Con Toda Palabra

Сутрин около 9 провесвам крака от терасата и бавно избистрям света през дима на цигарата... Сутрин около 9 един циганин минава с облак балони на гръб, всякакви - жълти, зелени, сини, червени, много розови, лилави... Върви дълго по пътя с графитите над града и незнам дали се връща, вечер никога не съм тук, може би всяка сутрин една колиба изплюва по един човек с облак балони на гръб. И когато свършат, той отлита и тръгва следващият...
Всяка сутрин.
За какво ми е ваканция. Тук улавяш един работен ден... той хапе и се пени, понеделнишки настръхнал... Но когато го опитомиш, той се сгушва в теб, успокоен, става почивен ден... Така мога да си дресирам цяла седмица.
Тогава отивам на изток и там всички са със сини очи и сини коси. Чакат ме сънливо да отвинтя пръстите си от дланта и да ги опаковам в панделки и етикети от бира, за да им ги подаря. Чакат ме с нетърпение. С Надежда. На изток сърцата им са нарсувани отвън върху кожата, за да се разбират по-добре. На мястото на моето - нарисувани питанки и стъпчици от врабец.
На изток знам коя съм. Когато забравя, връщам се на юг. Там хората са инвалиди и бутат мозъците си напред в инвалидни колички с дървени, изписани колела... Както са дървени и изписани лицата им.
Когато избягам, връщам се в средата. Там една жена ми налива водка, подарява ми поувяхнал банан и се смее, дълго-дълго се смее, докато спра да търся себе си...
Всичко е така просто.