Too much caffeine

Усещам я. Шейната, която теглят иначе безделните ми кучета, кучки, четирикраки, хлебарки, шест крака, осем, осемнадесет, двадесет и един, точно толкова години, двадесет и една, след броени дни, седем дни, седем вълшебника, триста шестдесет и пет джуджета...
Усещам я и искам да пуша, отново и отново, цигара, дълга поне километър, да влиза и да остава в мен, когато тя не може.
Механично, като дишането, като стъпките, усещам я без мисъл, без форма, без цвят, неопределена, неподредена, лицето, което изниква като процеп в иначе безобидния свят, ярка, временна, време, самото време, безкрайна, усещам я в черната котка с полепнали по опашката жълти листа. Люлката, в единия край на която стоя едва на краката си, опиянена от шеметното излитане нагоре, а в другия край листата се спускат апатично надолу, люлката, листата, летенето, лицата, лекотата на живота.
Усещам я в крясъците им, в ругатните им, в очите им, в чашите им. Усещам я в поезията на арменката, която познавах като дете, в думите, които чувствах без да разбирам. Събирам парцалчета от присъствието й по улиците.
Усещам я в майка си.
Усещам я в себе си.
Усещам я, когато ми се вие свят от миризмата на котки в тесни помещения.
Усещам я, когато съм малка хулиганка и бера хризантеми в чужди дворове.
Усещам я, когато съм на път да убия. Когато е време да родя. Когато е нищо.
Усещам я в безсънието си. Когато нямам моливи. Когато няма място за мен. Когато няма място в мен. Когато местата са повече, отколкото мога да запълня. Когато съм препълнена. Прекалила. Прекрасна. Превзета. Преиграваща. Когато разигравам всички. В игрите на война с водни пистолетчета. В разводнените спомени за пътища и страх.
Усещам я в главоболието си, когато прекалявам с кафето. В главоболието си, когато няма кафе. Усещам я в кавалерията, трополяща зад очите ми, когато има да става нещо.
Усещам я като обет за вярност към още нероден суверен. Тя е във всеки един, всяка различна кукла, тя е в главите им, в телцата им, в разплетените им вени, в малките им пластмасови сърчица, в старостта им, в неприкосновеното им детство, в зародиша на желанията им. Усещам я, намирам я, докосвам я, губя я, започвам я отначало, рисунка, отенък, стена, стая. Стаена. Тайна. Моя.
Преследване, гонка, лов, ластик, за който съм закачена като за пъпна връв, единение, еднопосочност, понякога спирам да дишам задълго, оставям я, оставям се на оловното море от нищо дълбоко вътре, пускам нишката. Вкочаняване. Бездумие. Безизходица, безпокойство, болестно състояние, трепкащи светлинки отвъд повърхността, забравям как става, забравям ритъма на живота и се вплитам в името й, в корените й, повтарям го като мантра и отново потичам през себе си, изплувам в себе си.
Усещам я в своята безчувственост, безцеремонност. Усещам я в твоята променливост, когато влиза в теб, върти се, души, слуша, рови, гледа, тършува, намърдва се, свива си гнезденце, свиква с теб, после внезапно си събира партакешите и отпрашва. Усещам я, когато се връща и те завладява отново. Прониква в мен през теб, защото знае, че тази врата винаги е отворена, винаги е била.
Жената, тази жена, същата, която си обичала, същата, която аз съм обичала, същата, която всеки е мразил и обичал от първата до последната си стъпка, жената, която си видял и забравил, но никога не си напуснал, жената, която мразиш в мен, жената, която търсиш и после отричаш, жената от звездите, онази. Жената, която те вбесява с незнаенето и неможенето си, с невъзможността си, с неповторимостта си, непостижимостта си. Жената, която понякога дори не е жена, променлива до невменяемост, обикновена до прилошаване, най-обичайното нещо на света.
И най-странното, което мога да ти покажа.