Хич да не умираш

В кантората е тихо, тясно, адвокатът изплува тежко от махмурлука си. Филмов глас, дрезгав и мощен. Зелени щори, чудесно отиват на цвета на лицето му.
В съда е претъпкано, униформи, значки, адвокати с бели коси и черни вежди като мулинезии.
Вадя листчетата пред залата и се закотвям на масивна дървена пейка. Няма да вляза. Събличам се.
Мъж от друга развеждаща се двойка ме зяпа, докато аз пошло зяпам жена му.
Две минути по-късно моята групичка се изстрелва от залата. Безпричинно весело ми е. Навън вадя недопушения фас и благодарно отпускам горящите си очи над града.
Докато ме е нямало, са се случили очарователни градинки с хризантеми тук-там. Малка статуя на кон. Умъкваме се в страхотно клубче с пишещи машини, вина по стените, вериги, дърво, голи тухли, фенери и фенерчета, сухи цветя, китара, гърненце... все хубави неща.
Тя ми благодари, че съм дошла. Той се прехласва по някаква мелодраматична песен. Червени свещи.
Ледчетата се топят меко. Иска ми се да ги сложа на мястото на очните си ябълки.
После говорим за кози и крави. Градът мирише на поле и ангелски руси коси.
А не мога да остана. На перона му казвам да ме почака, да не се променя. Да не бърза. Той си остава все толкова тих. Обещавам да се връщам по-често. Между звездите виждам как вдига рамене.

"И хич да не умираш, да живееш вечно!", пожелава турчинът. Прилича ми на онези монаси, които медитират на върха на някоя планина, и поклонниците винаги знаят къде да ги намерят. Аз знам за него. Той си мъдрува на столчето пред тоалетните на гарата. В студа.



Да се отбележи в протокола, че за пръв път в студентството си примъкнах 4 (четири!) буркана зимнина до София.