Невъзможните разговори

Искам да те видя.
Искам да ти дойда на гости. Можем да отидем вкъщи, или някъде. Но искам да избягам от това безкрайно „някъде” и безбройните си „вкъщи”.
Искам да пушим и да слушаме силна музика, да те науча да чуваш Земфира, примерно, както аз я чувам, да ти разкажа гласа й. Да те заразя с егоизма си, с болестта си. С хищничеството си. Да ти предам нещо, което никой вече не иска. И да те попитам къде отиват емоциите, след като умрат; връщат ли се, как да си ги намеря. Къде отива доверието, отдаването, след като си направил всичко възможно да го смачкаш и подтиснеш, а изведнъж решиш, че искаш отново да си способен на това.
Загубих приятел. Заради това ми „искам”. Руша връзката си. И сега ми се пие. Хубавото на алкохола е, че изгаря спазмите, треперенето, сковаността, дошла от непрестанните опити да се „стегнеш”. Мога да се отдам само на него, дима и музиката – силна, за да запълни всичко, да слее нещата.
Искам да те попитам защо бавно се превръщам в човече от пластмаса, когато толкова исках да изградя в себе си топлата, естествена твърдоста на камъка. Кога самоконтролът стана изкуствен и защо лицата скриват, вместо да помагат по-ясно да изразиш себе си. Искам да те попитам дали още ме виждаш. Каква съм. Колко пъти човек може да се промени, без да загуби себе си. Какво е това себе си. Има ли го, или е просто оправдание. Защо вече никой в нищо не вярва. И как да избягам от същността си, за да я запазя...
Искам да те попитам колко пъти си обичала. Защо.
Все простички неща.
Искам да ти разкажа за сутрините зад мръснобелите решетки на терасата, когато е ноември, преди изгрев, и навън пеят птици, как в сърцето на целия този огромен за мен град се чуват само тези птици. И за мъглата – ако притворя очи, мога да различа носа и мачтите на кораба над керемидите. Две-три светли прозорчета. Отчетлив пикаещ шум, който дълго не секва.
Да ти разкажа и за кошмарите с полицаи и автобуси, за внезапната остра липса на присъствие, която спорадично изниква от нищото в някакъв момент и също така бързо изчезва, без да успея да разбера точно кого и какво съм изпуснала.
Искам да ти разкажа за принцесата, която ме изумява всеки ден с красотата си, но е така студена, точно като в приказките. За моята прекрасна снежинка, която нито е моя, нито вярва в мен, нито ще допусне и една моя дума да стигне истински до нея. И как всеки ден се катеря по стените на кулата й, само за да докосна една усмивка и после да се свлека с огорчение до дъното, отново. И как ръцете ми вече загрубяха, и съм изморена, изморена съм дори в съня си и също като нея започвам да не вярвам. Да се съмнявам в собствените си думи, да губя топлината, която в началото така силно ме дърпаше нагоре – моята и нейната.
Искам да ми разкажеш ти как намираш... хората. Как пазиш себе си, без да заключваш вратата, как успяваш да затвориш здраво прохода, когато трябва, но да не се зазидаш вътре.
Знам, че всичко ще е наред, ако отново съм на път. Ако просто се пусна по вятъра и не се страхувам да изгубя каквото и да било. Знам, че ще бъда истинска, че отново ще мога да правя хората щастливи, ще има какво да им дам, ще имам едно по-добро себе си, от което да се нуждаят.
Не искам да повярвам, че всъщност всичко е нормално, че всички са равни, еднакви, обикновени, грозни. Трябва да разбереш, че живея за различията на този свят, тяхното уникално съвършенство, променливост, свобода, индивидуалност. Вярвам в хората именно защото всеки е нещо, което липсва у всички останали и това ни прави едно цяло и ни свързва, и ни изгражда като личност в процеса на взаимодействие. Когато откриеш нещо, трябва да го предадеш нататък. В това е целият смисъл. А не да го криеш, да го държиш само за себе си.
Искам да ти предам всичко хубаво, което съм видяла и усетила. Искам да го приемеш. Чак тогава ще съм нова, чиста, готова за теб. Готова да те допусна и да се уча от теб, и да се отворя цялата, за да те разбера и попия. Не мога да избързам и да те пусна, без да съм се отървала първо от грозното в себе си. А само твоето присъствие, доверие и топлина може да ме поддържа силна, докато го направя, бавно. Иначе ще излея всичкото върху теб, цялата отрова, наведнъж, ще те изцапа и вече няма да те искам. Защото си ме отблъснала. И ще се мразя затова. И ще стане още по-грозно.
Затова не мога да ти се отдам напълно, разбираш ли. Има неща, всеки има неща, които е трупал, и трупал, и тъпкал в себе си, с мисълта, че ще го правят по-силен, но истината е, че просто го убиват, но незабележимо, докато не стане съвсем кух отвътре, празен от себе си.
Да, преди съм давала всичко от себе си. Да, приемала съм всички приказки, които пътят ми е давал. Защото бях чиста и нова, и имаше място, и нямаше отрова. Сега съм приела толкова много неща като част от себе си - и грозни, и страшни, и великолепни, и детски, и извратени, и остри, и топли, и светли и големи – толкова много, че ще се ужасиш и отвратиш от половината. А толкова ги обичам, цялата тази купчина боклук, която ме държи цяла. Но ти няма да разбереш, както аз не бих разбрала теб, както никой никого не разбира. Искам само да продължим напред, заедно, и оттук нататък заедно да избираме какво ще държи нас. Не можеш да промениш нищо, твърде ти е непознато, твърде отдавна е там, твърде далечно е. Можеш само да го опознаеш, или поне резултатът от него. Ако издърпаш дори само едно, цялата купчина ще се срине. Това включва хиляди случки всеки един ден през последните 21 години, които нямам време да подредя, а продължават да се трупат. Хиляди лица, цветове, гласове, миризми, които ще помня до деня на смъртта си. Ти си същата отвътре. И не можеш да си същата отвън, защото ще експлодираш. Всичко, което правиш и казваш, е само бегла сянка на това, което си. Да, продължавай да си внушаваш, че винаги си изцяло себе си. Никой не е. Доказателството е, че продължаваш да живееш, да търсиш, да разбираш.
Точно това искам да видя от теб – малките неща, които те правят човек. Едно по едно – не е нужно да те поназвам днес, утре. Нужна си ми за много, много по-дълго... Ако ме допуснеш. Ако ми повярваш. Ако ми позволиш да стигна до теб, а после да ти покажа моя начин да откривам неща.

