. .

Идва един момент, в който си казваш стига, аз съм това, което съм, и няма да бъда това, което ти мислиш, че си ме направил.
Изморих се да бягам. Изморих се да мисля и как да не бягам твърде бързо. Не мога повече да се грижа за теб. Искам собствения си живот. Не нашия. Искам да бъда себе си. Сама.

Колко години са му нужни на човек обикновено, за да осъзнае нещо толкова просточко? А ако го е знаел винаги? Колко години можеш да се чувстваш виновен и да тъпчеш в кръг около собствената си липса?

Остави ме да го направя. Знам точно какво ще ми струва и е плашещо, да. Но това съм аз. Очевидно не ми се удава да съм нещо друго, с когото и да било.