лудостта на мравката

лудостта на мравката
кристалче захар
горещо кафе
и ти ще гориш в ада

monday

Понеделник сутрин.
-Глупости, Анж.
-Si.
-Стига си подскачал. И изобщо не ми се смей, не мен пратиха в лудницата миналата седмица!
-Тихо, тихо. Още ме търсят.
Той ме поглежда сериозно и после избухва в истеричен кикот. Продължаваме мълчаливо към "Стамболийски", кифлички с кафе и поредния ден, фрашкан с малки пухкави паяци. Крилете остават край черната кал на нашето място, за да можем да си носим раниците.
-Ей, ти нали не вярваш на всичко това?
-На кое.
-Именно...

Друга бълха...

"The waiting drove me mad...you're finally here and I'm a mess"

"Булка, таратор с маруля!"

София е красива като насинена циркова актриса, облечена само в коледни лампички, с тежък грим и димяща цигара на устните. Жената, в която съм разпиляна...

"v radost i muka,v zdrave i bolest dokato...abe dokato me ponese6. (i tuk te celuvam)"

ОкО

На четката ми за зъби е залепнало изтръгнато пластмасово рибешко око.
Садизмът, изглежда, е висша форма на мазохизма.
Страх ме е от онова, в мен.

NaMan

Тази нощ се питам колко още ще ми понесат лошотията. Кой ще ме търпи с всичките тези кучешки маниери и палячовщини. Виждам луната тройна и размазана, мирише топло на изгорели поляни... Докога ще издържиш да забивам игли в теб, малка вуду-кукло? Докато имаш повече остриета от мен, отколкото плът по тялото си?!
Треперя под ударите на собствената си мърсотия, мърлящина, душевна гнилоч.
Влизам в банята и искам да измия косата си чак до мозъка, да изтрия яростта, попила до кости... Става все по-студено.
И ти ще ми теглиш майната някой ден. Надявам се поне после да се чувстваш толкова щастлива, колкото и аз всеки път, когато го правя. Надявам се да усетиш този вътрешен гъдел, сякаш си току-що излюпило се пиле... Стъпкваш бавно и жестоко черупката.
Когато обичам... Толкова да обичам в косите ти!
Когато ме чупят... Да режа до кръв, докато не откъсна месо.
Кой ще ме трае такава - озъбена, овълчена, страхлива, жестока при всяка отдала се възможност, хапеща, непостоянна... Отдаваща се до *** и спорадично отдръпваща се, имам, имам нужда от теб, ирN, NaMan, PL, Nature, dete, Bange, обещавам...
Но, кой ще ме трае такава?!
И ти ще ми теглиш майната един ден, дано поне с това те зарадвам.

