Стражник (to upN)

‘Полунощ, прошепва стажникът, и всичко е наред...’
Навежда се и вдишва бавно и дълбоко парата на двойното кафе. Чашата белее в ръцете му като черупка от крокодилско яйце, още топло след снасянето.

А музиката откъм площада нахлува на вълни, сякаш ударите на собственото му сърце забавят времето, приспиват звука, тласкат напред-назад студа в тялото му...

Стъпките му се сливат с ритъма на улицата и попиват между паветата. Когато минава покрай старата къща, където живее Яна, дворът мирише на нафталин, прясно изпечени сиренки и отдавна пресъхнали портрети, пукащи се по стените. До вратата е оставена бебешка количка за близнаци, малко по-навътре има и пейка за дъждовни пиянства.

Стражникът надниква крадешком над дувара: Яна и Иглика се смеят на стълбите пред верандата, наметнати с овехтялото палто за разходки на Бабата. Тя отдавна почина, спомни си, но палтото, палтото Яна не даде да изхвърлят. Сега краищата му висят над рехавата тревица, поникнала между плочите, двете жени са пъхнали по една тънка като лисича усмивка ръка в левия и десния ръкав, а с другата надигат поред бутилка мента, една с джин, шише кола и друго – с тоник. Бирата още се изстудяваше в чешмата. От отворената врата зад тях се кълби жълта като круша светлина. Вътре се вижда скромен женски безпорядък – няколко счупени стола, масичка с покривка на карета и черешки, тумбест диван, подпрян на стената окъсан матрак и едно затворено пиано, на което само котките свирят. Но сега се свиват на кълбо върху старите домашни пантофи, току в краката на жените.

Какво да е наред, помисли си стражникът, и сръбна тихичко от кафето. Две черни жени – едната по сърце, другата – с кожа като онзи горчивия шоколад, който вуйчо му беше донесъл от някаква чужбина веднъж, ‘Сигурно има двайсет години вече оттогава... и дали през тези десетилетия някой изобщо успя да го изяде?!’
Две черни жени и две бели котки през септември, когато всичко трябва да е жълто и не по-студено от стопена снежинка, а ушите му, всъщност, безмилостно червенеят, като светофари...

Не беше Иглика, сети се. Иглика е момичето, от което следобед купува кафе, като се събуди. Когато влезе в магазинчето й, ако не чете някоя разпадаща се, пожълтяла книга, малката енергично стрива кафени зърна в очукано медно хаванче. ‘Сигурно е на не повече от четиринайсет години, помисли си, ама с баща й продават най-хубавото кафе!’ Заради нея стражникът отдавна си беше обещал да отиде някой ден до килийното училище, да го научат и него да чете, но... все не намираше време.

Photo: http://www.google.bg/

Пламена е това. Пламена, която пуши и често скита извън градските стени, Пламена, която Бог знае откъде се взе, Пламена, която заживя при Яна през пролетта, Черната Пламена, която все нещо забравя някъде, а може би и себе си беше забравила, но много, много отдавна, и сигурно затова често рисува живота и после се търси в него... Пламена, която на гости се чувства като у дома си, а вкъщи – чужда...

Стражникът въздиша. Понечва отново да отпие от кафето си, но чашата се оказва празна. Толкова по-добре! В кръчмата ще отиде, там е по-топло и без това.
...
Свещта на масата му догаря в мазно пращене и осветява изотдолу златистите низовете мехурчета в бирата. Насреща му през цялата нощ седи една стара вещица, засмяна като цветарка, ръцете й окичени със зловещи сребърни клюнове, очите й – живи като на новородено. Димът вие тлъсти гнезда под дъсчения таван и бавно сипе отровножълти нюанси в избелелите картини по стените.

‘Кажи ми, драга, как така, рибите и скорпионите... как така, мадам?!’
‘Нищо не знаеш, момче, нищо... ама и тъй е по-добре за теб. Кармата на това момиче е да бъде голяма, по-голяма от океана, чуваш ли!’, размахва пръст вещицата.
‘Чувам аз... голяма... моята Яна това, викаш?’
‘Ами, твоя.’
‘Океана... ами колко ще е висока, толкова ли?’ и разперва ръце.
‘По-висока от хвърчило. Поела е по пътя...’
‘А Черната Пламена, тя каква е?’
‘Черна.’
‘Не...’
‘Остави я Пламена, и ти, и тя сте просто врабчи следи в сравнение с Яна.’
‘Тъй си е.’

Чашите им звъннаха нечути, като две обли звезди, сблъскали се на ръба на Космоса.

Вещицата наметва с излишна доза артистичност шала си и се надига да си върви.
‘Чакай!’
Стражникът допива бирата си на един дъх и също става. Двамата се заклатушкват дружно до изхода, затварят колебливо портата на кръчмата след себе си и чак тогава се разделят, умислени, без да си вземат сбогом.

В сивия предутринен студ две облачета пара, овенчали дъха на старицата и момчето, леко се носят над овлажнялата от студ улица...

И все по-отдалеч вещицата дочува нестройната песен на стражника:
‘Je suis malaaade... Completement malaaadeeee…’