Solituda

Доня Солитуда се кандилка по огризките от улица, в такт с мъглата. Нощ като чаша престояло мляко. Дървета с отхапани стволове, увиснали нелепо на повърхността. Разюздани кълбета самоличност, оплетени от разгневено дете. Доня Солитуда, една стъпка напред и една встрани, една встрани и една назад…
- И ти си мислиш, че… Какво си мислиш, всъщност?!
Засмива се. На себе си, на деня, който така бързо се предаде и безропотно се скри зад изтънелите прозорци от златист станиол, на себе си – звярът, от който бягаше и който ненадейно се нахвърляше върху нея, тъкмо когато е напълно убедена, че се е самоотлъчила в някакво подобие на сапунено мехурче, на себе си и на онази, която я караше и тази нощ, отново, безвъзвратно, непоправимо, неизбежно, с нежелание и с пълното съзнание за зверска необходимост, да се кандилка по тази улица, в такт с мъглата, на себе си и на това, че не вижда и собствените си крака в тази бяла каша от облаци и дим, сякаш е нагазила в една огромна очна ябълка без ирис, и върви към зеницата, хлъзгава, черна, концентрирана, огледална, всмукваща, имплозивна точка на пречупване… на себе си.
Един случаен човек бавно се материализира в памуковия водовъртеж пред нея. Може би е водопроводчик, мислопроводчик, мъртвец, новородено, може би е дори жена, едно толкова рядко срещано явление, може би се връща от работа с вездесъщата найлонова торбичка, задължително съдържаща самун хляб, руло тоалетна хартия, пакет “Невада” и обещание за патронче водка, наред с другите три животоспасяващи неща… Може би е обичайният квартален ненормалник, влюбен в илюзията за господство над света, достъпна единствено чрез онези капчици нощно уединение в мъглата… Може би е самата тя, долазила на колене от някоя паралелна вселена да моли прошка за безсмисленото си съществуване… Може би е някой или просто никой, дълбоко под облаците чисто човешка необщителност, в които се гуши.
Доня Солитуда е тъжна. Тъгата я прави уязвима. А този род слабости я вбесяват. Тя се задушава от жажда. Жажда за себе си, отново. Но какво е себе си, ако не просто отражение в очите на подходящата сянка? Хвърля се към привидението, което може да е водопроводчик или мислопроводчик, или някоя мойра, пропътувала света да си купи кълбо сурова съдба, може да е зъболекар или крилолекар, мъртвец или новородено… Хвърля се към него с гладните, искащи маниери на някой, който е готов да се самоунищожи, ако и този път не получи своя дял реалност:
- В теб ли! Кажи… Носиш я?
Думите не стигат, за да изрази желанието си. Затова ги мята, запраща ги безцелно, развява ги като камшик над главата си, забива ги като ръждясали вилици в лицето на непознатия, за да усети силата им, за да е сигурна, че ще бъде разбрана. Изхвърля ги от себе си, защото са кухи, смачкани, изопачават всичко, което вложи в тях. Тя не иска да говори с думи. Улавя една напосоки и я изплюва навън. Без интродукция, без обяснения. Доня Солитуда говори с устни и с очи, и те сякаш не признават съществуването на останалата част от тялото й в този момент.
Другият, естествено, не я разбра.
Другият, естествено, се изплаши.
Другият, естествено, инстинктивно гушна здраво чантичката със самуна хляб, рулото тоалетна хартия и пакета “Невада”, за да я предпази.
Защото е… друг.
Сълзи на неизразим гняв дращят очите на Доня Солитуда. Човекът, който за пореден път се оказа просто човек, си отива, подтичвайки, без да се обръща, да не би случайно да се окаже, че този кошмар, който дори не е негов кошмар, е истински.
