23.12.08

but we don`t talk about these things

И въпреки всички хубави неща (thanks), някъде нещо съм объркала.
Може би това, че на 18 изчезнах без да помисля. Може би това, че като "малка" твърде много вярвах, че мога всичко, а после нещата се оказаха брутални, тривиални и сложни. Обичам един град, животът в който не ми понася. Обичам една жена и нищо не мога да й дам. Заобиколена съм от приятели, които ме правят безумно щастлива, но нямам идея защо са до мен, никога няма да ги настигна, никога няма да съм като тях. Живея без цел, без определена посока, на демо, на изчакване. Цикля в едно и също ниво на играта и вече няма нищо за откриване, нищо за убиване, просто тичам из коридорите, няма врата за нататък, потъвам в кънтежа на собствените си стъпки, потъвам в смисъла на самото въртене, деградирам в очакване на следващата заплата, следващата сметка, следващия човек, броя си оставащите часове за сън, оставащите дребни за тютюн и моливи, оставащите семестри. Шлая се из някакъв университет, към който нямам нито интерес, нито уважение, блъскам се в невъзможността точно СЕГА да скоча и да променя нещо, защото ме е страх, защото вече имам право да разочаровам само себе си. А всъщност искам да уча, изпитвам неистов глад да науча нещо полезно, да създавам, да постигам. Само че вече отдавна не знам какво. Не съм специална, не съм талантлива, не виждам никакъв смисъл в поредната порция лексикология или френска литература. Не виждам никакъв смисъл в държавната ни организация, в образователната ни система, в цялото това блато. Не знам откъде да започна със себе си, не разбирам как работи вашият свят, какво трябва да мога, за да имам нормална работа, нормален дом и някакво подобие на семейство, без да ме настига непрекъснато ужасът, че всъщност съм напълно безполезен индивид. Майната им на прекрасните книги, пастелите, музиката, фотографията. И на френския, и на английския, и на усета ми за дълбочина и форма, и на оригиналните идеи - всичко това не ме спаси, когато се гърчех от болка преди седмица и единственото, което можех да правя, беше да се моля на всеки шибан светец, за който се сетя. Спасиха ме парите на майка ми и медицинските умения на един младеж, който едва ли беше много по-голям от мен. И да, това е бруталната истина. За 22 години живот не съм способна дори да се грижа за собственото си здраве навреме. Всичко, което умея и обичам, се свежда до хобита, интереси, неща, за които да ти разказвам приказки. Това не е основа, не е цел, не е средство, не е развитие, не ме прави човек. Загубила съм представа как се постига нещо реално, не вървя наникъде, просто вървя. Излизам с приятелите си не защото имам сили и време за това, не за да се забавлявам, а за да избягам от блатната си каша и защото знам, че без това ще се побъркам. Сутрин закусвам, пуша, рисувам грозни черни силуети, заспивам без желание и се събуждам само за да избягам отново.
Не са ме учили да живея така. Да търпя това.
И всеки ден една малка кукла си хапе ръцете, иска да се махне от този град, от този жалък офис, от това безцелно избутване и оцеляване, иска да разбере какво да прави със себе си, за какво я бива. И всеки ден намира нещо, което да обича, но не може повече така, не може... И все повече не е себе си, боли, изморена е, скучна, истерична, не може да рисува, страх я е да снима, пише пълни глупости, въображението й се пренасища от грозни силуети и забравя, забравя, забравя... Всичко, но не и скапаното чувство за вина. Че не направих нищо, за да бъда себе си. И сега наистина не знам какво. Пропадам в някаква тотална дезорганизация.
Съжалявам, че си противореча, че те обърквам, че те натъжавам, съжалявам, че не мога да ти помогна, съжалявам, че не съм най-страхотният приятел, който заслужаваш. Искам да се върна 4 години назад и да започна отначало. Или просто всичко да се срути, за да нямам нищо за губене, и да тръгна нанякъде. Мога да те загубя, мога да те намеря отново. Мога да издържа всичко. Мога и сама. Трябва... да намеря... начин...
Да заминем. Да видим света. Да бъдем свободни. Да открием нещо. Да притежаваме. Да сме заедно. Да сме всякакви. Да подарим нещо. Да пораснем заедно. Да пораснем по-големи от дъжда, по-големи от страха. Да не можем да се изгубим. Да построим един дом такъв, какъвто сме си го представяли през всички тези години, да? Да обичаме без причина, не "защото" и не "въпреки". Да изберем приказки, които да четем на децата си? Да изберем улицата, на която ще караме колело? Не знам, моето го откраднаха. И деца не мога да си позволя. Докъде, казваш, ще стигнем, ако просто опитаме?
Виждам се как си свивам цигара и се качвам на покрива да посрещна деня. Както всеки ден. И това ще продължи, не разбираш ли... ще продължи да се случва с мен. И ще го мразя.