А сега изобщо не знам от какво имаш нужда. Не знам какво да правя с теб, как да те накарам да се усмихнеш. Как да ти покажа, че не си сама. Как да допусна, че сме наистина две и е време да спра да се въртя само и единствено из себе си. Сигурна съм, че го мога. Сигурна съм... и все пак, не знам. Като амнезия е. Като да знаеш, че ей сега си видял ключовете някъде на масата, или може би върху пералнята, но вече ги няма никъде и не можеш да излезеш.

Ти... в самотата си просто си прибрала целия свят в себе си, абсорбирала си го. И сега навън не виждаш никой, който да е до теб.
Аз... вече знаеш. Погълнах само себе си. И сега не мога да се измъкна навън. Това за теб е егоизъм. За мен незнам какво е. Нямам дума.
Скицата на възела е някъде там, знам го.

Може би именно цялата тази коцепция е погрешна и ти не си толкова голяма, не си глътнала света (не се смей) и аз не трябва да ровя с хищните си ръце в теб, за да го издърпам оттам. Цялата тази аутопсия, която ти правя е колкото от любов, толкова и от гняв и неразбиране. Може био не съм толкова втренчена в себе си, колкото си мислиш. По-скоро бавно смилам нещата, които съм поела, като змиите – лежа и гледам в точка. Мога да го правя с часове. Седя си насред купчинката боклуци и ги разглеждам, едно по едно. Те не са всичко, но обсебват цялото ми внимание понякога. Прекалено много исках да взема от живота, от хората, и то наведнъж. И продължавам да търся още. А ти... ти си толкова тиха. Като планината. Като пророка. Толкова непостижима. Аз се нося наоколо като облак жички, антенки и кълба въпроси и отговори. А ти си цяла, в пълна симбиоза със себе си, като гората, но не можеш да се видиш, както те виждам аз. Защото ти също не можеш да излезеш от себе си, да пуснеш корените, да се погледнеш отвън, отгоре, отдалече – гората е неподвижна. Затова няма как да знаеш колко е хубаво всичко това, когато застана пред теб. И не можеш да повярваш, че си красива, че си добра, че имам нужда от теб, таква каквато си, без страховете, без студа и отказа ти просто да... бъдеш. Хоросанът ти е забъркан от незнание и неискане. Да си просто себе си означава... ами да си просто човек. Да се отдадеш, но първо на себе си. Не само да се примириш със себе си. А да се обичаш. Такава, различна, уникална, не жена, не мъж, не равна на другите. Не си. И не защото си повече или по-малко.
Няма по-силна връзка от тази с личния ти аз, а ти сама казваш, че ако в една връзка няма отдаденост и любов, то тя няма смисъл да съществува.
Разбираш ли? Щом има красиво хора изобщо, значи и ти си красива.

Трябваше да ти кажа тези неща, за остане време да си помълчим, когато дойда. Сега не съм съвсем тук. Ти също, защото имаш друг дом. Аз, защото по дефиниция нямам дом, а досега се опитвах да превърна всяко едно място в свой дом, всеки човек – в част от себе си. Никой не е част от никого, това е просто фраза. Всички сме парченца от едно цяло и ни свързва единствено търсенето. Всички гледаме един през друг... а към какво, май никой не знае. Въпросът е да не се отблъскваме, да не се отразяваме, да не се връщаме един друг към себе си.

Искам един ден, когато вдигнеш очи, да гледаш само напред, но и да знаеш, че има някой до теб. И тогава ще дойдат вятърът и усмивката, и усещането, че всичко е наред, остава ти само да продължиш.