21.2.07

Silencio

- Искам да си отида.
Другата положи в дланите й голяма бяла чаша горещо кафе, приседна до нея на пода и зарови пръсти в косите й.
- И после? - усмихна се. Очите й отразяваха светлинката зад синьото стъкло, шарките му пръскаха капки сянка по двете лица.
Не отговори. Гледаше отнесено поглъщащо тъмното кръгче на чашата и откриваше там проход, врата, пространство. Или по-скоро думата беше 'изход'. Виждаше и собственото си отражение между нишките пара. "Странно. Изход... към себе си." - помисли и се усмихна. Изведнъж въпросът като че ли стигна до нея и се вряза в парцаливо-шарената тълпа на мислите й.
"Не разбирам. Не чувствам."
- И после... е просто тихо - вдигна рамене и докосна с устни ръба на чашата, без да отпие.
Остана така привидно замислена, изливайки с поглед цялата натрупала се в нея празнота върху неподвижните пламъчета в далечния край на стаята.
- "Silencio!..." - поклати глава другата. Отпусна ръце в скута си и леко докосна с чело рамото й. Обгърна я плътен аромат на кафе и коси... на близост. Позволи си да задържи усещането за секунда, после се отдръпна.
Ерне проследи с поглед стъпките й до прозореца. Меко улично оранжево заля фигурата й, пламна в косите, запулсира хладно през вените й. Един силует остана да тъмнее в рисуваната рамка на стъклото.
- Разкажи ми, преди да тръгна - помоли.
Безпризорни паячета зле изиграно безразличие се разбягаха по стените. Апатията бе отстъпила място на уютната, тиха умора. В такива моменти обичаше да чува гласа й, да я вижда около себе си, просто да се порадва на присъствието на другата. Не искаше близост. Молеше се да види себе си в нея, в съвършената игра на думи и жестове, преди маскарадът да рухне. И после да си отиде.
Може би и двете го искаха по този начин. Или... "Съвършена е само тишината, Ерне."
"Но тя ме плаши."
"А значението на думата човек?" - "Остави."
И друг път бе чувала този разказ. Но го обичаше като малко момиченце, което въпреки всичко държи да заспива с една и съща приказка, дори никога да не узнае края.
За нея беше като изоставен крайпътен бар извън времето, в който можеш да забравиш защо си тръгнал и през какво си минал, можеш да си налееш сам каквото пожелаеш... но само ако си обещаеш да продължиш към целта. Ако и каквато и да Е тя.
Другата се обърна с едно движение и започна бавно, с дълги паузи:
- "Преди да се появиш... тишината!... преди да дойдеш." - коленичи с вдигнати ръце на пода и изрече тихо към Ерне - "Празно. Дори студът оставаше унизен встрани, безразличен..."
Замълча. За първи път се почувства толкова нелепо пред нея, неистинска в опит да се маскира като самата себе си. За кого беше тази стая? И снимките, и картините, килимите и белите стени, свещите високо по ъглите? За какво бе рисувала по стъклата?
Нямаше нужда от всичко това. Преди можеше да живее в нея, чрез нея. А сега нямаше смисъл.
- Какво има? - музиката на гласа й застина за миг във въздуха, после се разсея като цигарен дим.
Другата я погледна някак уплашено, без привичното искрящо спокойствие и изрече с лек нюанс на учудване:
- Вече не ме плаши отсъствието ти.
- Значи можеш да се приближиш. Хайде, ела в моя маскарад - протегна ръце фигурата на пода. Две треперещи длани се вплетоха благодарно в нейните.
И лениво продължиха старата игра на бездомни котки, игнориращи се една-друга с грижовно внимание. Във всеки неуловим жест.
- En garde! Докосни ме, за да знам, че не те е грижа.
Но другата като че нямаше сили за сложния психологически "валс на котките". Все пак отвърна тихо, съвсем близо до лицето й:
- Твоята част от мен е опустошена като накъсан кашон за играчки. Но не можеш да се върнеш да живееш в него. Touchee.
Ерне извърна поглед встрани и отново загледа хипнотизирано чашата с кафе. "...Към себе си."
- А мога ли поне да го отнеса със себе си, когато си отида? - попита равно, сякаш играеше пиеса по чужд сценарий.
- И това не бих ти позволила.
- Разбирам - излъга.
Бавно измъкна ръцете си от нейните и внимателно се изправи. Целуна косите на другата и отвори безшумно вратата, сякаш тишината бе чаша от изключително фин кристал, в която двете изливаха несъвместимите си прозрачни усещания.
- Ерне?
- Да.
- Да те чакам ли - попита с добре премерена безчувственост дамата зад нея.
Тя се спря за миг, мълчалива. Кога, защо? Трябваше ли? Искаше ли го наистина? Щеше ли да е същото сега, когато знае, че заминава въпреки всичко? А какво всъщност...
Но това не беше въпрос. Другата я молеше. Молеше я не да се върне, а да й даде правото да я очаква.
- Да - отвърна кратко и затвори бавно след себе си.
Стъпките й заглъхнаха постепенно по дългото стълбище, изплуваха на улицата, стопиха се в смаляващите се локви.
Другата стана, угаси трите малки свещи и запали цигара в тъмното.
- Quedate aqui... - неравната мелодия на песента й се изви около нея, ръцете й затрепериха отново, но не спря.

"И после... е просто тихо."

2 comments:

Anonymous said...

istinsko

dete said...

това не беше ли нещо много отдавнащно?