После отново гласът й помита всичко, експлозия, изпълва тясното бяло пространство на стаичката. Аз съм там, разхвърляна купчина пулс, слепоочия, един пръст, заврян до кокалчето между зъбите ми и онова вдървяващо, болезнено изумление, като след силна плесница, но по-хубаво...

Сега е до мен и всяко мъхче по кожата й свети - над устните, челото, миглите й, русите косъмчета по гърба й, които понякога късам със зъби и тогава крилата почти пробиват кожата, но още са малки и слаби. Осем сутринта. Бебешката й голота ме стъписва. Ами ако се събуди?! Ще трябва да вървя. Ако се събуди, очите й. Ако се събуди, студена на вкус усмивка в скобки, отстрани. Извън контекста.

Когато спре да пее, очите й се насълзяват силно, казва, че е от вятъра, но козирката й е нахлупена до носа и светът наоколо се свежда до накуцващи песове с благодарни очи и теменужки.

А над всичко това София ме поема обратно в грапавата си утроба, успокоително абсурдна с тъпканиците, катастрофите и лицата си. Тук всеки има лице, не е като в другите градове... Гарата е прекрасна, пушеци, петна от засъхнала тъмночервена течност до подлеза, кучета по релсите, мазни гълъби и невротични врабци, ярки графити в ръбестата каша от прозорци, железа, бяло, червено, сиво, кости на огромен хищник с опънати сухожилия и ожулена кожа, моята София, моите пушеци, моите случайни спирки, привичната дезориентация и неминуемо бързото врязване в целта: края...

Формалдехидна взаимност имаме с тази жена - оставям я възхитителна, пораснала, потапям я без колебание в епруветката на собствения й живот и когато се върна, ще изпълзи оттам, сякаш никога не е било иначе, никога не е била без мен.
Добре играем на невъзмутими копелета, когато улицата се изплези под стъпките ми.

Дванадесет часа път. Толкова беше лесно. Като да паднеш от леглото и да се събудиш. Изплъзвам се вън от нея без липса, без гняв, без умора, без очакване - механизмът захапва и ферментиралата чаша светлина увисва на хоризонта и се губи, докато крача по магистралата. А сега ще трябва сама да си играя на невъзмутимо копеле и да се убеждавам, че вкусът на морга в устата ми е от нечовешки сладкото сутрешно кафе. Не. От страх е.

Тази вечер някъде там малки летящи фигурки престават да съществуват и започват да се налагат с бамбукови мечове, крещайки неистово.
Усещането да си жив, но не себе си.

Мърка с нокти по ходилата ми. Ще се събуди.

Деца крещят весело след влака, накацали по бунищата край София. Вечерният полумрак смекчава ужаса на картина, малките жълти прозорчета на къщите им разчупват мизерията и ме облъчват топло с недостижим уют и дива носталгия. Гледайки "Кармен", плаках над циганския живот, шаловете с ресни, мишите силуети на корабните жители, гордостта и култът към скитничеството. Плаках от тъпа, подута, гъста болка, имах нужда да изповръщам сякаш цялата си ценностна система и да ЖИВЕЯ, по дяволите. Нещо, което... не е важно.
Разрив между свобода и заедност, при мен. А те... тази подвижна емоция, свързаност, детинският им, простичък абсолютизъм!...
Но тази реалност отдавна е извън красивата рамка на мита.
Остават детски викове в тъмното. Да напомнят за изгубения народ.

Обратно на последната сутрин, първата е кофти като няколко номера по-малък чорапогащник - стегната, безвкусна, иска ти се просто да излезеш от нея, да се махнеш, скапаната сутрин, в която всичко е наникъде, нито се побираш в себе си, нито ти се иска да си там...
Моля се да заспя и утре някой друг да се събуди вместо мен и да се справи с още един ден път, който ще измине. Единствено и само за да дойде следващия. Разбираш ли. Ден без самостойност. Първият ден без теб.
Добре, че ме бива в играта.

27.3.07

Con Toda Palabra

Сутрин около 9 провесвам крака от терасата и бавно избистрям света през дима на цигарата... Сутрин около 9 един циганин минава с облак балони на гръб, всякакви - жълти, зелени, сини, червени, много розови, лилави... Върви дълго по пътя с графитите над града и незнам дали се връща, вечер никога не съм тук, може би всяка сутрин една колиба изплюва по един човек с облак балони на гръб. И когато свършат, той отлита и тръгва следващият...
Всяка сутрин.
За какво ми е ваканция. Тук улавяш един работен ден... той хапе и се пени, понеделнишки настръхнал... Но когато го опитомиш, той се сгушва в теб, успокоен, става почивен ден... Така мога да си дресирам цяла седмица.
Тогава отивам на изток и там всички са със сини очи и сини коси. Чакат ме сънливо да отвинтя пръстите си от дланта и да ги опаковам в панделки и етикети от бира, за да им ги подаря. Чакат ме с нетърпение. С Надежда. На изток сърцата им са нарсувани отвън върху кожата, за да се разбират по-добре. На мястото на моето - нарисувани питанки и стъпчици от врабец.
На изток знам коя съм. Когато забравя, връщам се на юг. Там хората са инвалиди и бутат мозъците си напред в инвалидни колички с дървени, изписани колела... Както са дървени и изписани лицата им.
Когато избягам, връщам се в средата. Там една жена ми налива водка, подарява ми поувяхнал банан и се смее, дълго-дълго се смее, докато спра да търся себе си...
Всичко е така просто.

26.3.07

Apres la danse des orages

Мек молив, ксерокс хартия.