13.8.08

After the rain comes... Starlit

Дълго време изпитвам някаква вдървена погнуса към писането. Стига ми сутрин Виргиния Захариева - лека искряща емоция, като бяло вино. Един вид омекотител. На терасата, на пода, в леглото, под масата. Пуша и се смея, сякаш светът ми принадлежи. Сънувам най-сладките неща. Иначе ми е разхвърляно, дните се сливат в каша от паническа безполезност. След планина идва безкрайното пране на ръка, всъщност е голям кеф, блъскаш като ненормален и хвърчи пяна навсякъде, а после се опъваш доволно и гордо до ухаещия сушилник и мижиш срещу сутрешното слънце като преяла пристанищна котка.

Тъжно ми е след Истанбул, направо ми е пропаднало. Беше твърде хубаво и спокойно, твърде свое. Не е за писане, нито за разказване - трябва полека, за ръчичка през него. Исках да съм по-близо до хората. И можех. В сравнение с Истанбул, София е като клетка със слепи озверели плъхове. Но потъвам в градините и щурците й, обичам я, върпреки. Една послушна дъщеря.

Дните ми се разпадат от завръщането насам, обилното спане преминава неусетно в следобедно-нощен стоп до Беглика, сгушване до огъня в дъжда, пренасищане с боров аромат, кал и накрая кашлица до сълзи. Обратно в София, Дени ръси армии от слънчица и пух наоколо, скитам из разказите и нежността й. She`s got the jack. Разговорите ни неизбежно водят до приятно настръхване (тя), спор(ние), детинско нежелание за раздяла (аз) и поредния провален опит да намерим някаква допирна точка.

През първата нощ в офиса се опитвам да проумея музиката на Гьокче, страховито-изчанчените й емоции и на сутринта се отказвам, смазана и липсваща. Remember next time not to fall for bleu-eyed turkish girls.
Прибирам настинката си у дома повече от час, става ми смешно от собственото ми безсилие. В стаята мърка обичайният хаос от фрагменти. Зяпам известно време мидите от Майорка, картичките от къде ли не, събраните от морета и планини камъчета, монетите - австралийски, турски, БеГе, евра, жетон за истанбулското метро. Един гердан, който Поля ми подари преди 100 години, а майка ми пък взела, че го осветила в църква. Четки и моливи, два реда книги и учебници, колело и кактус.
Втриса ме отново. Тези малки неща не стигат, никак... Особено в гапоовете между случването им. Там се пълни с буболечки и още по-дълбоки гапове, в които се ражда самият живот.








3 comments:

Anonymous said...

Здравей :)
В Истанбул е вълшебно, а и хората са много топли... но това съвсем не го прави столица на братска Турция ;)

Усмихвай се...

junkpaper said...

Не ли? Вярно, Анкара е. Отвратително просташко от моя страна *blush*
Благодаря :) Усмихвам се много днес.

Anonymous said...

Бил е до 1922 :)
Но е най-пъстрият и хубав град, който някога съм виждала.
(И всъщност Истанбул ще е столица - Европейска столица на културата - през 2010 :) )