"Real children don't go hoppity-skip unless they are on drugs."

Писна ми от Е79. Аман, сиктир, край, стига! Неистово търчане покрай тези изпити, "служебни" стопове и нямане на време и пари. Цялата положителна енергия, която имах, изтече за съвсем ежедневни неща. Но ги взех, всичките синтаксиси, теории и какво ли не още. После изхвърлих всичко, без което мога да преживея следващите 6 месеца :) Адски приятно усещане, да заредиш кофи-шоповете!

Откъде да почна, отзад-напред, нали? Вили се върна от Ирландия, щастлива и малко объркана. Пихме сангрия в Апартамента. Пътьом си взехме и А.Д., впечатляваща жена, която не спира да учи, преподава и митка по конференции :) Освен това й се говори много за наука и прилича на Земфира. Малко наплашена от свободата, или по-скоро свободията, но пък привлекателно уверена в себе си. Имам номера й от почти година, а чак сега успяхме да се видим човешки. Получи се добра вечер... и поредното закъсняване за работа, но пък шефката изненадващо я няма до вторник. Странно, защо винаги получавам това, което искам? Може би просто трябва да погледнеш, да видиш, да почувстваш... останалото е игра. На грахчета и танкчета, кой каквото си заслужи.

Баща ми се е променил. Две на нула за рибите! Но още е такова дете... бързо се нацупва, не приема градивна критика, бързо му минава, не умее да слуша дълго, не иска да подаде очета извън собствения си свят. Трудно му е и с мен... Но говорихме една вечер до 3 и беше паметно. За връзките, за природата, за хората, за него, за моите премеждия и осъзнавания. Към полунощ - изтощение и гняв, че съм глупава и неспособна да му обясня елементарни неща. За пръв път плаках пред него, после се засрамих и продължихме. Странното е, че минава по същия път като мен, но с 40 години закъснение и много по-бавно и тежко. Не мога да го науча на всичко, което съм открила, а сигурно и не трябва. А така ми се иска просто да е щастлив и да се научи да живее без съжаление и отрицание... Отстрани целият разговор беше абсурден. Искам да филмирам семейството си :)
Майка ми се надивя в Испания, африканската и европейската част. Хубава е, толкова хубава и енергична. Спазва и надминава максимата "Pense comme un homme, travaille comme un cheval et ressemble a une jeune fille."