12 comments:

lautrededor said...

http://www.mediafire.com/download.php?wthyylzznmm

Рос said...

По материалните въпроси-проектосвекър и свекърва ми дават около 25 хиляди за ремонт на апартамента. Чувствах се криво, чувствах се неудобно, чувствах се като държанка. Единствената опция беше-да не се чувствам така. И реших да се чувствам като истинско тяхно дете. А какво иска майката за детето си? Да е добре. И когато аз стана майка и дам на детето си 425 хиляди евро за каквото поиска, сигурно няма да разбера дори защо му е да се чувства неудобно.
Я си виж другата графа... изчисли на фона на най-малко 70 22 г. колко са в проценити...погледни си рисунките и приятелите под друга светлина... Нали знаеш какво е общото помежду им-подбирай ги на подходяща светлина. И аз си чувствам годините в университета като пропиляни, изгубени. Можех да ги уплътня много много повече..да са по-смислени. Но започнах да го мисля далеч след като завърших. Така че по този параграф ти си навреме огледала се, осъзнала се...
И мога само да съжалявам,че пътуването ми не е в посока Пазарджик. Бих те взела с кеф и теб, и елхата, и котката... и раницата с въпроси, мечти и чуденки.

Ще прощаваш за дългия коментар. Разтърси ми сънливостта и станах разговорлива. И не е конско-отговор на провокация е.

Minerva said...

А цялата топлина и любов наоколо? Сама ли се е зародила:)
Обичам те, диваче:)

Anonymous said...

рядко коментирам подобни неща, сега изпитвам нужда да коментирам, но няма какво да кажа. Обикновено, когато имам какво да кажа по въпроса, аз си замълчавам. Говоря толкова прекалено много. Пълно е с думи и неща и думи, и неща, които са думи... Приятно е да седиш на връхчето на елхата - боцка ти на дупето, обаче си на ВЪРХА и всички лампички те осветяват. Е, влиза ти грубичко в четирибуквието, но трябва да пееш и да примигваш в ярки цветове - каква звезда си ти в противен случай!
Целувки!

Anonymous said...

почакай малко. не може всичко да се случва на момента, на 22. само не забравяй какво обичаш, другото се случва. бавно. търпение, кураж и успех:)

junkpaper said...

и аз те обичам, много.

като стигна на върха, ще се насладя на... боцкането? :)

трябва да помисля.

Anonymous said...

ne te poznavam.. nikoga ne sum te vijdala...cheta bloga ti - brat ti me "sreshtna" s teb... za desert...kogato mi e krivo, kogato sum shtastliva.. kogato iskam da se stoplia...kogato iskam da mi kajesh s dumi kak se chuvstvam:))...ti si neveroiatno bogat chovek.. i mnogo istinksi... i tova, che si zadavash tezi vuprosi i tursish, i iskash da razberesh, da pochuvstvash e blagoslovenie. Ti si mnogo po-jiva i istinska ot masata zombita s uredeno polojenie, kushti mechti i torbi junk, koito samodovolno i gordo ti kazvat kak da jiveesh i da izmervash sebe si... Ne umeia da pisha (izviniavai pochti kato svetotatstvo go useshtam tozi opit), no iskax da se opitam da ti go kaja...
G.

junkpaper said...

G. благодаря ти... обещавам повече да не пиша неща, които не радват. и обещавам да разбера всичко, всичко...

wow I feel really really loved...

Anonymous said...

дано не изпълниш
обещанието
за нещата,
които не радват
-
пиши всичко,
което излиза из под езика ти ;)

желая весели и уютни празници :)

Anonymous said...

Пък на мен дядо едно време ми казваше "Само няма да се плашиш! Уплашиш ли се, оставям те." Сигурна съм, че няма човек, който да е минал без период на питания, чуденки, безпътност, безсмисленост и какво ли още не. What matters is - keep your head up. And remember angels are watching over you ;)

CRAFTWOMEN said...

Ако трябва да съм открита, каквато смятам и да съм - чуствам се по същия начин, все едно чета свои мисли. Вени благодаря ти, че си написала всичко това - аз нямаше да се осмеля! Още веднъж Благодаря!

Поздрави от Кавина

junkpaper said...

бе човек не може да се гордее с това че си е задал въпроса. най-малко трябва да разбере дали има отговор...