Разказ на Иса Р.

"Малките ботуши почти не по мярка на детските стъпала, с широки гърла като на бутилки около прасците. Само толкова, колкото да се поклаща бавно заедно с острите токчета – аз давам, ти какво даваш, реч само от леки потраквания.
Всичко се стича около нея сякаш светът би се вкопчил от страх в хората, ако тя мигнеше само веднъж и беше спряла своя простичък танц. Нещата, хората и това, което никой не знае какво е, се плиска в краката й – малък перфоратор за всички билети за навсякъде.
Никога не спря, за да избере нещо и да тръгне с него или с някого. Не искаше да обижда теченията, потоците, реките и моретата от викове, ръкостискания, търкулвания, спиране и тръгване.
...
И тогава дойде котката. Изпълзя измежду краката й все едно бе дедето на любовта между нея и безкрайния следобед, в който живееше от своето раждане. Цветът на котката беше с цвета на ботушите й, тя се отърси лениво и тихо обърна гръб на момичето. Опашката започна ритмично да се поклаща – аз давам, ти какво даваш.
Никой не видя единствена секунда в целия свят, в която токчетата спряха. И оттогава вече никой не знае дали ни гледат двама или никой. Дали сме сами или сме твърде много."