Джулая беше приключение на скорост - паническо събуждане след 3 часа сън и кошмари от типа "имам двойка на класното по математика" (?!), rush към автогарата, взимане на изпита с петица и потупване по рамото, rush към магистралата, стоп обратно до София, издебване на часа за заплати в офиса, търчане до вкъщи за багаж и къпане и около 5 следобед с Жи вече бяхме на изхода за Варна. Стопче, спортна Toyota и бяло вино с диня по залез край магистралата, в десет и половина вече шляпахме по улиците на Врна и се дивяхме на ятата чайки в черното небе над катедралата, около единайсет намрихме Боби, Нелка, Алгара и Оля, която току-що беше пристигнала от Русия и дружно се натъпкахме в малка количка на път за Галата. Пълна лудница, гърмяща турска музика и дим, аз и Жи в шашардисан възторг. На площадчето в Галата с Боби пушим и започваме един от онези разговори, които ми се получават само с нея, нещо като да играеш футбол върху плаващи пясъци с вързани очи срещу отбор хищни маргаритки - асоциации, полу-мисли, садизъм към събеседника, несигурност, задълбаване... И нито за миг не можеш да знаеш дали говорите за едно и също нещо. Страхотна игра! Тя винаги спори, опонира, дори и просто за спорта, рови, предизвиква. Но често думите стават опасни и разговорът продължава на ниво мимики и погледи. Накрая едно общо "Нали!" и смях. Интересно ми е с тази жена. Но Боби е там, аз тук, Боби е "обща" и играта винаги ще си остане само игра, с всичките й невидими кукички, фасчета, кадри и фрагменти. Damn! & Oh well :)
Четирите духват с колата към Варна, ние слизаме с Калоянчо и Весо към плажа. Безкрайна спирала от стълби между черните дървета, трепкащи огньове и смях в далечината долу. Намираме бургазлии и ямболии, бързо нощно къпане (о, небеса, баси кефа!) и дълга мразовита нощ. С Жи още се опитваме да осмислим дългия и претъпкан ден, миризмата на море, хрускащия под телата ни пясък, непознатите в тъмното, капещите наоколо звезди. Спорадични ритми и акорди от съседния огън, но липсват истинските скитници и хипари.
По някое време се зададе изгрев, небето от синьо стана пинко и после зеленикаво. Плувам сама навътре в морето и там се паркирам да чакам... окото се отваря бавно, разлива гъста оранжева лимфа в морето, после се отлепя от него и подпалва ирисите всички по брега. Време е да се връщам на сухо.
Градски автобус до Варна, Марта с обилно кървящо коляно (миди в морето) и сънена рошава физиономия, кондукторка с размерите на естествен спътник, много хора с раници и босички. Всички тръгват в различни посоки и с Жи оставаме да се шляем сами из града, солени и спящи. Обикаляме книжарниците за "9 зайци" на Виргиния Захариева, защото предния ден в нечий товарен бус съм слушала интервю с нея по радио "Пловдив". Но докато я намерим, реших пак да си сбъдна една мечта и купих книги за над 80 лева, а именно: "Разкази под екстази" на Бегбеде, на френски и български, "Хазарски речник" на Павич, "Животни без зоопарк" на Родари (с картинки!... мечтая си за нея от месеци), "Улиците на Анкх-Морпорк" - огромна цветна карта, въпросната на Виргиния, "Пътят на Мури" на Иля Бояшов и някакви крави. Преди това за пореден път "Вещици в чужбина", а днес "Книжната къща" на Мале-Жорис и някаква безизвестна "Queer" от спирката на 280. Знам, прекалявам... А като си донесох и тези от Пазарджик, които съм купувала, работата стана дебела, ама това е друга тема. Щастлива съм... Започвам да трупам собствена библиотека.
След "женския" ни пазар с Жи се метнахме към гарата, но влак нямало, на Крум ще му скъсам ушите, оттам на летището и пак магистралата, пак Toyota, в която спахме чак до Плевен, хрупане на джанки в неистовата жега и прахоляк, накрая нормална кола с климатик и кацнахме в София точно за пет часа и половина. Напазарувах като добра жена и се прибрах, а Жи духна да стяга багаж, че на сутринта трябвало да лети за Брюксел. Сега ми липсва, нямам търпение да се прибере. Да говорим за пътища, книги, хора, емоции, да й кажа, че съквартирантката ми познава Комата и й вика "зайко", да отидем на театър, изожба, за мъниста в Пловдив или просто да пием бира на някоя люлка. Тя е човек, който изживява всичко това истински и още много повече, не се спира, не се колебае, никого и нищо не подценява и непрекъснато открива и поема околния свят. Общуването с нея те прави истински, завършен. Защото умее да е всякаква и навсякъде, да е себе си. Уникално силен човек. Знаеш ли, Жи? Си.
На втори юли се шлях из града. С един много странен клошар, който живял в Сирия и въртял какви ли не бизнеси, после се развел, семейството му отишло в Чикаго, звукозаписното му студио се разпаднало и накрая зарязал всичко и се установил в една пещера в Лакатник. Свири на клавирни инструменти, разбира от компютри и знае английски. Заведе ме до 5те кьошета, аз му дадох цигари и се разделихме. Набързо кафе с Дени, бях засипана с разкази за планини, репетиции, танци, ортопеди, алпинистки тела и прочее. Не успях да реагирам адекватно, беше толкова хубава и аз толкова нямах какво да й кажа. Замина за Дупница и се почувствах лека като перце.
Малко преди да си хване автобуса, засякохме Илияна. Носеше се сомнамбулски по улицата с огромната си раница, бяла, рошава, отсъстваща малка фея. Настигам я, прегръщам я, разпитвам за Гърция. Държи се като пън и мирише на чуждо. Мислено й тегля една благословия и си хващаме пътя в различни посоки. Тя не смята за нужно да прави хората около себе си щастливи и вероятно нарича това "скромност". Fishism.

Най-после сама, дъъълга обиколка на София, влюбвам се в речевия буламач на Женски пазар и прекрасните араби, купувам си истински женски дрехи, малко въже и везана възглавница и вечерта се отдавам на пране. Ъ-ъ, и бира в Лодки. И купон в "Изгрев". И готвене в 4 сутринта с бившите съквартиранти. И се прибрах в 5, по навик не-сама.

Трети ми се губи някъде. Вечерта тръгна от Борисовата и хора с тъпани и тарамбуки, които си правеха шоу на Сцена, продължи с Марийка, флика и джин и завърши в старата квартира, с двете котачета, Пафката, Диляна, Атанас и някакви странни арт-хора, които не познавах. То всъщност тая вечер така и не завърши. Влязохме много надълбоко в музиката и се получи мълчалив творчески филм. Изобщо кухнята там винаги е била денонощен уъркшоп за изтрещели хора. Мога да потъна и да не изляза с дни, без никой да забележи. Спокойствието...
...което се плаща скъпо. По принцип въпросната нощ трябваше да уча за изпит. Ама нейсе. Минах с едно такси да си взема студентската книжка и хайде пак в Благоевград. По пътя тялото ми започна да се превръща в ледени потоци пот и мускулни спазми. В десет и половина сутринта влетях в кабинета, очевидно много "снощна", уплашена и със зеници колкото вишни. Говорих неудържимо много и ми писаха 5. Получих си и потупването по рамото.
Обратно в София на обед. Нов прилив на енергия, снабдих Пафката с екипировка за фестивала на Кътина и се прибрах в Пазарджик. Първата ми работа беше да изхвърля почти всичките си стари вещи и дрехи, складирани там. После си събрах книгите. Последната раница, последния камък... и вече всичко мое е на едно място, тук в София. Даже си сковах рафт на стената от дъска и въжета, стана много сладък.

А Пазарджик е прекрасен, тих, слънчев град на залези и булеварди. Пътническите влакове до там са с климатик и можеш да застанеш зад машиниста и да си гледаш релсите напред. Билетчето за градския е 40 стотинки, а има и едни, дето карат за по 10...

Е как да се спреш, кажи ми?! Чака ни Истанбул, чакат ни Алпите и пещерите в България...
А всъщност другите хора се занимават с нормални, полезни неща.
Oh well.