19.6.08

в ход, из ход

Днес разбрах какво изпитва прословутото теле в железарския магазин - почувствах го в офиса след 18-дневно отсъствие. Недоумение.
Хората са се счупили да блогват, да дискутират разни интересни неща, да нищят автори, да преживяват случки с котета самолети, да издават книги... И стари баби знаят още какво! Вреж и кипеж! Дайте джоджена и мъжете...
Жи дори си е направила прекрасни обеци, не мога да не отбележа. Навяват ми нещо за дъжд и еничари.
А аз все още се опитвам да си спомня за какво служеше интернета и кому изобщо е нужен. Как така ми се побират толкова много неща на монитора. Защо великите човешки концепции се оказват натъпкани в кутия с щръкнали от нея кабели.

Знам, знам... Просто всичко тук изведнъж започна да ми изглежда нелогично.
Просто свикнах там.
Първо със спането. В промишлен мащаб. Отначало с много сънища, след които сутрин пуша дълго и мигам на парцали, докато споменът избледнее. Точно така, в главата ми е филмфест. И бях уцелила някаква drug-horror-police вълна. Бях полицай и преследвах едно момче за серия жестоки убийства. Трябваше да го хванем на всяка цена и го гонихме по улиците дълго, някъде по изгрев. Паралелно течеше и историята на последното извършено убийство. Няма да изпадам в подробности, в случай, че някой наистина чете тук, но беше изтръпващо. Настигнах момчето първа и трябваше да го стискам в змийска прегръдка, за да не избяга, докато дойде подкреплението. Той плачеше и повтаряше непрекъснато "not agaaaaaai, not again, not agaaaaaainnn....". Извикаха баща му и той дойде с широка победоносна усмивка. Гледаше надменно момчето, докато то ми предаваше давещото си отчаяние. И после вече тичахме като луди, защото се оказа, че убиецът всъщност е бащата и просто сме му занесли на ръце детето, което цял живот е бягало от него. Знаех, че вината е моя. Късно, Късно.
Но и тези сънища минаха след време и на четвъртия ден просто спях. По всяко време. Брат ми беше в Приморско, но пък у тях имаше група докторчета от Полша, Чехия и т.н. Мили и забавни хора, които пиеха много вино и разказваха странния си житейски опит като международни студенти. Най-истински бяха Томаш и Сава - единият едър мъжага с прекрасни костюми, който постоянно миришеше хубаво и се радваше на всяка моя дума, другият - дребен, жилав, черен, дългокос битник с искрящи очи и непресъхващо вдъхновение за сериозни разговори. И двамата хирурзи с невероятни лингвистични умения. Потъгувах няколко часа, като си тръгнаха, макар че се виждахме само вечер - през деня те бяха на семинари, а аз... спях :) Достатъчно ми беше само да чуя съседката, която пееше на бебето си по обед.

После забелязах небето. Сигурно съм прекарвала поне по три часа на ден на терасата, зазяпана в облаците. Толкова много цветове, форми, движения, звуци!... Толкова светлина и мекота... Софийското небе в най-добрия случай е разводнено синьо, в най-лошия - с цвета и консистенцията на боза с калиев перманганат и синьо сирене.
Нощем е още по-прекрасно, има ли смисъл да ви разказвам? Нощем е тихо, студено, самотно, космическо... и ти си единствения в квартала, за който тези моменти са чудо, затова кибичиш с чаша мляко и одеало на терасата. Около 2 всичко е толкова ясно... и буквално, и преносно. Ято диви гъски прелита с крякане над главата ми и се отдалечава в посока Бяло море. Двата таралежа в градинката с лук долу по принцип са плашливи, но три нощи ги засичах да сумтят нагоре-надолу с безгрижна походка. Плашеха котките :)

Отново Майкъл Маршал Смит, в промеждутъците на прането, готвенето, чистенето, шиенето, миенето и "Нощна Стража". Той е велик, на път съм да се вманиача по книгите му. Има ужасяваща фантазия, уличен език, детски мечти и зареждащо чувство за хумор. Пробвайте "За подмяна".