Silencio

- Искам да си отида.
Другата положи в дланите й голяма бяла чаша горещо кафе, приседна до нея на пода и зарови пръсти в косите й.
- И после? - усмихна се. Очите й отразяваха светлинката зад синьото стъкло, шарките му пръскаха капки сянка по двете лица.
Не отговори. Гледаше отнесено поглъщащо тъмното кръгче на чашата и откриваше там проход, врата, пространство. Или по-скоро думата беше 'изход'. Виждаше и собственото си отражение между нишките пара. "Странно. Изход... към себе си." - помисли и се усмихна. Изведнъж въпросът като че ли стигна до нея и се вряза в парцаливо-шарената тълпа на мислите й.
"Не разбирам. Не чувствам."
- И после... е просто тихо - вдигна рамене и докосна с устни ръба на чашата, без да отпие.
Остана така привидно замислена, изливайки с поглед цялата натрупала се в нея празнота върху неподвижните пламъчета в далечния край на стаята.
- "Silencio!..." - поклати глава другата. Отпусна ръце в скута си и леко докосна с чело рамото й. Обгърна я плътен аромат на кафе и коси... на близост. Позволи си да задържи усещането за секунда, после се отдръпна.
Ерне проследи с поглед стъпките й до прозореца. Меко улично оранжево заля фигурата й, пламна в косите, запулсира хладно през вените й. Един силует остана да тъмнее в рисуваната рамка на стъклото.
- Разкажи ми, преди да тръгна - помоли.
Безпризорни паячета зле изиграно безразличие се разбягаха по стените. Апатията бе отстъпила място на уютната, тиха умора. В такива моменти обичаше да чува гласа й, да я вижда около себе си, просто да се порадва на присъствието на другата. Не искаше близост. Молеше се да види себе си в нея, в съвършената игра на думи и жестове, преди маскарадът да рухне. И после да си отиде.
Може би и двете го искаха по този начин. Или... "Съвършена е само тишината, Ерне."
"Но тя ме плаши."
"А значението на думата човек?" - "Остави."
И друг път бе чувала този разказ. Но го обичаше като малко момиченце, което въпреки всичко държи да заспива с една и съща приказка, дори никога да не узнае края.
За нея беше като изоставен крайпътен бар извън времето, в който можеш да забравиш защо си тръгнал и през какво си минал, можеш да си налееш сам каквото пожелаеш... но само ако си обещаеш да продължиш към целта. Ако и каквато и да Е тя.
Другата се обърна с едно движение и започна бавно, с дълги паузи:
- "Преди да се появиш... тишината!... преди да дойдеш." - коленичи с вдигнати ръце на пода и изрече тихо към Ерне - "Празно. Дори студът оставаше унизен встрани, безразличен..."
Замълча. За първи път се почувства толкова нелепо пред нея, неистинска в опит да се маскира като самата себе си. За кого беше тази стая? И снимките, и картините, килимите и белите стени, свещите високо по ъглите? За какво бе рисувала по стъклата?
Нямаше нужда от всичко това. Преди можеше да живее в нея, чрез нея. А сега нямаше смисъл.
- Какво има? - музиката на гласа й застина за миг във въздуха, после се разсея като цигарен дим.
Другата я погледна някак уплашено, без привичното искрящо спокойствие и изрече с лек нюанс на учудване:
- Вече не ме плаши отсъствието ти.
- Значи можеш да се приближиш. Хайде, ела в моя маскарад - протегна ръце фигурата на пода. Две треперещи длани се вплетоха благодарно в нейните.
И лениво продължиха старата игра на бездомни котки, игнориращи се една-друга с грижовно внимание. Във всеки неуловим жест.
- En garde! Докосни ме, за да знам, че не те е грижа.
Но другата като че нямаше сили за сложния психологически "валс на котките". Все пак отвърна тихо, съвсем близо до лицето й:
- Твоята част от мен е опустошена като накъсан кашон за играчки. Но не можеш да се върнеш да живееш в него. Touchee.
Ерне извърна поглед встрани и отново загледа хипнотизирано чашата с кафе. "...Към себе си."
- А мога ли поне да го отнеса със себе си, когато си отида? - попита равно, сякаш играеше пиеса по чужд сценарий.
- И това не бих ти позволила.
- Разбирам - излъга.
Бавно измъкна ръцете си от нейните и внимателно се изправи. Целуна косите на другата и отвори безшумно вратата, сякаш тишината бе чаша от изключително фин кристал, в която двете изливаха несъвместимите си прозрачни усещания.
- Ерне?
- Да.
- Да те чакам ли - попита с добре премерена безчувственост дамата зад нея.
Тя се спря за миг, мълчалива. Кога, защо? Трябваше ли? Искаше ли го наистина? Щеше ли да е същото сега, когато знае, че заминава въпреки всичко? А какво всъщност...
Но това не беше въпрос. Другата я молеше. Молеше я не да се върне, а да й даде правото да я очаква.
- Да - отвърна кратко и затвори бавно след себе си.
Стъпките й заглъхнаха постепенно по дългото стълбище, изплуваха на улицата, стопиха се в смаляващите се локви.
Другата стана, угаси трите малки свещи и запали цигара в тъмното.
- Quedate aqui... - неравната мелодия на песента й се изви около нея, ръцете й затрепериха отново, но не спря.

"И после... е просто тихо."