И тя отново говори на себе си, само така е истинско, само така е разбираемо, само така може да докаже, че съществува, само яростта, да къса, да изстърже думите, които така паразитно са полепнали по всичките й сетива, лютивата каша от стъклена болка и кондензиращо се отгоре й отчаяние, говори на опашките от котки, настръхнали в мъглата, говори на бездомниците, които можеш да залееш с всякаква безумщина, говори на топящите се в краката й улични небеса, на онова разгневено същество, разхвърляло млечно-парцаления свят, на чудовището, което се мярка в ръба на полезрението й, само да можеше да го удуши, както то задушава нея, всеки път, щом пожелае да е сама в себе си!… Доня Солитуда говори, сякаш се спуска по дълга звънтяща верига в някакъв кладенец от огледала…
- Ти, недоразумение такова, отражение на сянка, измислица, плод на въображението на недовършена идея, ти! Как си позволяваш, коя си ти, болест, предавана по душевен път, как нищо не те спира, когато скачаш от човек на човек, когато се просмукваш в телата им, в мозъците им, когато обсебваш крехката им същност, когато ги превръщаш в себе си, когато дърпаш всеки мой нерв натам и все натам, към следващия човек, когато ме караш да те гоня, когато ме оставяш да те намеря, да се впия в теб, да живея от теб! Изливаш се в мен и после изтръпваш, изчезваш, с едно дихание, с един-единствен удар, след като си надупчила със следите си цялата ми вселена, ти!, бягаш, няма те, изчерпана, изтрита, но не, не и когато пак те настигна, пак те намирам, сега си се гмурнала в някой друг. Имаш ли представа колко дълбоко трябва да вляза в този нещастник, в поредната ти опаковка-човек, за да те извадя, за да те имам?! И когато напуснеш черупката си отново, аз какво да правя с нея? Кажи ми, какво да правя с тази жена, да я нося на ръце, да се мъча да съживя нещо, което никога не е било истинско, да се опитам да изсмуча и последната капка от кръвта ти, останала в една вече непозната, ненужна за мен жена? Какво да я правя, тази изсъхнала, куха какавида? Това е всичко, което оцелява след теб – една мъртва черупка. Да я захвърля? Да я убия? Докога ще убивам всеки, в който ти е хрумнало да се вселиш? Докога ще чакам да свикнеш с реалността, да видиш себе си в нея? Още пет месеца, още година, още ден, дори и толкова не мога, разбираш ли, не мога, не вярвам, не искам. Не искам пак да зарасна като парче откъснато месо за някой, а ти после да изтечеш от него като пясък от разтворени пръсти и да ме оставиш сама с някаква непозната. Искам те, омръзна ми да те гоня. Омръзна ми да следвам този налудничав танц на човешки реалности. Ти никога няма да спреш, никога няма да останеш човек, а аз никога няма да изляза от себе си. Сега или никога, край. Къде е изходът от всичко това, къде е раната, в която да потъна цялата и да се стопля от кръвта? Мога да обиколя всички улици в проклетата мъгла и пак няма да те намеря, не и за повече от едно вдишване. Разликата между теб и хората е като разликата между въздуха и вятъра. Докога тази детска игра, докога да те търся във всеки случаен поглед? Винаги има някой по-интересен от мен, някой по-ненормален, някой, който се владее по-добре, на толкова много неща се опитвах да приличам през цялото това време, хайде, излез, покажи се, искам да те видя истинска!Твърде дълго те чаках да се налудуваш, дете… Твърде дълго се залъгвах с какавиди. Вече не зная дали е слънчева игра или война на илюзии. Вече не зная дали съм вълшебник, или чудовището, което виждам, е просто парче огледало… Къде е раната, отворена към чистата свобода?!
Доня Солитуда спира и дълго гледа водопадите от мъгла под уличните лампи. Нищо около нея не диша, не мисли, не чувства. Сякаш само тя е натрапникът в тази картина, изкуствена роза, донесена на погребение. Тя е туморът, излишъкът в това спокойно, влажно, студено тяло, в тази рееща се над крещящата й нужда нощ.
Една твърда, студена длан обвива отпуснатия й юмрук. Мирише на улица, на дъжд, на комини, на изоставено, на бензин… Доня Солитуда си няма торбичка с хляб, тоалетна хартия и “Невада”, затова никак не се страхува от това безсрамно нахлуване в личния й свят. Но очите, тези симфонично сини очи, далеч не бяха нещо обичайно в такава нощ. Дали я беше чула, ммм?
- Кажи ми, Солитуда… кажи ми нещо хубаво!
“Ах, да… Естествено. Като гатанка!”
- Горска теменужка, разбира се.
- Ето, виждаш ли колко мъничко се иска всъщност?
“Защо ли изобщо се опитвам да я разбера, когато все пак е тук, винаги е тук, винаги се връща, след всичко… Когато можем просто да продължим нататък в мъглата, хмм-м-ммм…”