обедни почивки в завода

зяпам безучастно редичката спрели жълти прозорци на покрива на диспансера отсреща, отново. тяло подарено на улицата, извън благоприличието на плътната завеса
какво ли е
напомня спрял автобус нощем, пълен с юмруци монотонна светлина. бих ли могла и така?

по-късно установявам, че изпитвам почти болезнено удоволствие от всевъзможни незначителни неща около себе си. размачквам яйца и сирене в тюркоазена купичка и изобщо не ми пука за диспансера, за човека на отсрещния тротоар, чакащ да се раззелени, за сестрата на шефа. три цвята изпразващи света от съдържание - сняг, слънце, океан. виличка.

*

нужда да прибера очите около снимките ми в еднопосочна правоъгълна рамка. дръпва ме за обектива и изписва Istanbul2010 под папката много преди и дали.
кога точно дистанцията се превърна в приоритет и основа на спокойствието и защо отдалечаването винаги е така накъртващо сладко, мамка му?...

*

загнездена на предната седалка безотговорно сипвам на Б. преливащи черпаци егоцентрична философия, когато забелязвам контролното апаратче на жената пред мен. прескачам седалката, изричам заклинанието ооооуу факк и се материализирам навън през най-задната врата на 9. губя се в квартала, главата ми лук се търкулва по паветата и бърза към близката най-локва, на срещата цъфва топмодел с гадже като изрезка от Cosmopolitan, много мили, явно аз някъде бъркам.
искам всички да ме оставят на мира, и моделите, и акробат(к)ите, и контролата, и продавачките на лук, ало? можеш ли довечера...? и ти, и аз себе си, гузен ескапизъм посред нуждата да обичам сякаш пресича субстанцията и я прави безвкусно парцалива

*

- Какичко, накъде ме водиш?