сЪботаж

Саботаж на мейла. Крис бърника самодоволно бушоните и в един светъл за българското революционно дело момент всичко в къщата угасва, включително написаното дотук. Сега е като да си изям повърнатото.
За всичко е виновна тениската на Кали с HERE COMES TROUBLE надпис, преди да тръгна. Вчера с насълзени очи я изпрах. Насълзяваше именно нюанса на трите ми парфюма, ароматът на Надя, на TIR и попътен прахоляк, на препикан влак и ягоди, морска вода и пясък, вятър и секс, на тютюневи ексцесии и много, много прегръдки…
Беше се превърнала в картина от аромати, приют за ментални бездомности, композиция от мимолетни усещания и гениално омазана с докосвания карта на емоциите ни през тези няколко дни. Почувствах като последния вандал, надвесена над легена.
Толкова бавно карам, че виждам как мислите ми периодично префучават някъде напред и се закарфичват на хоризонта (тя така забива карфица в рамото ми, в презрамката). След тях остават лепкави облаци чернилка и кашлящи тласъци сконфузена кръв. И докато гледам безразлично как всичко се изстрелва от мен като тапа от бутика вкиснато шампанско, прегазвам стадо думи. Разплескват се неописуемо, навсякъде вътрешности-значения, които се изплюват едно в друго от раздраните си рамки…
Вече няма отделни думи. Ферментират пост-червейно на пътя зад мен.
Канела се връща с пясъчно сухи очи, говори неразбираемо бързо, сплита пръсти искащо… Само за да ми напомни режещата си липса. Като ням, опитващ се да крещи. Исках да остане. Не можела. Не може и да си тръгне. Понякога подозирам, че задната страна на очите ми също е отворена.
Отмивам я от ума си с шепа ягоди в края на инсомничен ден, наплескан с цъфтящи дървета, стихове на Н.Райнов в леглото, затрогваща борба между Алгара и акордите на някоя непонятна руска песен, ято автобуси и мокри крачоли на дънките, сол и пясък в обувките ми, мечтаното пушене на онази тераса на 1-ия етаж с уличните котки долу, разговори за the big picture и какво ли още не… Номерът е да си закачиш носа на небето и после просто да се въртиш, да гониш чайките и да се усмихваш на непознати, докато двете се опитват да ме придърпат обратно долу. Успява да го стори Станислава, онази Жана д’Арк от софийския концерт, “Ягоди! По това време! Леле, мерси!” и влизаме след дълго и сладко пушене на задния вход на Варненска опера.

Асоциации

Картички.
Кубчета.
Крачоли.
Старци, които пушат на слънце пред къщурките си.
Слънце.
Аромат на нагрята от слънцето бебешка коса.
Аромат на токчета и улица.
Аромат на кибритени клечки след първия истински сняг.
Аромат на... чуждо място.
Аромат на последен ден, прекаран някъде.
Аромат на току-що свалени от простора чаршафи.
Аромат на стари писма.
Аромат на недопито шампанско.
Аромат на... празно.
Аромат на жътва.
Аромат на каруца.
Аромат на змийска пот.
Аромат на свършило представление.
Аромат на супена чаша.
Аромат на... забравено.
Аромат на миналогодишни снимки.
Аромат на силна музика.
Аромат на секс.
Аромат на намокрена от дъжда сплетена коса.
Аромат на лунички.
Аромат на билети за влак.
Аромат на цигари и канела.
Аромат на клавиши.
Аромат на току-що свален от огъня казан със сладко.
Аромат на... обещание.
Аромат на прегръдка от стар приятел.
Аромат на нищо.

