rock around the clock

В просъница обличам първо твоята кожа, после своята. И двете не ми стават добре, може би, мисля си, защото ги нося една върху друга, отдолу вените ми стягат, очите също, а между ребрата си остава все така неистово кухо. Опитвам се търпеливо да уплътня с юмруче, после с две авто-крошета, с топла котка и накрая цигара. Нтцъ. Не стават те тия работи, след като цял ден си се блещил в кактусите и люто си псувал невъзможността да заспиш отново.

След закуската си мисля за една картина - няколко малки момчета, облечени в сиви работнически дрехи, с руси косици, оплетени от вятъра, тичат боси през едно сиво поле. Плитка кал, окъсани ръкави, отсъствие на светлина и на мрак едновременно. Тичат и се смеят. Поглеждаш на какво - зад тях бавно и настойчиво пълзи тъмнозелен танк, цветно петно на пресъхналото сиво. Такава картина няма и не знам защо толкова много ми харесва, гледам как детските стъпала се отлепят от земята, чувам гласчетата им. Много искам някой да ми я нарисува, с моливи. И нежно жълто за косите.

Сънят се оказва по-реалистичен от ежедневието ми, някак дълбок и повличащо тежък. Два часа по-късно се събуждам изцентрофугирана и с неясното чувство, че някой ми е сбъркал адреса. Толкова е нелепо да съм пак тук и ебаси колко бавно се случва всичко. Така-такааа, скъпа, никому няма да беля картофите, първо твоята кожа, после моята, но в края на краищата има и по-важни неща.

C3i явно са ми загубили телефона, пише ми някоя си Гетова. Чудно какво е сполетяло Виолина (... че хубаво име!), но интервюта ще има, дал Бог. Sutherland се давят в работа и пращат закъснял извинителен мейл, но пък сърцето ми е тяхно. Ще Ви чакам до последно, мадам Добринович. И докато аз се офлянквам наоколо и периодично псувам, плача и се смея, Цвети отива на работа в Party Gaming, откъдето внезапно изскача Ванина и скалъпваме един среднощен application и за там. Нищо по-полезно от случайните контакти и пилешката супа.
Но още никой не ме иска, а мен окончателно ме хваща съклета в Мап и двете с Шефката щръкваме вчера сутринта на покрива, захапали по цигара. Подаваме си с тракащи зъби гюлето на едно двугодишно взаимно отегчение, тя ме изкушава с дневни смени, аз се опитвам да мисля на 5 равнища едновременно и преговорите все тъй дразнещо бавно се изхлузват към тази сутрин, о, сряда! Но едно гюле пролет не прави, нека най-после нещо се случи! Хайде бе хора, давайте нанякъде!

Мисля си колко е удобен стативът за пребиване на навлеци, как ми се пише, трябва да намеря време за поглъщане на куп информация, да навра помпата в устата на охлюва, в който се превръщам, и да го пръсна. А всичко се влачи. Дори уличните ми демони са прибрали черните си ръчички под седалките и не смеят да се покажат. Горките мъничета - изместени от e-mailing, импотентни игри на общуване и неуместни спомени за полски летни бури в детството. Никой малък верен изрод не заслужава такава съдба.

Тъй'ший'тя. А исках да пиша и за хората, които обичам, но ще се видим, ще поговорим, туй са си наши работи. Нали! :)

А между другото, една забвна статия от Ина, с която наскоро се "запознах" по повод мокачиното.