Уличница

Някъде в една хартиена къща, която има повече общо с улицата като дом, отколкото бихте могли да си представите, котките обсебват своята малка намръщена реалност.
Първо, уличните котки нямат дом. Те имат отправна точка. Тези котки не са разумни. Казва ви го човек, родил жена-трупоядец, тъй че е по-добре да ми повярвате. Не са. Но са сериозни. Много, много сериозни.
Виждали ли сте улична котка да се хили? Не.
Това е, защото са сериозни, точно така. Не сте виждали и котка да пуши, нито да се напива като бременна курва. Това вече е, защото го правят на някое скришно, тяхно си място. Ирен, не ме гледай така, това не е комедия. Аз също съм сериозна. Така, да!
Уличната котка живее сама.
Не, не ме разбра правилно. Тя е сама. Независимо кога, къде и с кого – това е естественото й и единствено възможно състояние. Не би проумяла съществуването на друга възможност. Като нощните пеперуди и куфарите, лисицата и житото, Канела и мостът, аз и раницата, дете и ментата, Анели и хлебарките – котката и улицата. Просто няма друго положение.
Уличната котка е непоправим циник. Но не е простак, за разлика от теб и мен. За нея животът е пародия, хората – недомислица, а останалите котки – грешка в изчисленията на Твореца. Лично пространство тук е еквивалентно на лично измерение.
Уличната котка не е консуматор. Кой бил ровил в казана снощи? Аз?! Човече, вземи се в ръце! Но най добре иди да се прегледаш. Всъщност, просто се застреляй.
Уличните котки са нихилисти. Всяка тяхна емоция може да се сведе до разновидности на саркастичното мълчание.
Те са и побойници от най-долна класа. Копелета до последния си живот. Уличници с повече белези, отколкото косми по кожата. Така става, като се бориш за кауза, която се инатиш да не обясниш на никого.
Уличните котки не са суетни. И моля те, не ме докосвай, че ще ми развалиш сутрешния тоалет. Не са и отмъстителни. Ти чу ли ме какво ти казах, кучи сине, или искаш да ти издера оаканите очи?!
Истинската улична котка не се застоява. Но се връща, непредсказуемо. За да довлече полумъртвите си трофеи пред вратата ти. Тя е мокра, мръсна, стара и гладна, недоспала, недостъпна, вони, има бълхи и вероятно пак е бременна, кой знае какви ги е вършила… Но тя ще чака одобрение, и то от теб. И ще избяга, чак след като е успяла да ти влезе под кожата. Защото е една егоцентрична, безсмъртна мръсница.
Уличната котка е търпелива. Тя ще стои абсолютно неподвижно, докато не се увери, че нямаш никакви шансове да й избягаш. Да, оставил си се да те превърне в паникьосана топка сърцебиене. И го прави не защото е хищник, не защото не може без теб, а просто защото заслужаваш да се гърчиш и тя няма да пропусне случая. Съжалявам, това сам си го направи.
Ако имаше дрога, която обръща мозъка с хастара навън и го кара да се докосне до всичко, да усети всяко нещо, за което няма дума, нито форма… Ако имаше хапче за виждане, уличната котка щеше само презрително да го препикае. Скришом.
Защото уличната котка знае. Знае за теб. Била е мръсна уличница и по времето на баба ти, и по времето на майка ти, и по времето на любовта, и на войната… Остава си мръсна уличница и в момента, ще ти каже любезно, че приятелката ти днес е поредната недомислица по пътя към голямото нищо… И ще бъде мръсна уличница, дори след като ти се превърнеш в мимолетен блясък на жълти ириси някъде в нощта.
Да, истинската котка е независима. Да се чудиш и маеш защо винаги се връща при теб, след всяка битка, след всяка отрова, след всяко чукане, след всяко прегазване. Да се чудиш и маеш при кой още се връща, колко живота дължи и кога най после ще се махне от живота ти, по дяволите!
Но не го искаш наистина, нали?
Хайде, отвори вратата. Само този път, обещавам…
Обещавам да не хапя и да не говоря лоши неща за приятелката ти. Обещавам да не размахвам зле скалъпено бяло знаме. Обещавам да не вдигам революция в името на безпътицата. Ще бъда тиха. И няма да очаквам да запълниш тази тишина. Тя съвсем не е празна. Но нищо няма да усетиш.
Дори няма да ти спя в леглото, ето подът си е чудесен, да, добре съм тук долу, нищо не ми трябва. И да ме настъпиш, като ставаш да пикаеш през нощта, няма да се сърдя. Само ми остави пепелника наблизо.
Няма да водя този спор и секунда повече! И без това вече ме пусна.
Защо съм такава ли? Защо го правя?
Искам да видя изражението в очите ти на сутринта, когато си тръгвам. Не знаеш какво не. Не би могла. Толкова е празно. Не е част от теб, вече не е част от нищо човешко, не е в този свят… Сякаш се събуждам на прозореца, прекарала съм цялата нощ там, на перваза, права, с ръце, пълни с небе... И е толкова жълто, безкрайно празно, чисто...
Защо ме гледаш, докато спя? Не можеш, нали… Няма дума, няма отговор, няма такова чувство изобщо. Но когато се събудя и видя очите ти, знам, че съм навън, извън себе си… Че съм прекрачила последния праг и никой не може да ме настигне, да ме намери… Тогава се усмихвам, а ти още мълчиш.
Обещавам, всичко ще е както трябва утре – първо бельото, панталона, колана, ето слагам си сутиена, ризата, сакото, боже! къде ми е умът, чорапите, обувките, фас за из път… Ама какво, като вали?! Не разбираш ли – аз не съм. Не усещам.
Ако нямаш против, ще взема гривната ти, знам, че може, благодаря! И само една дума ще си взема от теб… Няма да оставям следи от себе си, спокойно.
Маестро… закопчай си сърцето, виж, цялото е навън! Срамота! Безобразие! Аз никога не съм казвала, че искам да имам.
Е, да тръгвам вече. Ще хвана такси, ще хвана нещо, някого… Улицата. Тя би трябвало да ми е достатъчна.
Чакай, ама ти… ти къде отиваш?! А, добре. Ела да заключиш след мен.
Защото ако пак си затисна опашката на вратата, ще ме заболи и ще плача.
Не си и помисляй, че знаеш защо!