Charming Cynic

Пищиш,
пишеш,
парадираш,
проституираш с гнилите си умения.
Преджобваш
последните си запаси съвест и се
паникьосваш,
после
позираш
по кости за
пари и
продаваш
преситена
плът...
Педофилска
приказка!
Простак! И
плачеш, с цялата си наглост.
Прозрачна
пионка, това си ти!
Палячо!
Призвание мое...
Пристъпваш като
пиявица, като
планина в нозете на
Пророка.
Подобие на себе си,
призрак на
погребани
порно-илюзии,
прелестна...
Покорна и
пияна от властта над мен...
Плюеш
плесници
по мен и ме
прегръщаш...
Полисензитивна
пеперуда,
прикована с
пирони към
потъващото си любовно цвете.
Погреби ме или се
предай, чудовище!...
Победи ме и сега
прахосваш
парченца от душата ми
по курви, които наричаш
приятели.
Повърхностен
педал!
Плашиш ме.
Привличаш ме.
Покриваш ме със себе си.
Печелиш битката мръснишки.
Парещата кръв на
победените
попива в следите от
плахите стъпки на мародерите,
пролазили да грабят
проснатите тела.
Прикрий добре болката,
последен
паметник на
пропаднало геройство.
Позволи ми обаче да я
погледна
поне за миг
преди това.
Пурпурните ти
перлени сълзи...
Пожела си да
потъна като
прашинка сред
простолюдието.
Падам на
пода, когато ме
пипнеш, а ти
политаш...
Попитай ме защо.
Попитай защо
пием и двете.
Представи си, че
правим секс, хайде!
Потръпваш, нали.
Помниш.
Прасковен мъх
под дъжда.
Прости ми...
Палиш цигара,
познатия
покой
под
прицела на Mадам
Параноя. Само тя знае, че се
побъркваш, като
Пилето на Уортън.
Пускаш си
Пати Смит,
Пи Джей Харви,
Портис Хед и
пак не ти минава.
Познавам те, уви.
Прекалено добре дори.
Предпочиташ да
побегнеш. Но
пътуването е само
претекст да
подпаля
полумрака в себе си.
Предател ли съм?
Права си,
приятелко-душа.
Пусни ме!
После ме
призови отново.
Преструвам се на
палач и не
постигам нищо.
Провал след
провал.
Присъдата ми е да съм
пришълец сред тази
паплач. Като
пристанищен
плъх сред кича, като
паяк в
пазвата им.
Пази ме само
присъствието ти.
Помията на хората
поглъща и теб,
признай.
Престани с тези
пиеси,
принцесо на мрака.
Прекаляваме.
Полудявам за теб.
Принизявам се
пред богове и
простосмъртни
Приемаш ли
подаръци от
просяци
под затворения ти
прозорец?
Прогони ме или
приеми
поклонничеството ми, тогава!
Плоски,
празни,
подпухнали
пашкули,
повредени ембриони на души
пълнят реалностите ни.
Предпочиташ тях
пред мен?! Тези
пресушени опаковки,
представящи се за хора?!
Преоблечени
пещерняци с
пудра и грим!
Предам ли те на тях, да се
превърна в
повърната от котка топка козина!
*
Видиотено
внедряване
в котило
върколаци.
Виж ме!
Въргалям се
в измислици -
вещица, кацнала на
върха на
ветровете.
Воювам с
въображението си.
Влечуго, танцуващо
