За есента и тамяна

В тъмното: "А ти вярваш ли в любовта?", един така детски въпрос и видиотената ми липса на отговор...
Никотин, тамян и мекота.
Улицата под нас като океанско дъно, жива и дълбока.
Смехът ти заспива топъл на рамото ми.
През целия следващ ден се опитвам да превъзмогна порива да се разлистя, във вените ми тупти светлина и тялото ми не е тяло... Прашинка между теб и слънцето, безкрайна нишка тишина.