24.4.07

Run bitch, run!

now you run
you wish you could hide
and I`m just standing here
outside your door

I feel numb
I wish I was high
you just nailed me here
to beg your door

18.4.07

From the "homily" hotel



има неща, които само другите виждат.
а аз сляпо ги окачам на стената, до своите

17.4.07

Argue

заспиваш
не, как така
...
въженца
от косите ме оплиташ
до костите
...
спираш
и пак така

5.4.07

Backstage

От Шумен излазвам по потник и раница, в Благо вече вали остър ветровит дъждец и светофарите ми пищят като възмутени монахини.
Пътувах с летец.
Майка му е оперетна певица в Шумен. Баща му - военен. Избягал в Русия с някаква жена.
В трамвай 22 от "Враждебна" циганчетата накацали плачат и се смеят в суматохата. Озовавам се погрешка на Женски пазар и отново се влюбвам в София.

Последната сутрин винаги е някак мудна, неясна, нерешителна, коктейл от прашна светлина и спомени, прескачащи се кухо из главата ми като спукани топчета за пинг-понг. Чувствам се като фас в чаша недопито бяло вино от предната нощ - неприятна, но завършена, издишана, разтворена в хладката локва от слънце, чаршафи и рамене.

Когато пее, изпъва тялото си, повдига се на пръсти, лявата й ръка забодена на кръста, дясната притисната до лицето. Така крачи на дрънчащи вълни из стаята, ключовете й висят на колана, сякаш е тънко отражение на Свети Петър в малкия си личен Рай. От пианото до прозореца, не докосва нищо, само нотите. Не сваля хлапашкия каскет, синята коса притихнала укротена упоена наболите сини мисли... От време на време се изплезва ядосано, широко, на себе си, на някаква непостижимост. После отново гласът й помита всичко, експлозия, изпълва тясното бяло пространство на стаичката. Аз съм там, разхвърляна купчина пулс, слепоочия, един пръст, заврян до кокалчето между зъбите ми и онова вдървяващо, болезнено изумление, като след силна плесница, но по-хубаво...

Сега е до мен и всяко мъхче по кожата й свети - над устните, челото, миглите й, русите косъмчета по гърба й, които понякога късам със зъби и тогава крилата почти пробиват кожата, но още са малки и слаби. Осем сутринта. Бебешката й голота ме стъписва. Ами ако се събуди?! Ще трябва да вървя. Ако се събуди, очите й. Ако се събуди, студена на вкус усмивка в скобки, отстрани. Извън контекста.

Когато спре да пее, очите й се насълзяват силно, казва, че е от вятъра, но козирката й е нахлупена до носа и светът наоколо се свежда до накуцващи песове с благодарни очи и теменужки.

А над всичко това София ме поема обратно в грапавата си утроба, успокоително абсурдна с тъпканиците, катастрофите и лицата си. Тук всеки има лице, не е като в другите градове... Гарата е прекрасна, пушеци, петна от засъхнала тъмночервена течност до подлеза, кучета по релсите, мазни гълъби и невротични врабци, ярки графити в ръбестата каша от прозорци, железа, бяло, червено, сиво, кости на огромен хищник с опънати сухожилия и ожулена кожа, моята София, моите пушеци, моите случайни спирки, привичната дезориентация и неминуемо бързото врязване в целта: края...

Формалдехидна взаимност имаме с тази жена - оставям я възхитителна, пораснала, потапям я без колебание в епруветката на собствения й живот и когато се върна, ще изпълзи оттам, сякаш никога не е било иначе, никога не е била без мен.
Добре играем на невъзмутими копелета, когато улицата се изплези под стъпките ми.

Дванадесет часа път. Толкова беше лесно. Като да паднеш от леглото и да се събудиш. Изплъзвам се вън от нея без липса, без гняв, без умора, без очакване - механизмът захапва и ферментиралата чаша светлина увисва на хоризонта и се губи, докато крача по магистралата. А сега ще трябва сама да си играя на невъзмутимо копеле и да се убеждавам, че вкусът на морга в устата ми е от нечовешки сладкото сутрешно кафе. Не. От страх е.

Тази вечер някъде там малки летящи фигурки престават да съществуват и започват да се налагат с бамбукови мечове, крещайки неистово.
Усещането да си жив, но не себе си.

Мърка с нокти по ходилата ми. Ще се събуди.

Деца крещят весело след влака, накацали по бунищата край София. Вечерният полумрак смекчава ужаса на картина, малките жълти прозорчета на къщите им разчупват мизерията и ме облъчват топло с недостижим уют и дива носталгия. Гледайки "Кармен", плаках над циганския живот, шаловете с ресни, мишите силуети на корабните жители, гордостта и култът към скитничеството. Плаках от тъпа, подута, гъста болка, имах нужда да изповръщам сякаш цялата си ценностна система и да ЖИВЕЯ, по дяволите. Нещо, което... не е важно.
Разрив между свобода и заедност, при мен. А те... тази подвижна емоция, свързаност, детинският им, простичък абсолютизъм!...
Но тази реалност отдавна е извън красивата рамка на мита.
Остават детски викове в тъмното. Да напомнят за изгубения народ.

Обратно на последната сутрин, първата е кофти като няколко номера по-малък чорапогащник - стегната, безвкусна, иска ти се просто да излезеш от нея, да се махнеш, скапаната сутрин, в която всичко е наникъде, нито се побираш в себе си, нито ти се иска да си там...
Моля се да заспя и утре някой друг да се събуди вместо мен и да се справи с още един ден път, който ще измине. Единствено и само за да дойде следващия. Разбираш ли. Ден без самостойност. Първият ден без теб.
Добре, че ме бива в играта.