в ход, из ход

Днес разбрах какво изпитва прословутото теле в железарския магазин - почувствах го в офиса след 18-дневно отсъствие. Недоумение.
Хората са се счупили да блогват, да дискутират разни интересни неща, да нищят автори, да преживяват случки с котета самолети, да издават книги... И стари баби знаят още какво! Вреж и кипеж! Дайте джоджена и мъжете...
Жи дори си е направила прекрасни обеци, не мога да не отбележа. Навяват ми нещо за дъжд и еничари.
А аз все още се опитвам да си спомня за какво служеше интернета и кому изобщо е нужен. Как така ми се побират толкова много неща на монитора. Защо великите човешки концепции се оказват натъпкани в кутия с щръкнали от нея кабели.

Знам, знам... Просто всичко тук изведнъж започна да ми изглежда нелогично.
Просто свикнах там.
Първо със спането. В промишлен мащаб. Отначало с много сънища, след които сутрин пуша дълго и мигам на парцали, докато споменът избледнее. Точно така, в главата ми е филмфест. И бях уцелила някаква drug-horror-police вълна. Бях полицай и преследвах едно момче за серия жестоки убийства. Трябваше да го хванем на всяка цена и го гонихме по улиците дълго, някъде по изгрев. Паралелно течеше и историята на последното извършено убийство. Няма да изпадам в подробности, в случай, че някой наистина чете тук, но беше изтръпващо. Настигнах момчето първа и трябваше да го стискам в змийска прегръдка, за да не избяга, докато дойде подкреплението. Той плачеше и повтаряше непрекъснато "not agaaaaaai, not again, not agaaaaaainnn....". Извикаха баща му и той дойде с широка победоносна усмивка. Гледаше надменно момчето, докато то ми предаваше давещото си отчаяние. И после вече тичахме като луди, защото се оказа, че убиецът всъщност е бащата и просто сме му занесли на ръце детето, което цял живот е бягало от него. Знаех, че вината е моя. Късно, Късно.
Но и тези сънища минаха след време и на четвъртия ден просто спях. По всяко време. Брат ми беше в Приморско, но пък у тях имаше група докторчета от Полша, Чехия и т.н. Мили и забавни хора, които пиеха много вино и разказваха странния си житейски опит като международни студенти. Най-истински бяха Томаш и Сава - единият едър мъжага с прекрасни костюми, който постоянно миришеше хубаво и се радваше на всяка моя дума, другият - дребен, жилав, черен, дългокос битник с искрящи очи и непресъхващо вдъхновение за сериозни разговори. И двамата хирурзи с невероятни лингвистични умения. Потъгувах няколко часа, като си тръгнаха, макар че се виждахме само вечер - през деня те бяха на семинари, а аз... спях :) Достатъчно ми беше само да чуя съседката, която пееше на бебето си по обед.

После забелязах небето. Сигурно съм прекарвала поне по три часа на ден на терасата, зазяпана в облаците. Толкова много цветове, форми, движения, звуци!... Толкова светлина и мекота... Софийското небе в най-добрия случай е разводнено синьо, в най-лошия - с цвета и консистенцията на боза с калиев перманганат и синьо сирене.
Нощем е още по-прекрасно, има ли смисъл да ви разказвам? Нощем е тихо, студено, самотно, космическо... и ти си единствения в квартала, за който тези моменти са чудо, затова кибичиш с чаша мляко и одеало на терасата. Около 2 всичко е толкова ясно... и буквално, и преносно. Ято диви гъски прелита с крякане над главата ми и се отдалечава в посока Бяло море. Двата таралежа в градинката с лук долу по принцип са плашливи, но три нощи ги засичах да сумтят нагоре-надолу с безгрижна походка. Плашеха котките :)

Отново Майкъл Маршал Смит, в промеждутъците на прането, готвенето, чистенето, шиенето, миенето и "Нощна Стража". Той е велик, на път съм да се вманиача по книгите му. Има ужасяваща фантазия, уличен език, детски мечти и зареждащо чувство за хумор. Пробвайте "За подмяна".

Все пак направих и няколко конструктивни неща де. Приших си два допълнителни джоба на раницата, направих си пой и научих някои добри фигури с него, не спирам да се упражнявам с чорапките и glowing. Набрах подписи от университета, взех си изпита по латински (за моя огромна изненада) и поканих преподавателката си на чай. Тя пък ми пуска много смешни отговори на съобщенията и още се опитвам да се вмъкна в работно-пиянския й график. Игрички.

Като цяло, генерален релакс. Мъъъничко стоп, мъничко учене и кафе, много почивка и размисли, кротичък оптимизъм и изясняване на основни неща, с които да продължа напред. Спрях да се ядосвам. Спрях стимулантите, пафкането и инсомнията. Господи, хубаво е да си себе си... Да си спомниш, че имаш истински приятели, че обичаш праскови, мляко и препечени филийки и че брат ти е невероятен тип, който те обича и пази. Да гледаш всеки ден как розите се пълнят с дъжд и листенцата им капят. Да се фраснеш с пламтящ кевлар по бедрото. Да спиш у dete с още четирима в стаята и да играете на асоциации в тъмното по креватите, все едно сте третокласници на лагер на Цигов чарк. Ииии.. да си мечтаеш.

Вече не съм бездомна. Къпах се за първи път в новата си квартира! Остава да намеря време да изчистя и да си пренеса всичкия багаж. Понастоящем покъщнината ми остана у И. барабар със Стефчо, а тя драсна за морето. Трябва да изкарам около седмица в София с 2 потника и едни адски мръсни дънки. Пеша!.

Искам... знаеш ли какво искам най-много? Ама и някой да се навие с мен. Двама-трима най-добре.
Където и да работя, каквото и да направя с живота си, един ден в близките 5 години да си взема заплатата, да си купя голяма раница и обувки и да тръгна по сушата. Европа, Азия... Докъдето стигна, и така година-две-три. От град на град, от работа на работа, ще снимам, ще пиша, ще оцелявам, ще наблюдавам хората. Идеята е пари за храна и т.н. да се изкарват в движение.
Засега обаче ще се задоволя с взимане на изпити, спорадични прибежки до планината за по два-три дни със Сашко или някой от ентусиастите на брат ми и... Хей, кой още има свободни съботи и недели, обича стопа, селата и бабите и няма какво да прави през юли? :)

"Умигуми: понякога е време просто да отпрашиш..."

Ето и малко снимки от първите ми опити с пой. Сега знам повече, но пък няма гориво, нито апарат. Караме на сухи тренировки по градинките. Viva la media! (оказа се, че на испански 'media' е чорап)