сЪботаж

Саботаж на мейла. Крис бърника самодоволно бушоните и в един светъл за българското революционно дело момент всичко в къщата угасва, включително написаното дотук. Сега е като да си изям повърнатото.
За всичко е виновна тениската на Кали с HERE COMES TROUBLE надпис, преди да тръгна. Вчера с насълзени очи я изпрах. Насълзяваше именно нюанса на трите ми парфюма, ароматът на Надя, на TIR и попътен прахоляк, на препикан влак и ягоди, морска вода и пясък, вятър и секс, на тютюневи ексцесии и много, много прегръдки…
Беше се превърнала в картина от аромати, приют за ментални бездомности, композиция от мимолетни усещания и гениално омазана с докосвания карта на емоциите ни през тези няколко дни. Почувствах като последния вандал, надвесена над легена.
Толкова бавно карам, че виждам как мислите ми периодично префучават някъде напред и се закарфичват на хоризонта (тя така забива карфица в рамото ми, в презрамката). След тях остават лепкави облаци чернилка и кашлящи тласъци сконфузена кръв. И докато гледам безразлично как всичко се изстрелва от мен като тапа от бутика вкиснато шампанско, прегазвам стадо думи. Разплескват се неописуемо, навсякъде вътрешности-значения, които се изплюват едно в друго от раздраните си рамки…
Вече няма отделни думи. Ферментират пост-червейно на пътя зад мен.
Канела се връща с пясъчно сухи очи, говори неразбираемо бързо, сплита пръсти искащо… Само за да ми напомни режещата си липса. Като ням, опитващ се да крещи. Исках да остане. Не можела. Не може и да си тръгне. Понякога подозирам, че задната страна на очите ми също е отворена.
Отмивам я от ума си с шепа ягоди в края на инсомничен ден, наплескан с цъфтящи дървета, стихове на Н.Райнов в леглото, затрогваща борба между Алгара и акордите на някоя непонятна руска песен, ято автобуси и мокри крачоли на дънките, сол и пясък в обувките ми, мечтаното пушене на онази тераса на 1-ия етаж с уличните котки долу, разговори за the big picture и какво ли още не… Номерът е да си закачиш носа на небето и после просто да се въртиш, да гониш чайките и да се усмихваш на непознати, докато двете се опитват да ме придърпат обратно долу. Успява да го стори Станислава, онази Жана д’Арк от софийския концерт, “Ягоди! По това време! Леле, мерси!” и влизаме след дълго и сладко пушене на задния вход на Варненска опера.