Димитър и Пламен

- Всякакви глупости могат да се изпишат по въпроса. Нали съм ти обяснявал за, чакай, стой да ти оправя грима, за... анонимното общуване, на автопилот. Можеш да кажеш абсолютно всичко. Можеш да обичаш, да се нарежеш на собствените си емоции, можеш да се смееш до сълзи, можеш да липсваш като мъртвец. И всичко това в рамките на час, два, седмица. Компресиран вариант на нормалните човешки взаимо - ама стой така де, виж сега къде отиде това червено - взаимоотношения. Дръж ми за малко цигарата.

Огледалото всмуква кадъра за миг и двамата се задържат там неподвижни секунда повече от същинския образ. Той посяга към косата на другия мъж.

- Ти не говориш сериозно.
- Напротив, виж например с Адриана как станаха нещата. Абсолютно така е...
- Онзи гнусар Ачо ли?! О, моля ти се!
- Ама не ми мигай де. Да си беше избрал някоя друга спирала, тази все едно гарга ти е нацвъкала миглите...
- Защо трябва да си толкова циничен към хората и груб с мен?
- Ти пък все нещо не им харесваше на хората, след всичкия този ентусиазъм в началото. И не съм груб с теб, обичам те. Дай сега тази цигара насам.
- Збранявам ти да ме обичаш, когато си напушен. Забранявам ти да ми говориш такива глупости!...
- Все едно.

Присвива очи, димът му люти, докато с две ръце закопчава колието на врата на другия мъж. Две кукли, избягали от детския кът направо в най-близкия бар, в търсене на своите оловни войници.

- Отпусни го малко де. Ще ме обесиш.
- Няма. Така е модерно сега, трай.

Смеят се.
На вратата се звъни.

- Я сритай това въже нанякъде. Ужас, значи! Все по нещо педерастко се търкаля из тази къща... - смее се Димитър.
- Виж какво, и аз съм нервен, но не си го изкарвам на теб! Можеше да поразтребиш днес малко!
- Пламене...
- Не ме пламеносвай. Тренираме от месеци за това, ако ме наречеш "Пламене" тази вечер, всичко отива по дяволите. Забрави за Пламен. Милена съм.

Пламен е сърдит и трепери от притеснение, с хубаватa си рокля на цветя и в типична гневна поза "ф". Зениците му са разширени като на преспал котарак. Димитър се разсмива отново, целува го по рамото и бърза да отвори. Извиква през рамо:

- Всичко ще бъде наред!

Стои на вратата с ведра усмивка, перчемът му по детски щръкнал на една страна, разтваря ръце за прегръдка:

- Мамо! Тате! Колко се радвам, че успяхте да дойдете! Ама влизайте, влизайте.

Разменят целувки по бузите, майката носи в кошница увити във вестник цветя, дъго гледа Димитър с възхищение, както всяка майка - порасналото си момче. Бащата лъха на скромност и автомобилно масло, здраво ръкостисане, също на прага на просълзяването. Оставят чантите в коридора.

- Мило, ела да вземеш цветята, моля те! Мамо, сложете тези чехли и да ви разведа из апартамента. Не, сложи ги, айде, не сме пускали подовото тия дни...

Повежда ги към гостната.

- Ей, ще я видим най-после!
- Мамо, татко... Това е Милена.

Очите му блестят, Пламен подава учтиво ръка на бащата, прегръща майката. Трудно му е да прикрие смущението си и гъделът от цялата комичност на ситуацията. Димитър е все така горд и усмихнат. По-добре влиза в ролята си, може би заради цигарата, а може би защото предния път той носеше роклята. Така се бяха разбрали - да съобщят заедно на родителите си. Всеки на своите - че ще се жени.