Нищенето

Искам да нарисувам нещо нежно, нещо много нежно, по което движенията ми да се стичат бавно като разтопено олово, искам това нежно нещо за себе си и не от някой друг, всъщност не, а съм груба и студена като зле изкована коса, но какво общо имам аз с рисуването, какво общо имам с движенията на ръцете си, гледам тези щръкнали кости-чукари, в които всеки момент ще се разбие главата ми и няма да търся вече думи, но пък над думите се поклаща цялата ми паянтова шатра, а те потръпват в спазми като удушени хлебарки, задръсени от непосилност да дават, да отприщват, да рисуват ослепителните движения на другите...
Не ти ли прилича това на кофа, в която всеки е бъркал с четките си, можеш ли сега да разделиш цветовете и да ги наредиш пред себе си, а после по онзи бавен и нежен начин да нарисуваш един-единствен ден, в който човекът е свободен и чист като глухарче?
Дим. Издишам перушинена кашлица от непосилен гняв в лицето на страха и погледът ми се задръства от ангели.
Мислиш ли, че има смисъл да нищиш всичко до пресъхналия му корен, да разчепкваш косите си всяка осъзната сутрин, докато не окапят, вярваш ли, че думите ти след това ще изпреварят мисълта ми, порива ми да забивам в теб карфици, за да проверя дали от някъде ще капне друго, освен въображение, и какво изобщо правиш тук, ако не си дошъл за всичко, всичко...
Твърдиш, че хубаво рисувам, но думите ми вече са безплодни като препариран червей. Но нека ти кажа нещо: като му дойде времето, глухарчето се разпилява. И не защото знае какво прави, а просто защото тъй му се е дощяло. И не ти си му бил вятъра, нито твоят дъх е достатъчен, за да взриви семето му. Понасят го празните човешки движения и знаеш ли, можеш ли да си представиш колко дълъг е единственият му безумен полет?
Gather around, then free yourself to go.