валс с
вековете.
Внимавай с мен!
Вярата и
вагината ти са
виновни за
всичките ти приумици.
Виждаш как
времето ме
влачи за
врата и на инат
вярваш
в мен.
Виж ме пак!
Въшка в косите на
варварина,
видяла
войните на
вманиачени
владетели от
висотата на
вродената си тъпота.
Вярвате ли ми още,
Ваше
величество, или
вече проумяхте?...
Вените ми ще се
взривят
в плътта, ако не се
впия
във
Вас...

Bruise

Many wounds I have opened
Running far from my head
While others still wandered
We abused all and left.

Narrator

Никога не го питай за котките,
жирафите или каквото и да било,
и никога не го оставяй да се съмнява
в смисъла на това, което говориш,
или нуждата да говориш изобщо.
Остави го да си избере думи
и да накове смисъла около тях.
Ако упорстваш, тъй или иначе няма да ти каже.
Ако си сложиш смешна шапка с помпони, също.
Ти не можеш да бъдеш важна за него.
Нито зачервените ти сълзи.
Нито смеха и изобщо цялата Ти.
Защото не е открил още врата, зад която да те затвори.
Защото не се е научил да се крие от теб.
И изобщо, колко пъти съм ти казвала да не му обръщаш внимание!
Тихо сега, после ще ми разкажеш.
Всичко бях очаквала, но не и това. Кожата му да мирише на детска гумена топчица, забравена цяла зима на двора и после изсушена от слънцето и вятъра. Не и да е толкова мек и достъпен след цялата игра на криеница. Очаквах нещо повече от такъв мъж. А той!… Слезе от клона, разроши коси и затупурка нататък като мишле, дето са му казали, че котката е умряла. Ама-ха! Вие сте нещастник, казвам му, а той ме гледа неразбиращо – във вестника ли го пише?! – и сяда на тротоара, върху изписаните листа, чака автобуса. ‘Щото знае, че точно там ще спре и той ще се намъкне в парливия му задух. ‘Щото пак ще си получи дозата сигурност и приемане, ако ще и от един скапан автобус. ‘Щото е един нещастник, слушай ме. Ама той си е така, все намира къде. И в буркан да го затвориш, пак няма да се чувства самотен, копелето. Ето това мразя у него, вярваш ли ми, това най много мразя – свойството му да си рисува врати и по най-дебелите стени и да се измъква през тях. Така досадно елементарен е, че сякаш се провира между молекулите. Толкова е разсеян, разплут, разводнен, гъвкав, че и да го настъпиш не можеш, отдръпва се покрай точката на натиск като кал около бос крак. Все ти се изплъзва между пръстите, и всичко това без дори да се понапъне, колкото да уважи чуждата неадаптивност. Плъх. Не ми разказвай. Вече съм го пъдила от дома си и повече не видях ни глава, ни душа в огледалото. Всичко отнася, да знаеш. Ама и да го питаш къде, сам няма да се сети. Кукувица, дето не каца на ничие рамо.

