10.5.08

Ей тъй пък, на.

Сгърчената липса на себе си задрънча тенекиено из тялото му и го изкара с ритници от дългия сън.
В леглото имаше трохи и три сухи бели ръце. Своите разпозна по белезите от котешки нокти, но третата му бе непонятна като вътреутробен спомен. Не помръдваше, не искаше. Костелива птица, легнала на гърдите му в майчински опит да измъти черупчестото сърце.
- Върви си, чайко. Ако се излюпи, цял живот ще му се трошат крилцата в тая теснотия.
Чифт бистри ириси с цвят на майски бръмбар зейнаха изумено насреща му.
- Какво, тате?
- Нищо, Симоне, сънувал съм. Извинявай. Поспи още малко.
Момчето се усмихна, скри ръката си на топло под юргана и отново се унесе.


Нещо, което трябваше да е фрагмент от приказката на Жи, но като гледам накъде е тръгнала, скоро няма да му намеря място. Малко преди това текстче ми се появи отново усещането за топлина, бях говорила с мама. Купих си книги, седнах под едно сливово дръвче на гара Благоевград и писах, за да се разсея и да не завали отново.
Иначе напоследък светът не спира да ме изумява, но вече по онзи мил начин, както когато бях на 17. Непрекъснато случайни срещи с хора, които не съм виждала от години. Широките усмивки. Прегръдките. Дете ме държи за ръка. Спасих се от твърде порасналата си коса, о! най-после. Направих си герданче от шарени мъниста. Поносих любимите си зелени панталони. Чета Милорад Павич и се радвам истерично на всяко негово изречение, поне засега. Влюбвам се в улиците на София, вятъра, слънцето, храната, котките, кофите, разходките със или без думи. Напоследък всеки ден успявам да се изгубя някъде. Не ми пречи. Сексът ме отблъсква, или по-скоро публичността му и глупавото желание на хората да ме занимават с филми, книги и себе си по темата. Не мога да изпия повече от половин бира. Пуша с огромно удоволствие и се излежавам до късно. Имам необясними синини тук и там, смешно е :)
И аз това казах, де - все едно съм на 17. А пък искам толкова малко неща - да ми е топло сутрин, примерно.

P.S. Случайно изрових от архивите 15 секунди с прегладнели дупнишки гълъби. Накацаха ме, накълваха ме, изядоха ми семките, сбиха се и стана време да тръгвам към София...

1 comment:

Anonymous said...

ама и топло чувство създаде