Back to normal

And I put my mind to sleep
My soul grafted
In the doll parts











Днес ми е спокойно и усмихнато. Дори можах да си поговоря и да се посмея с теб, стига да не ме докосваш и да не се приближаваш до мен. Взех си Stella Artois и я отворих тихичко в офиса, запознах се с Ахмед от Алжир, а той е красавец. Още не мога да спра да слушам Blue Foundation, има нещо напълно достатъчно в тази група, сякаш с тях се изчерпва музиката. Цветето си идва довечера и вече не ми е съвсем безразлично дали ще се видим. По-скоро ми е радостно, сякаш с нея нещата ще си дойдат на мястото, ще пропълзим като летни гъсеници през Борисовата и ще срещнем Други Хора. Вече не се чудя дали я искам в жовота си, защото няма значение. Защото всичко ще е наред, докято я има dete. Ето един човек, чието съществуване не може да се оспори и това ме прави някак горда. С какво? Не знам. Че е част от приказката. Че я създава.
Единственото нещо, което очаквам с леко нетърпение, е появата на Камикадзето. Интересно ми е как ще й реагирам. Дали още е способна да ми подейства като двойна доза живот, ударен венозно, дали й пука достатъчно, за да го направи. Представям си как кожата ми се изпъва под натиска на кръвта, пулсът изтласква тялото ми нагоре и отново съм себе си. Когато пуша сутрин, мисля си за нея. Усещането е като да изстискваш с клепачи сок от разноцветни теменужки. След това чета Кънингам и заспивам.
Всъщност остава да взема заплата, да върна на мама парите плюс 50 евро, да си напазарувам книги и да отида на училище. Мисля, че не искам кой-знае какво повече от това. Въпреки Камикадзето, Цветето, Илияна и Мария, грозния филм напоследък (или пък отдавна). Време е да затворя приказката в кошарката й и да се погрижа малко за нея, сама.

Все още ме чопли една мисъл обаче. Защо хората се превръщат в (или се оказват) копие на това, което до даден момент са твърдели, че ненавиждат?
Shame on you, people. Shame on me.

P.S. Жоре, обичам те.