3.5.07

Арсеник и Канела

Седяхме сгушени на топло между краката на града, някъде на изток, с невидими хора, невиждащи себе си.
Казва се Ник. “Арсе-ник”, смее се. Но е истина. Майката се пошегувала и докато се усети, записали името в регистъра.
“Още тогава знаех, че ще ми трови живота”, смея се. Но е истина. В началото се бях пошегувала, а докато се отдалечава сега, поръчвам още водка.
Арсеник е “тя”, макар и да не й личи много. Аз съм Канела. Спряха да се обръщат към мен с “господине”, когато вратовръзката вече не можеше да скрие циците ми. Някъде по това време се отказах и да нося слипове – каквато и магия да се крие в мъжкото бельо, при мен тя все по-очевидно липсваше. Какво да се прави – трябваше да се откажа от вярата си в чудеса и да наблегна на истински хубавите неща в живота, за които си струва да се бориш. А именно: понеделник сутрин, лошото време и различията между хората.
С Ники имахме обезпокоително малко недопирни точки. Историята не започна в понеделник, а времето беше обидно хубаво. На всичкото отгоре приятелката ми в пристъп на истерия се беше покатерила на върха на един морски бор и отказваше да слезе. Бях бясна, следователно изпълнена с енергия и много щастлива. Ругаех мислено и гласно всичко живо, когато с Ники тръгнахме към Кораба.
Защо тръгнах с нея ли? Въпреки, че не беше дъждовен понеделник и всички изглеждаха банално еднакви?
Защото светът не беше спирал да ми лази по нервите от осемнадесет години насам, а тя най-невъзмутимо ми подари... гайка. До този момент упорито си внушавах, че имам всичко, което някога съм искала. Защото не държеше ръката ми, докато стрелях след това. Защото умееше да ме събужда само с поглед. Защото с Ал ми пееха руски емигрантски романси и за разлика от мен знаеше, че има къде да отида. Пиехме заедно на магистралата, в камионите, умееше да ме изненадва на всяка крачка. Пушеше легнала под масата, мълчеше гръмогласно и никога, ама никога не се спираше, мътните я взели. Освен това винаги е знаела кога и как да ме остави да си тръгна.
Хората казват, че и малките сомалийчета гладуват по нейна вина. Само че ако имаше толкова “Ники”-та, колкото различни представи хората си изграждаха за нея, на света нямаше да остане място за сомалийчета...
А тя е само една. Не се погажда с ушите си и циците й все още успешно се скриват зад вратовръзка, убедително насажда на партньорите си представата, че най й отива да заработва на пътя и го отрича само пред онези, които наистина са й повярвали, не вярва и на отражението си и би го взела насериозно, само ако е нарисувано на небето й я качиш на върха на света да се види, но с всичките си ангели, приумици и мълчания, Арсеник е само една.
Да си сам е наркотик. А да си с Ники е свръхдза. Тя е онзи вид свобода, която убива слабите. Нечовешки лукс, който не можеш да си позволиш всеки ден, от страх да не го похабиш и загубиш. Това е диагноза, която сам решаваш дали да си поставиш. Ники е точката на пречупване, отвъд която хората разбират от какво наистина са направени. И неспособни да избягат от себе си, бягат от нея. Наричайки я “курва”, защото в противен случай са принудени да се изправят пред собствената си неправилност.
Опитвах се да й го обясня няколко пъти, но за свободата няма разбираема реч, а и светът на Ники не се клатушка върху думите и тяхната недостатъчност, както моя. Тя може да говори каквото и на когото си иска, по всяко време и то така, че да убеди дори себе си. И аз го мога, но не си вярвам и затова казвам неща, които хората обикновено не искат да чуят.
Така се разбирахме чудесно – аз я слушах, когато мълчи. Тя не ме взимаше насериозно, когато говоря. После всяка от нас поемаше в своята посока и след около седмица-две бурни преживелици с други хора идваха редките моменти на лудост, в които разбирах какво всъщност сме си казали. Може да звучи неправдоподобно, но това беше най-красивото и пълноценно общуване в живота ми. Без роли, без уловки, без вяра и без съмнение. Така, както човек говори, когато остане насаме нощем с цигарата си и уличните котки някъде навън. Така, както човек мълчи, когато няма Бог, който да му отвърне.
Доверието ми в Арсеник не беше въпрос на избор, нито конкретен факт, така, както дишането и разума не са. То просто идва с раждането, идва с нея и не си отива, защото тя отказва да си го вземе. На една уважаваща себе си кучка не й трябва доверие. Това, което наистина я движи, е уважението.
Какво движи мен ли? Пушенето. Лошото време. Стремежът към следващия понеделник. Казах ви. И един спорт, наречен “преминаване на граници”. Като овчарския скок е, но малко по-сложно, защото трябва да можеш и да се върнеш обратно, а веднъж събориш ли летвата, все едно си умрял. С Арсеник сме добри в тази игра. Засега.
Има и още нещо, един сън. Тя се връща. Къде е била не знам и не е моя работа. Защо си тръгна ми обясни преди около седмица, или по-точно ме остави на улицата сама да си го обяснявам. Беше останала само една граница, една висока летва – между нея и мен. Поисках да я сваля и играта загуби смисъл. Значи беше време да й покажа най-любимата й част от тялото си – гърба. На тръгване.
Сега отново сме деца и всеки си играе в своя пясъчник, със своите кукли, кучки и парцалки. Строим две различни кули в калта и тайничко се молим на сутринта да не са се срутили.
И само понякога, все по-рядко, успяваме да надвикаме шума на ритмично блъскащите в телата ни хидравлични машини и да се поздравим една друга за това, че още сме щастливи в превъзходния си житейски фарс.
Това беше за мен Арсеник, поне отчасти. Освен ако умишлено не съм създала поредната заблуда.

1 comment:

mea said...

Разтърсващо хубаво е : )