Уличница

Някъде в една хартиена къща, която има повече общо с улицата като дом, отколкото бихте могли да си представите, котките обсебват своята малка намръщена реалност.
Първо, уличните котки нямат дом. Те имат отправна точка. Тези котки не са разумни. Казва ви го човек, родил жена-трупоядец, тъй че е по-добре да ми повярвате. Не са. Но са сериозни. Много, много сериозни.
Виждали ли сте улична котка да се хили? Не.
Това е, защото са сериозни, точно така. Не сте виждали и котка да пуши, нито да се напива като бременна курва. Това вече е, защото го правят на някое скришно, тяхно си място. Ирен, не ме гледай така, това не е комедия. Аз също съм сериозна. Така, да!
Уличната котка живее сама.
Не, не ме разбра правилно. Тя е сама. Независимо кога, къде и с кого – това е естественото й и единствено възможно състояние. Не би проумяла съществуването на друга възможност. Като нощните пеперуди и куфарите, лисицата и житото, Канела и мостът, аз и раницата, дете и ментата, Анели и хлебарките – котката и улицата. Просто няма друго положение.
Уличната котка е непоправим циник. Но не е простак, за разлика от теб и мен. За нея животът е пародия, хората – недомислица, а останалите котки – грешка в изчисленията на Твореца. Лично пространство тук е еквивалентно на лично измерение.
Уличната котка не е консуматор. Кой бил ровил в казана снощи? Аз?! Човече, вземи се в ръце! Но най добре иди да се прегледаш. Всъщност, просто се застреляй.
Уличните котки са нихилисти. Всяка тяхна емоция може да се сведе до разновидности на саркастичното мълчание.
Те са и побойници от най-долна класа. Копелета до последния си живот. Уличници с повече белези, отколкото косми по кожата. Така става, като се бориш за кауза, която се инатиш да не обясниш на никого.
Уличните котки не са суетни. И моля те, не ме докосвай, че ще ми развалиш сутрешния тоалет. Не са и отмъстителни. Ти чу ли ме какво ти казах, кучи сине, или искаш да ти издера оаканите очи?!
Истинската улична котка не се застоява. Но се връща, непредсказуемо. За да довлече полумъртвите си трофеи пред вратата ти. Тя е мокра, мръсна, стара и гладна, недоспала, недостъпна, вони, има бълхи и вероятно пак е бременна, кой знае какви ги е вършила… Но тя ще чака одобрение, и то от теб. И ще избяга, чак след като е успяла да ти влезе под кожата. Защото е една егоцентрична, безсмъртна мръсница.
Уличната котка е търпелива. Тя ще стои абсолютно неподвижно, докато не се увери, че нямаш никакви шансове да й избягаш. Да, оставил си се да те превърне в паникьосана топка сърцебиене. И го прави не защото е хищник, не защото не може без теб, а просто защото заслужаваш да се гърчиш и тя няма да пропусне случая. Съжалявам, това сам си го направи.
Ако имаше дрога, която обръща мозъка с хастара навън и го кара да се докосне до всичко, да усети всяко нещо, за което няма дума, нито форма… Ако имаше хапче за виждане, уличната котка щеше само презрително да го препикае. Скришом.
Защото уличната котка знае. Знае за теб. Била е мръсна уличница и по времето на баба ти, и по времето на майка ти, и по времето на любовта, и на войната… Остава си мръсна уличница и в момента, ще ти каже любезно, че приятелката ти днес е поредната недомислица по пътя към голямото нищо… И ще бъде мръсна уличница, дори след като ти се превърнеш в мимолетен блясък на жълти ириси някъде в нощта.
Да, истинската котка е независима. Да се чудиш и маеш защо винаги се връща при теб, след всяка битка, след всяка отрова, след всяко чукане, след всяко прегазване. Да се чудиш и маеш при кой още се връща, колко живота дължи и кога най после ще се махне от живота ти, по дяволите!
Но не го искаш наистина, нали?
Хайде, отвори вратата. Само този път, обещавам…
Обещавам да не хапя и да не говоря лоши неща за приятелката ти. Обещавам да не размахвам зле скалъпено бяло знаме. Обещавам да не вдигам революция в името на безпътицата. Ще бъда тиха. И няма да очаквам да запълниш тази тишина. Тя съвсем не е празна. Но нищо няма да усетиш.
Дори няма да ти спя в леглото, ето подът си е чудесен, да, добре съм тук долу, нищо не ми трябва. И да ме настъпиш, като ставаш да пикаеш през нощта, няма да се сърдя. Само ми остави пепелника наблизо.
Няма да водя този спор и секунда повече! И без това вече ме пусна.
Защо съм такава ли? Защо го правя?
Искам да видя изражението в очите ти на сутринта, когато си тръгвам. Не знаеш какво не. Не би могла. Толкова е празно. Не е част от теб, вече не е част от нищо човешко, не е в този свят… Сякаш се събуждам на прозореца, прекарала съм цялата нощ там, на перваза, права, с ръце, пълни с небе... И е толкова жълто, безкрайно празно, чисто...
Защо ме гледаш, докато спя? Не можеш, нали… Няма дума, няма отговор, няма такова чувство изобщо. Но когато се събудя и видя очите ти, знам, че съм навън, извън себе си… Че съм прекрачила последния праг и никой не може да ме настигне, да ме намери… Тогава се усмихвам, а ти още мълчиш.
Обещавам, всичко ще е както трябва утре – първо бельото, панталона, колана, ето слагам си сутиена, ризата, сакото, боже! къде ми е умът, чорапите, обувките, фас за из път… Ама какво, като вали?! Не разбираш ли – аз не съм. Не усещам.
Ако нямаш против, ще взема гривната ти, знам, че може, благодаря! И само една дума ще си взема от теб… Няма да оставям следи от себе си, спокойно.
Маестро… закопчай си сърцето, виж, цялото е навън! Срамота! Безобразие! Аз никога не съм казвала, че искам да имам.
Е, да тръгвам вече. Ще хвана такси, ще хвана нещо, някого… Улицата. Тя би трябвало да ми е достатъчна.
Чакай, ама ти… ти къде отиваш?! А, добре. Ела да заключиш след мен.
Защото ако пак си затисна опашката на вратата, ще ме заболи и ще плача.
Не си и помисляй, че знаеш защо!