Все пак направих и няколко конструктивни неща де. Приших си два допълнителни джоба на раницата, направих си пой и научих някои добри фигури с него, не спирам да се упражнявам с чорапките и glowing. Набрах подписи от университета, взех си изпита по латински (за моя огромна изненада) и поканих преподавателката си на чай. Тя пък ми пуска много смешни отговори на съобщенията и още се опитвам да се вмъкна в работно-пиянския й график. Игрички.

Като цяло, генерален релакс. Мъъъничко стоп, мъничко учене и кафе, много почивка и размисли, кротичък оптимизъм и изясняване на основни неща, с които да продължа напред. Спрях да се ядосвам. Спрях стимулантите, пафкането и инсомнията. Господи, хубаво е да си себе си... Да си спомниш, че имаш истински приятели, че обичаш праскови, мляко и препечени филийки и че брат ти е невероятен тип, който те обича и пази. Да гледаш всеки ден как розите се пълнят с дъжд и листенцата им капят. Да се фраснеш с пламтящ кевлар по бедрото. Да спиш у dete с още четирима в стаята и да играете на асоциации в тъмното по креватите, все едно сте третокласници на лагер на Цигов чарк. Ииии.. да си мечтаеш.

Вече не съм бездомна. Къпах се за първи път в новата си квартира! Остава да намеря време да изчистя и да си пренеса всичкия багаж. Понастоящем покъщнината ми остана у И. барабар със Стефчо, а тя драсна за морето. Трябва да изкарам около седмица в София с 2 потника и едни адски мръсни дънки. Пеша!.

Искам... знаеш ли какво искам най-много? Ама и някой да се навие с мен. Двама-трима най-добре.
Където и да работя, каквото и да направя с живота си, един ден в близките 5 години да си взема заплатата, да си купя голяма раница и обувки и да тръгна по сушата. Европа, Азия... Докъдето стигна, и така година-две-три. От град на град, от работа на работа, ще снимам, ще пиша, ще оцелявам, ще наблюдавам хората. Идеята е пари за храна и т.н. да се изкарват в движение.
Засега обаче ще се задоволя с взимане на изпити, спорадични прибежки до планината за по два-три дни със Сашко или някой от ентусиастите на брат ми и... Хей, кой още има свободни съботи и недели, обича стопа, селата и бабите и няма какво да прави през юли? :)

"Умигуми: понякога е време просто да отпрашиш..."

Ето и малко снимки от първите ми опити с пой. Сега знам повече, но пък няма гориво, нито апарат. Караме на сухи тренировки по градинките. Viva la media! (оказа се, че на испански 'media' е чорап)




6 comments:

Minerva said...

Е, браво за пойовете (възторжено пляскане с ръце). За юли ме брой за поляни и села. Аз още сега през уикенда мислех да ти предложа да забием към Истанбул на стоп - има някакъв фестивал там, ама ... изпити:(

Oggie Astardjiev said...

ММС ми е в топ 3 на любимците, на Бг всичко му прочетох, на английски ме е страх да пробвам за да не би да не разбера нещо.. До ден днешен ми стои до леглото един негов абзац за стълбовете спомени, които си строим и изграждат живота ни и защо "има много риба в морето" е най-нелепата фраза евър..

junkpaper said...

ее, ако още работехме в един офис, щях да те муфтя нонстоп за книгите, които му нямам :)

dete said...

уоу, страхотни са снимките с пойовете, особено третата. вчера стоя в леля ми на откритата тераса (открита ще рече без прозорци и неоправена, защото сега я правят) и съм на последния етаж и си правя пеперудата с една ръка и много се кефех!

aleksandar said...

Waaaaaw!
4uvstvam se kato vazhitenoto tele sred marulite na Radi4kov (mai be6e ili niakoi drug)!!!!!!!!!!!!!!!!

junkpaper said...

aleksandar, spinneri (хлапета, които жъртят пой) се събират почти всеки ден в градинката пред народния и често палят, може да отидем някой път заедно :)