you know you're right

...и в единмомент най-неочаквано си намирам това:






ами...

llorca

ето вече и аз съм горд притежател на един скъсан чорап, Данчо, а ми се случиха толкова прекрасни места, на които трябва да те заведа
скачам високо пазете си таваните
прохождам като новородено плъхче в шепите ти
вселенска, вселенска, колко да е вселенска
и за пореден път ме прибира улично куче
как не ми хрумна да го кръстя Лорка
тичаме и се хапем хората гледат странно
лицата им са толкова дълбоки чак продънени
от собствената си тежест
а ние с Лорка сме леки, к'во знаеш ти

Архив:
- Ти си ненормална!
- Нормално!

Години по-късно:
- Знаех си...
- И аз си знаех.

стените са изписани като в сънищата ми и така хармонично произволни от всеки един ъгъл, някой е измъкнал това място от главата ми нарисувал го е и е толкова истинско някой ми е намерил пътечка
във високата трева ♪♫♪♫♫♪
и както си пиехме звънна една непозната жена
представи се за бременната ми учителка по литература от дванайсти клас
и ме помоли да напиша нещо за някаква книга
даде ми имейла си и изобщо доста станно включване
от Ерата на Доброто Дете
намери си място
оставяш ме да поройнича върху ти да промивам
колко прòмила?...

и изобщо какво съм се разписала напоследък, я да млъквам.


artist unknown

fortune

шай-шай-шайка преяли със себе си некрофили заеквам мислено и поливам стeната на Butchers и бедрата си с вино по случай кръщенето на дъщерите Еманация и Емпатия знаеш ли, облекчение е да те познавам
някои неща които сме пропуснали в детството
просто искам отново да мога
следвай ме ще ти намеря кон
следвай ме ще ти разказвам за порното с парашутисти
и унеса на полските залези нагазили в рибарника
води ме
бързо за ръка през хората де'а кой дава книжки на такива хора бе
води ме
мечо пух ако ти живееш сто години...
давай оперирай ме
всичко се е сраснало в мен и не помръдва

[...] a scrapbook of sounds from violence and achievement

о колко са арт всички напоследък и колко ги боли коленете ми сини рамото утихва вече някаква много цветна пролет е пропълзяла по кожата ми и си е заминала друго не си спомням вървейки по тихите като църква улички на лозенец крайно неритмично поклащаща се синя качулка cover me cover me uncover your best disregards scribble out your tiny hate for me in purple вечерта се сгромолясва върху ми с попско опело в трамвая иззад подивели от умора брадясали очи и две усмихнати лица които ми махат жизнерадостно в магазина аз не познавам тези жени каквото и да си мислиш вече няма значение защото не искаш да ми повярваш и не можеш да знаеш все едно да подариш картина на слепец за да си я има просто ей така пускаш ми бримки и сърцето ми е за пране... а прах не ползвам отдавна, избелява ми светът от него.

'bout work and some new sensations, fear for example

вървим дълго по релсите четиримата и Д. ме прегъща отвисоко, онова топло чувство, че на някой му пука, дори се обади посред нощ да провери дали съм се прибрала... повече или по-малко невредима, облекчението най-после да хлопнеш вратата след себе си под носа на целия този позитивизъм и да увиснеш в тъмното с чело на стената. следва коридорният рев и в един момент вече не можеш да спреш да скимтиш като животно, вдигаш ръце към лицето си да скриеш пристъпа, любимият ми от поредицата абсолютно излишни жестове, които човек прави дори когато е сам. недоверие, отегчение, поредното "не знам" и малки нощни факсове от типа "няма да мога да съм себе си без теб, но това го разбираш най-добре, когато не ти го казвам"

- Къде си?

толкова ме е страх, можеш ли да повярваш.