Кучко!

Куче…
Куче!
Кучка.
Не, вълчица.
Като Ромул и Рем, аз и ти
Ще създадем град
За онези слепи, с широко отворените очи -
Като тоалетни чинии,
Бълващи един в друг
Неразбирането си
И ще изгорим града
Аз и ти, вълчицата.
Ще платят за слепотата си!
Куче… Куче.
Кучко!
Вълчице…
Нека горят.
А с костите им ще вдигна стена
Между теб и мен.

***

Вместо да се загнездваш в мен, снасяй и се махай. Добре живея с кукувичи копелета. Но с патици – не мога.

Solituda

Доня Солитуда се кандилка по огризките от улица, в такт с мъглата. Нощ като чаша престояло мляко. Дървета с отхапани стволове, увиснали нелепо на повърхността. Разюздани кълбета самоличност, оплетени от разгневено дете. Доня Солитуда, една стъпка напред и една встрани, една встрани и една назад…
- И ти си мислиш, че… Какво си мислиш, всъщност?!
Засмива се. На себе си, на деня, който така бързо се предаде и безропотно се скри зад изтънелите прозорци от златист станиол, на себе си – звярът, от който бягаше и който ненадейно се нахвърляше върху нея, тъкмо когато е напълно убедена, че се е самоотлъчила в някакво подобие на сапунено мехурче, на себе си и на онази, която я караше и тази нощ, отново, безвъзвратно, непоправимо, неизбежно, с нежелание и с пълното съзнание за зверска необходимост, да се кандилка по тази улица, в такт с мъглата, на себе си и на това, че не вижда и собствените си крака в тази бяла каша от облаци и дим, сякаш е нагазила в една огромна очна ябълка без ирис, и върви към зеницата, хлъзгава, черна, концентрирана, огледална, всмукваща, имплозивна точка на пречупване… на себе си.
Един случаен човек бавно се материализира в памуковия водовъртеж пред нея. Може би е водопроводчик, мислопроводчик, мъртвец, новородено, може би е дори жена, едно толкова рядко срещано явление, може би се връща от работа с вездесъщата найлонова торбичка, задължително съдържаща самун хляб, руло тоалетна хартия, пакет “Невада” и обещание за патронче водка, наред с другите три животоспасяващи неща… Може би е обичайният квартален ненормалник, влюбен в илюзията за господство над света, достъпна единствено чрез онези капчици нощно уединение в мъглата… Може би е самата тя, долазила на колене от някоя паралелна вселена да моли прошка за безсмисленото си съществуване… Може би е някой или просто никой, дълбоко под облаците чисто човешка необщителност, в които се гуши.
Доня Солитуда е тъжна. Тъгата я прави уязвима. А този род слабости я вбесяват. Тя се задушава от жажда. Жажда за себе си, отново. Но какво е себе си, ако не просто отражение в очите на подходящата сянка? Хвърля се към привидението, което може да е водопроводчик или мислопроводчик, или някоя мойра, пропътувала света да си купи кълбо сурова съдба, може да е зъболекар или крилолекар, мъртвец или новородено… Хвърля се към него с гладните, искащи маниери на някой, който е готов да се самоунищожи, ако и този път не получи своя дял реалност:
- В теб ли! Кажи… Носиш я?
Думите не стигат, за да изрази желанието си. Затова ги мята, запраща ги безцелно, развява ги като камшик над главата си, забива ги като ръждясали вилици в лицето на непознатия, за да усети силата им, за да е сигурна, че ще бъде разбрана. Изхвърля ги от себе си, защото са кухи, смачкани, изопачават всичко, което вложи в тях. Тя не иска да говори с думи. Улавя една напосоки и я изплюва навън. Без интродукция, без обяснения. Доня Солитуда говори с устни и с очи, и те сякаш не признават съществуването на останалата част от тялото й в този момент.
Другият, естествено, не я разбра.
Другият, естествено, се изплаши.
Другият, естествено, инстинктивно гушна здраво чантичката със самуна хляб, рулото тоалетна хартия и пакета “Невада”, за да я предпази.
Защото е… друг.
Сълзи на неизразим гняв дращят очите на Доня Солитуда. Човекът, който за пореден път се оказа просто човек, си отива, подтичвайки, без да се обръща, да не би случайно да се окаже, че този кошмар, който дори не е негов кошмар, е истински.
И тя отново говори на себе си, само така е истинско, само така е разбираемо, само така може да докаже, че съществува, само яростта, да къса, да изстърже думите, които така паразитно са полепнали по всичките й сетива, лютивата каша от стъклена болка и кондензиращо се отгоре й отчаяние, говори на опашките от котки, настръхнали в мъглата, говори на бездомниците, които можеш да залееш с всякаква безумщина, говори на топящите се в краката й улични небеса, на онова разгневено същество, разхвърляло млечно-парцаления свят, на чудовището, което се мярка в ръба на полезрението й, само да можеше да го удуши, както то задушава нея, всеки път, щом пожелае да е сама в себе си!… Доня Солитуда говори, сякаш се спуска по дълга звънтяща верига в някакъв кладенец от огледала…
