Знаеш ли, обичам те

Докато си сърбам кафето тази нощ, мирише ми непонятно хубаво на диня и чета безсмислени неща, колкото да поразбъркам кашата в мозъка си, да не вземе да загори...
Докато вдишвам любимия си парфюм, заровила лице в дебелия слой сняг на покрива на някоя кола...
Докато пуша отнесено, изпружила крака между решетките на прозореца в офиса...
Знаеш ли, докато ЖИВЕЯ, мисля си: "Ти просто не ме оставяш да те обичам. Не защото не го искаш. Не защото не го искам. Не защото е нещо различно от факт. А защото просто не го можеш."
И, знеш ли, докато вървя към къщи тази сутрин, всяка една сутрин, виждам как подтичва някъде отстрани, между дърветата, малката усмивчица, която ти запали.
Трепти, звъни, подскача, настига ме, изпреварва ме, задъхва се около мен, води ме.
Обаче, знаеш ли, тя малко по малко изостава, губи се, изстива. Малката усмивчица, която ти запали.
Затова си я вързах на въженце. Единия му край закачих на твоите устни. И всеки път, когато извръщаш лице от мен, всяка крачка, която правиш с гръб към мен, всеки тласък назад, с който се предпазваш от мен, опъва въженцето и стяга примката... Здраво е като драконова жила, от себе си съм го изтъкала, девойко.
И знаеш ли, ще удушиш усмивчицата, преди да успееш да го скъсаш. Малката усмивчица, която ти запали.
Затова, моля те, не дърпай прекалено силно. Тя си няма крачета да те гони, няма си ръце, с които да те моли. Няма си и глас, с който да извика след теб.
Не казвай, че не си й нужна. Не би имала сили да възрази.
Сигурно не са ти обяснявали, когато си била малка, но ДА, можеш да причиняваш болка. Сега вече знаеш. Прибери си камшиците, ако не ти стиска да удряш до кръв.
Защото аз не вярвам в болката. Но пък, кой знае, стават и чудеса.