30.7.08

Мдам. Ето, че след два дни заминаваме за Истанбул... Иха! Път и някой, с който да го изминеш, какво по-хубаво :)

Цяла София мирише на печени чушки и диня, прекрасно е нощем по улиците, все по-весело ми е да си правя нещата сама, все по-не ми се получава с другите. Аз нищо не искам от тях. Грижа се за кактуса си, не е ли достатъчно?

Разхождам се, спя, смея се на глас, докато чета, пиша разточителни мейли. Сънувам безсюжетни красиви петна и се събуждам енергична, нещо, което не ми се е случвало от месеци. По някое време телефонът звъни, аз гърмя и трещя, след час вече съм забравила. Не искам да са част от живота ми всички тези хора. Стига ми Виргиния по страниците, Родари, малко Гарбидж.

Емоциите ми са като филм, който съм гледала като малка, но не мога да си спомня сюжета, нито защо толкова ми е харесвал. Нищо не изпитвам към околните, освен благодарност и понякога гняв. Всеки ден все по-силно искам да замина и да не ги виждам вече. Не защото не ги обичам... Просто не вярвам, че това е достатъчно.

5 comments:

anette said...

Догато някои са поствали в блога си, други ядяхме леща, пиехме обезболяващи и си говорехме в една кухня... Някои отиват εις την πολιν, твърдят, че не се привързват (не с тези думи) и сънуват цветно и безсюжетно... Какво правиш с всички пъстри впечатления, къде и кога ги смилаш? Нима само през блога? Понякога се чувствам стара, по-рядко мъдра :) Имам място за една (до две) силни емоции, сега например е нещо, което чета.
Приятен Константинопол!

junkpaper said...

няма нищо по-обезболяващо от това да си сам, а за яденето на леща - завиждам горко и люто :)
не е важно дали се привързваш или не, а как се отвързваш и кога.
досадно, знам, но пак ми липсваш за момент.

Jeni said...

прочетох някои от качените в сайта на В. Захариева неща :)))

junkpaper said...

аз не съм чела там, до дизайнът ме грабна :)

dete said...

ей!с леща изкарахме на острова в хърватско..имам да разказваааам! (и да те чета, ама бавничко, че да не предозирам)