6.9.08

Je sais!...

Излизам на поляната боса, внимавам да не настъпвам жълтите цветя, но са толкова много, вървя по заешки ушички...
Започвам да се въртя бавно с разперени ръце, като в часовник с лошо сраснали стрелки, раздърпани в края от подивели посоки...
От китките ми извират малки хладни рибки, раждат се по няколко наведнъж и отлитат, стапят се във въздуха...
Въздуха!
Хамелеоните с остри зъбки и бързи езичета вече спят, погледите им не ровят наоколо. Ноктите ми не растат. Мускулите ми са ветрове, лека мелодия, свързваща костите. Кожата ми е тънко ледено езеро. Очите ми са пръсти, галещи всяко лице, изцапани с боя и топлина.
Летя из себе си като врабче, рошаво и гладно за още... повече от тази новост. Не знаех, че да обичаш може да бъде толкова... wide open. Стоя на върха и вдишвам слънцето с мигли, докосвам леко света с цялото си тяло...
Мога да бъда всичко, което поискам. Мога да стигна навсякъде. Мога да бъда в безопасност. Всичко е от значение. Всеки човек, всяка негова стъпка, всяка дума, в която ще кацна, за да се изкъпя, и после ще се увия в това мекичко, свежо усещане за себе си. Попивам... навътре... и сякаш все по-високо и все по близо. До живота.

6 comments:

Anonymous said...

даа аз си мислех същото вчера, когато вървях из божурище, беше безумно светло и топло, подритвах камъчета и си мислех, че има толкова много пътища, по които мога да тръгна. :)

сев

sa6o said...

В некои крайни квартали нема и камъчета. Между другото (сега внимавай, не ми се пускат главни букви):
anonymous, как се казваш?
P.S ?????????????????????

junkpaper said...

ех сев :) знаех си, че ще ме разбереш.

сашо: сев.

sa6o said...

Eeee. Стига де!

Anonymous said...

Джънки, тези дни попаднах на статия във вестник "Утро", която сякаш бе изписана от твоята ръка. Истина ли е или просто една приятна случайност?

junkpaper said...

Не, нямам общо с медиите. Пусни статийката :)