да дишаш

Класическа вечер, завършваща с "Мимас" и самотен фас пред Уинамп. Флорънс и машината. Перална машина. Слагам ръкавиците на Ирен, преди да запаля. В чантата. За три дни почти съм забравила как се работи на компютър. Забравила съм собствения си парфюм. Когато влизам в стаята, заравям лице в жилетката си и вдишвам бавно и дълго. Спомням си същата тази миризма в косите на Поля онази есен в Борисова. Тогава имаше значение. Сега е част от мен, белег, същност, която поемам ненаситно с ноздри и сдъвквам замислено. Както бих попивала парфюма на любовник. Достъпен, егоистичен уют.
Задоволена от насищането със себе си, оставям жилетката (ангорска вълна, на цветя, нощносиньо) и вдигам червените чорапи от пода. Оставила ги е така прилежно в ъгъла, под парното. Ухаят на нежната кожа на стъпалата й. Съвършено меката извивка на свода.
Сива книга на бели зайчета в леглото ми. Сини чаршафи на слончета. Обичам всичко в дома си. Ако някой наруши спокойствието му без мое позволение, обикновено съм склонна да го пребия с камъни. Или от малка мъркаща домакиня да се превърна в пиеща очи харпия.
Така си е.
След като Виргиния се върна в живота ми, не се срамувам да говоря за себе си, да мисля за себе си, да чувствам себе си. Така имам ядро, от което да спусна нишки към всичко останало. Florence is stunning. Life just is. Which is not any less.
По-късно вечерта Тибет се прожектира върху обчайния токс на "Амстердам", кожата сърби изпод натиска на оранжева риба от неустановен вид, аз отново се зазяпвам в нечии дълбоки сенки под очите и решавам, че това е белег за дълги щастливи споделености. Bullshit.
Seems that I have been held, in some dreaming state
A tourist in the waking world, never quite awake
No kiss, no gentle word could wake me from this slumber
Until I realise that it was you who held me under
Последното оставям да пробяга нагоре по гърлото ми, преди да задуша гущерчетата на гласа с дим.
Сънувах, че някой целува ухото ми. Възбуждащо гъделичкащо усещане. После прерасна в непоносима болка и едва успях да се събудя насила, за да спре. Трикът е да дишаш много бързо и дълбоко, на ръба на писъка. Всеки с номера си. Аз изпитвам нужда да пиша, единствено когато чета. И обичам, когато съм сама.