До Ирен, относно първия сняг

... и изобщо, бях решила на първата нощна да ти пиша мейл, но не го добутах до там. То и без туй, днес е понеделник ;)

В последната седмица имам от какво да се срамувам. Дотолкова, че чак се гордея :)
Първо, изникна една М., правист-преводач, с която трябваше да караме колело, вместо това обаче се отдадохме на кротко пиянство в Борисовата, джаги и губене в тъмното с разбит телефон (последното от моя страна, из някакви неизвестни дебри на парка). Последва и суинг-вечеринка в някаква дупка, в която се отдадох на всичкaта си възможна шаврантийщина, музиката беше хубава и наоколо хвърчеше кръв от биещи се младежи. Но все пак се прибрах у дома със своята „посестрима в занаята”. М.-ната история завърши безславно с това, че в събота я зарязах сама в един гей клуб и духнах със скитниците, но и до там ще стигна.
Започнала съм да колекционирам фотографии на пушещи жени, противопоказно... Ама то, по-добре отколкото да колекционирам самите тях.

Тръгнахме с тази М., един неин Жан (божке, дотогава си мислех, че арменците са приятен интелигентен и ТИХ народ!), Мери на Сашко и двата ми смачкани кеца на планина. Тук джин, там джин, стопец и в крайна сметка тръгнахме по вълшебните вени на Пирин към сърцето...
Да, разбира се, че заваля.
И не, разбира се, че и през ум не ни мина да се върнем.
В студа завъртяхме бутилката Поморийска и някъде в трите часа лутане и драпане в калта, папрата и разкошно миришещата гора се заформи идеята за туристическо дружество „Жвак”. Щипахме боровинки и ягодки край пътя, следвахме маркировката и, в крайна сметка, излязохме над гората. Покрай пътеката зейна едно мрачно дере и малко след него – голо, безизвестно (поне на мен) планинско било.
Да, разбира се, че на около 2000 метра дъждът премина в сняг. Гъст, едър, безшумен, плътен, заслепяващ, скриващ, еуфоричен, непрестанен сняг, който се изливаше над върхове и пропасти. Но най-вече над главите ни.
И не, разбира се, че и това не ме накара да се върна.
Пошляпахме още малко нагоре, отдавна измръзнали и мокри до гъз. Добре, че беше ракията, макар и все по-трудно да се справях с капачката. Цигарите ми бяха подгизнали, запалките отдавна, пътеката и маркировките изчезнаха някъде под снега. И не на шега наоколо се носеше вой от някакви дивинки.
С Жан поспорихме и в крайна сметка ме придума да се връщаме. Което значеше още 3-4 часа надолу в същата кал, вода и студ... Но вече с ясното съзнание колко сме зле и с пукащи от измръзване стави. Докато се обличахме, М. и Мери драснаха назад към гората. Хързул-хързул, запълзяхме и ние.
Обаче що да видим, двете се връщат с бясна скорост към нас. Какво бе?! Ами, мечка! Пресече реката и сега идва към нас! Няма и дървета наоколо. Чуваш ли как реве? Ама не я ли виждаш?
Не ми мина през ум, че се шегуват. Мери беше изплашена до смърт. За секунди само осъзнах, че съм изгубила трима души в снега и нямам никаква идея какво се прави с мечките.
Обаче... то хубаво ревеше, ама.. нещо много дълги крака имаше, и каква ще е тая мечка-шарън стоун, дето й стърчат и ушите на всичко отгоре?
Да, разбира се, че беше изгубено теле. Смехът ни пооживи и слязохме успешно, къде пеша, къде на стоп по черния път, в Попина лъка. Там едни готини хижари ни дадоха баня, супа, камина с едри цепеници и щедра порция пача. Също ни обясниха, че сме били на не повече от 200 метра от заслона, към който всъщност вървяхме, но сме го подминали в снега и вместо да се приберем там на сухо и топло сме слизали 3 часа надолу в бахъра. Това беше моментът, в който исках да се сдъвча сама и да се изплюя в огъня.
Прибрахме се в Сандански същата нощ и у дома заприлича на бежански лагер, навсякъде шалтета, обувки, дрехи, манджа, пиене и натъркаляни по пода изтощени хора, благодарни, че са живи.
На следващия ден стопирахме до Благоев, хапнахме там, видях някои познати и после се разделихме по двойки за финалния стоп към София. Оловни облаци, нацепени от късни лъчи влажна светлина, магистрала и тютюн – демек, любов :)
С Мери хванахме един солунец, който уж беше за Пловдив, но го кандардисахме да мине през София и по целия път беше красиво, смешно и спокойно...
Същата нощ излязох с М. на парти по случай 15 години от създаването на Джемини, много диво се радвах – оказа се, че Иво Природата още е там, имал даже Ден, но нямал къде да спи. Изоставих М. с водката й. С моя прекрасен човек и още около 5 маймуни отпрашихме за вкъщи. Нататък малко ми се губят нещата заради един гадно изстрелващ коз и малко „джентълмен” (джин, мента), собиески, кола и портокалов сок, плюс няколко глътки бира.
На сутринта се събудих пак в бежански лагер, непознати физиономии по всяка плоска повърхност в стаята, наоколо тарамбуки, бутилки, сладолед и половин чувал захаросани фунийки, които Природата беше замъкнал от някаква сергийка в Пловдив, италианско вино (подарък от католически свещеник, който го качил на стоп предната нощ) и странни нещица, изпълзяли от раниците.
Изчистих мизериите секунди преди милото да се прибере, тъй че завари единствено куп спящи хора и раници в стаята ни. А беше много зле.... В 9 сутринта вече бяхме навън и брулехме тримата с Иво орехи в някакъв заден двор на „Оборище”, времето перфектно студено и есенно, а орехите бяха толкова бели, вкусни и ретро... Сякаш се бях върнала в някакво несъстояло се детство, изоставяйки реалността да се задъхва зад мен. Измихме си ръцете в някаква локва, после ходихме на дървени люлки в друг заден двор, прибрахме се и дълго правихме любов... сами... един тъмен следобед... в който си казахме толкова малко, но толкова хубави неща... и нямаше как да не повярвам, дори и за секунда, в нея и в живота си.
А София е пълна със странни баби, които разхождат големи, красиви и често смешно облечени кучета, не мислиш ли? Последно засякохме една с бяло хъски с небесно синьо ефирно шалче, което много му отиваше на очите....
Ирен...
Още няколко нощни и започвам психологически експерименти със себе си. Засега няма работа, задълбавам в разни фотографски и литературни сайтове. Понякога ме хваща параноя, че това спокойствие е нереалистично. Сутрин софийските изгреви, нощем миризмата на улиците, която ме кара да изтръпвам... Хубав град, хубави книги, хубава жена и понякога, макар и рядко, неща, които предпочитам да не виждам.
Стига толкова, отивам на покрива да пуша. Ако се сетя още нещо.. Ако не, почети надолу в блога.