- Ти, недоразумение такова, отражение на сянка, измислица, плод на въображението на недовършена идея, ти! Как си позволяваш, коя си ти, болест, предавана по душевен път, как нищо не те спира, когато скачаш от човек на човек, когато се просмукваш в телата им, в мозъците им, когато обсебваш крехката им същност, когато ги превръщаш в себе си, когато дърпаш всеки мой нерв натам и все натам, към следващия човек, когато ме караш да те гоня, когато ме оставяш да те намеря, да се впия в теб, да живея от теб! Изливаш се в мен и после изтръпваш, изчезваш, с едно дихание, с един-единствен удар, след като си надупчила със следите си цялата ми вселена, ти!, бягаш, няма те, изчерпана, изтрита, но не, не и когато пак те настигна, пак те намирам, сега си се гмурнала в някой друг. Имаш ли представа колко дълбоко трябва да вляза в този нещастник, в поредната ти опаковка-човек, за да те извадя, за да те имам?! И когато напуснеш черупката си отново, аз какво да правя с нея? Кажи ми, какво да правя с тази жена, да я нося на ръце, да се мъча да съживя нещо, което никога не е било истинско, да се опитам да изсмуча и последната капка от кръвта ти, останала в една вече непозната, ненужна за мен жена? Какво да я правя, тази изсъхнала, куха какавида? Това е всичко, което оцелява след теб – една мъртва черупка. Да я захвърля? Да я убия? Докога ще убивам всеки, в който ти е хрумнало да се вселиш? Докога ще чакам да свикнеш с реалността, да видиш себе си в нея? Още пет месеца, още година, още ден, дори и толкова не мога, разбираш ли, не мога, не вярвам, не искам. Не искам пак да зарасна като парче откъснато месо за някой, а ти после да изтечеш от него като пясък от разтворени пръсти и да ме оставиш сама с някаква непозната. Искам те, омръзна ми да те гоня. Омръзна ми да следвам този налудничав танц на човешки реалности. Ти никога няма да спреш, никога няма да останеш човек, а аз никога няма да изляза от себе си. Сега или никога, край. Къде е изходът от всичко това, къде е раната, в която да потъна цялата и да се стопля от кръвта? Мога да обиколя всички улици в проклетата мъгла и пак няма да те намеря, не и за повече от едно вдишване. Разликата между теб и хората е като разликата между въздуха и вятъра. Докога тази детска игра, докога да те търся във всеки случаен поглед? Винаги има някой по-интересен от мен, някой по-ненормален, някой, който се владее по-добре, на толкова много неща се опитвах да приличам през цялото това време, хайде, излез, покажи се, искам да те видя истинска!Твърде дълго те чаках да се налудуваш, дете… Твърде дълго се залъгвах с какавиди. Вече не зная дали е слънчева игра или война на илюзии. Вече не зная дали съм вълшебник, или чудовището, което виждам, е просто парче огледало… Къде е раната, отворена към чистата свобода?!
Доня Солитуда спира и дълго гледа водопадите от мъгла под уличните лампи. Нищо около нея не диша, не мисли, не чувства. Сякаш само тя е натрапникът в тази картина, изкуствена роза, донесена на погребение. Тя е туморът, излишъкът в това спокойно, влажно, студено тяло, в тази рееща се над крещящата й нужда нощ.
Една твърда, студена длан обвива отпуснатия й юмрук. Мирише на улица, на дъжд, на комини, на изоставено, на бензин… Доня Солитуда си няма торбичка с хляб, тоалетна хартия и “Невада”, затова никак не се страхува от това безсрамно нахлуване в личния й свят. Но очите, тези симфонично сини очи, далеч не бяха нещо обичайно в такава нощ. Дали я беше чула, ммм?
- Кажи ми, Солитуда… кажи ми нещо хубаво!
“Ах, да… Естествено. Като гатанка!”
- Горска теменужка, разбира се.
- Ето, виждаш ли колко мъничко се иска всъщност?
“Защо ли изобщо се опитвам да я разбера, когато все пак е тук, винаги е тук, винаги се връща, след всичко… Когато можем просто да продължим нататък в мъглата, хмм-м-ммм…”

Intrusion

Хайде, лети! ...
Защо се инатиш?! Ето пак.
Колкото по-отвисоко те пускам, толкова повече упорстваш.
А не искаш да разбереш, че накрая си е все същото дъно.
Защо се инатиш....

Mother After You

след теб
навивам обичта си
на прибрани кълбета
като черва
след битка
сплитам я
коси на дете
след буря
след теб
преглъщам
лютия й ембрион
а тя се мята
пари дращи
в плацентата
на отрицанието ми
първо ръчичките
пробиват корема
после ще дълбаят
с невинна ярост
и когато усети
че си идваш
ще се изтръгне от мен -
тази недоносена
изродена обич
която заченах
след теб